/ Мачу Пикчу, обърнат в профил /

“ Голямата разлика между мен и другите фотографи е, че с фотографиите си интерпретирам, тълкувам, но никога не правя документация. Показвам това, което усещам в даден момент, не каквото виждам, а каквото усещам. Оставам винаги начинаещ, който открива света отново и отново. “ – Андре Кертез

Без претенции бих казал нещо подобно за себе си. Бих добавил и думите на Бейкън:

„Всяка фотография, всяка картина, всичко, което виждаме, променя погледа ни към другите неща.“- Францис Бейкън

Знаем, всеобща Истина няма. Накъсана на фрагменти, тя е различна, според обсега на възможности на всеки човек.

Изкуството също не претендира за Истина. То ни помага да се протегнем отвъд привидния свят, за да извадим нещо от себе си. Съдържанието му извън времето го прави голямо с това, че независимо от епохата, променя нещо в нас.

Добрият фотограф превръща зрителите в творци, както това става в литературата, в музиката, изобщо във всички изкуства. Може да кажем, че той събужда творчески усет в търсещите кислород извън конформизма на ежедневието.

Когато снимам не търся истина, а автентичност. Нямам определена мисъл или цел, не сравнявам, не осмислям случилото се в момента. Играя със светлината, геометрията и вътрешното си усещане в съгласие с външния свят.  За части от секундата пред визьора на фотоапарата ми преминава интуитивния въпрос и отговор.

Такъв е моят случай, но се възхищавам от фотографите творци, които създават сполучливи сценични обстановки. Изискванията за това са големи. Добрите фотографи, като например Ник Брант, Ервин Олаф…, са единици. Може да се каже, че, фотографът снима директно от живота или създава постановка, която предава фотографски.

А красотата? Тя е недвусмислена, неопределима и различна за всеки. Тя отваря и променя, помага да дишаме различно и да обичаме. Въздишка след болка разведрява, но от красивото губим дъх. „Красотата ще спаси света“, се провиква Достоевски с надежда красивото, различно за всеки, да се превърне в недвусмислено красиво за всички.  

Площада Тиан Ен Мен, Пекин.

За да уловим мига, забравяме диктаторът в нас, който налага „истини“. Излизаме от клишето на за-ученото, циментирано в закони и претенции и се уповаваме на вътрешния усет, обърнат към външния свят. Свят винаги нов и различен.

Добрият портретист лови момента, когато лицето излъчва скритата истина, присъща и различна за всеки.

Най-лесни за фотографиране са децата, хората свързани с Природата и възрастните, когато са доволни от живота. Да добавим и добрите артисти, еднакво истински на сцената и в живота.

Ще добавя пример за изкуство в изключително трудни условия. В изложението през февруари – март тази година, Европейската Къща за Фотография в Париж отдели цял етаж за Henry Huet с фотографии от войната във Виетнам. Пред лицето на смъртта погледът на фотографа впечатлява без да товари, подобно на иконите на Капа. Във фотографиите на двамата смъртта изглежда привидна.

Фотожурнализмът е нож с две остриета, защото изображението действа по-силно от думите. « Една картина струва хиляда думи » казва Сун Кси в Китай преди две хиляди и петстотин години. Силата на изображението има субективен и политически характер. Когато представяме или говорим за заобикаляща реалност, даваме най-вече свои концепции. (Имам в предвид демократично общество, в което фотографът журналист е свободен да представи събитието със собствен поглед.)

Фотожурналистът има деликатната позиция да представи обективност в събитията, които заснема. Съвсем не е лесно да отразим обективно събитие с платен за това поглед. Естетизмът и качествата на окото ще ни заведат в света на фотографа и само донякъде в реалната обстановка на събитието. Един и същ обект, заснет от различни фотографи е различен, а изборът на журналиста, който публикува събитието, зависи от политизирания му поглед. Самото събитие следва ред други, незаснети и в никакъв случай обективно изяснени.

Добрият фотожурналист е в сърцето на действието, където изискванията за представяне на добър материал са  големи и особено във военно време изискват изключителни качества.

Пространство и време са взаимно свързани, но те са толкова реални, колкото виолетовия цвят (отговарящ само на определена дължина на вълната) на минзухара  е  характеристика на цветето, наречено минзухар. В този смисъл фотографията, взета като изображение на реалността, не показва повече реалност, отколкото всички други опити да представим реалността. Някои фотографи дори да имат по-обективно вътрешно проникновение, то е също функция на външния свят, от който произлиза.  Ние отразяваме света с детерминизма на характеристиките, които субективно му даваме.

Субективната визуална идея на човека зад обектива не е единствения недостатък (или привилегия) на фотографията. При всички случаи представения от нас свят е интерпретация и когато е сполучлива, се превръща в изкуство. Ако приемем фотографското клише за реалност, това  банализира изкуството, то губи предназначението си. За Тициано „живописта започва, когато това, което гледаме вече няма общо с това, което виждаме“. Големите учени също правят изкуство. Физиката, казва Айнщайн, е вид метафизика, защото няма допир до реалността.

Забелязвате ли принца, стаен в скалата от горната фотография в Тасманово море? Аз го видях със закъснение, след като бях направил снимката.

Голяма част от големите фотографи са били отначало фотожурналисти. Фотожурналистите не са второ качество фотографи, но работата по поръчка и ограниченията от възнагражденията са пречка са свободния поглед. Добре нахранени фотографи, които свободно следват проектите си, се броят на пръсти.

Да, това е Етиен Дюмон, журналист от Ла Трибюн в Женева, който срещам за втора година в Лувър в салона на Парифото. Прилича на избягал от някое племе в Африка. Любопитно, нали?

Парифото тази година е 14-то по ред и съвпада с 30 годишнина на месеца на фотографията в Париж. Сред всички 57 официални изложби в града ето какво не трябва да се изпуска в града: Harry Callahan във Фондацията Cartier Bresson, André Kertezs в Jeu de Pomme, Larry Clark в Musée d’Art moderne, Robert Frank и Karl Lagerfeld в Monnaie de Paris, “Autour de l’extrême” в Maison Européene de la Photographiе и Heinrich Khün в Musée de l’Orangerie. Повече информация ще намерите в: /mois de la photo paris 2010/.

След Япония преди две години, арабския свят и Иран миналата година, Парифото днес се обръща към Източна Европа. За съжаление в нашата България липсва галерия с фотографски традиции, която да представи професионално талантливи фотографи. Прага, Будапеща, Братислава, Варшава и Любляна се явяват като център на внимание на световното фотографско общество. Освен стари майстори, галериите показват нови погледи в съвременната фотография.

Източна Европа се представя с над 90 фотографи, почти една трета от изложението. Фотографията не би се изградила по същия начин без именитите унгарци Роберт Капа, Андре Кертез, Ласло Мохоли Наги, Ласло Елкан (Люсиен Ерве) и Брасаи. Поляците показват седем фотографа, еманцепирни от налаганите норми на комунистическия режим. Клавдиж Слубан от Словения, отдавна известен в Париж, с растяща кота – между 2000-8000 евро на винтидж* –  представен от няколко световни галерии, раздава автографи на последните издания на свои книги.

Рекордна е цената на фотографията „При Мондриан“ от 1927 година на Андре Кертез, малко по-голяма от пощенска картичка, изложена от известната нюйоркска галерия Гринберг за 700 000 евро.

Чехите са известни с Франтишек Дритко. Сега даровития Станко Абадзик, заедно с група фотографи е представен с „Хроники от Източна Европа“ в изложбата „East Side Story“ в HSBC, 103, av. des Champs-Elysées.

Колкото до Жозеф Куделка, немската галерия, заедно с фотографиите му, продава първото издание на книгата „Цигани“ само за 900 евро. Имам радостното усещане, че кризата в изкуствата помага на фотографията като по-късно, по-крехко и сравнително по-лесно за интерпретиране изкуство, да получи по-голяма тежест в обществото. Парифото е между влиятелните фактори за това.

Залата за прожекции прави диапорами и представяния на галериите от Източна Европа.

Изложението завършва с отдаване почит на починалия тази година Бахман Джалали, създател на съвременната Иранска Школа за фотография. Кратък филм показва огромните шествия в Техеран, съпровождащи големия ирански майстор и учител. Мир на праха му!

Има нови фотографи с не малък успех, но водещо е това, което остава извън модата и времето.

*Винтидж – оригинален тираж в ограничен брой, реализиран и подписан от автора.

Любителите на фотография могат да видят повече от Парифото в галерия 70 в сайта ми.