/ Номади на път за Хиршад пас, Пакистан /

Истински номади в класическия смисъл на думата, се срещат все по-рядко. Те са съвсем различни от електронният номадизъм, който завладява планетата,

По начина си на живот, от хилядолетия насам, без да си задават въпроси, тези хора са правили мост между различните култури и цивилизации. Днес модерният номадизъм, заел най-различни форми, ускорено променя света и същевременно неудържимо ни отдалечава от Природата. Самолети, взимани като таксита, фейсбуци, твитери, сателитни антени и какво ли не още, създават виртуални контакти, граници не съществуват между изкуственото заедно. И колкото по-„заедно“, ставаме по-самотни и индивидуалисти.

                                           / Тибет /

Ето няколко идеи, които правят пътуването на класическия номад лесно и пълноценно:

–       Не се сравнявай с никого.

–       Храни се с храната на страната, която обитаваш и я споделяй с другите.

–       Избягвай тревогите.

–       Не критикувай.

–       Не се оплаквай.

–       Заменяй и давай, за да вземеш. Обогатявай се, за да обогатяваш.

–       Губи се, за да преоткриваш света и себе си винаги различни.

                                 / Вакхан коридор, между Пакистан, Афганистан, Киргизия и Китай /

Също няколко библейски мъдрости, свързани с номадизма, валидни за всички времена.

–       Всяко жилище, град, страна, политически строй и връзка са временни.

–       Инсталиране “завинаги” не е възможно.

–       Всяко жилище е „хижа“. Вечен дом не съществува.

–       Всяко застояване на едно място е временно.

–       Всеки успех е временен.

–       Всяка радост (тъга) преминава.

–       Всяко богатство в даден момент губи смисъл.

–       Самото пътуване е също временно.

Това не може  да бъде по вкуса на влюбените в котвите, позлатени или не, нито на хората, блокирали от страх да се огледат, за да изразят себе си, извън това, което им налагат другите. Глаголът еx-istere (лат.) = “излизам от себе си” = съществувам, се изразява във всичко, което не спира да ни предлага живота.

Номадът е обратно на тесногръдия, уплашен егоцентрик, обхванат от себе си.

Тези хора ни показват как единственото нещо, което можем да правим на Земята, е да напредваме и с всяка крачка да търсим възможност да правим обмен с другите.

                                                                           / Непал /

В Острова на съкровищата Роберт Луис Стивънсън казва: “Не пътувам, за да отида някъде… Просто тръгвам заради самото пътуване. Голямото нещо е да бъдем в движение.”

                                         / Тибет /

По време на път нещата се нагаждат. Човек се адаптира към обстоятелствата, те го променят, а той оставя следи и се прибира различен. Отвъд хоризонта, добили вкус към широки пространства и предизвикателства, откриваме нови качества в себе си и копнежът за нов път вече не ни дава мира. Човекът-номад е вестонодец. Вестите, които носим, отговарят на качествата, които сме развили в себе си. За търсещият дух светът е провокация, стимул да надминем себе си. Добрият обмен с другите събужда творчески елементи, връщаме се обогатени и доволни от себе си.

                                       / Аржентина /

„Отивай далеч. Оставай дълго. Задълбочавай. И дано слънцето да изгрява по два пъти преди да заспиваш.“ Неизвестният автор на тази мисъл е винаги на път.

                                         / Пуна се Атакама, Аржентина /

Смисълът на пътуването е човек да се превръща във всичко, все едно къде. Окото да следва светлината, да се учи да лови бягащите моменти. Многословието да се стапя в тишината, натежала от смисъл. Животът и смъртта да се сливат в осъзнатия момент. Пламъчето в гърдите да разгаря вътрешния огън, двигателя на човека-пътник

Ние всички сме винаги НА ПЪТ.

                                                                     / Намибия /

Хималаите са както любовта, прекрасни, неизмерими и винаги различни. Хоризонталата в града се превръща във вертикала, забодена в небето. Колкото по-високо, става по-необозримо. Времето се мери в сезони, а вечността – по-разбираема.

През 1998 година ми се отвори възможност да посетя масива Манаслу в Непал. Обиколката на страховитият осемхилядник е класическа, но по пътя има отклонения с редки села и високи пасове. Някои граничат с Тибет. С малко късмет е възможно да срещнете номади с якове на път в тази посока. Иска ви се да кажете едно „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал.

Планината, повече от всякога могъща и красива, ни прие с приятеля ми шерпата Анг Иалсен – Анджи. Когато не намирахме подслон при гостоприемни местни, спим под големи скали. На места се отклоняваме от пътя, за да си въобразявам, че пионерствам.

         По пътя застигаме местен непалец от долина Тцум, която разбрираме, че забранена за туристи. През десети век от там е минал мъдрецът Миларепа, слязал от Тибет, за да разпространи будизма в Непал. За по-привлекателна посока трудно мога да мечтая.

         На същото място на картата има отбелязан знак на манастир. Миларепа и манастир звучат убедително и с Анджи, тръгваме след местния с надежда да се промъкнем в долината без особени проблеми.

         Мисията ни донякъде успява, но малко след първите заселени къщи военните ни забелязват и задържат. Представям се за поклонник на Миларепа, дори по памет цитирам думите на мъдреца: „Моята религията е в живота да не съжалявам за нищо, свързано с минало, настояще и бъдеще“, нещо, за което можех да мечтая. В случая бакшишът се оказва по-убедителен от думите и ни разрешават да отидем до пещерата, където мъдрецът е медитирал. Поклонението не трябва да надмине пет дни, въпреки, че до платото на Тибет и обратно са необходими поне десет. Откраднатите моменти са винаги най-сладки, нали!

         По продължение на долината непалски майстори-будисти от времето на Миларепа са изчукали първите свещени мани(1). Това е била епоха, в която камъкът, ръката и душата на майстора са били едно. Тук малките заселения, опазени от китайския агресор, са запазили тибетския дух и култура.

         В манастира намираме сърдечен прием. Между два облака над манастира ни изненадва снежнобялата шапка с формата на слон на седем хилядника Ганеш(2). Малко по-късно залезът порозовява слона, после го прави пурпурно червен, виолетов, накрая нощта го превръща в огромен бял дух, пазител на благополучието на манастира.

         Тибет ме привлича като магнит, все едно имам среща с Буда или поне с Миларепа. В долината откриваме още два манастира, посещавани от царя на Непал. Монасите без много да умуват сменят цампата(3) ни от Катманду с местна, избуяла на 4000 метра, несравнимо по-добра на вкус, а с нашата, нагостяват кокошките си.

         Местен керван ни скъсява пътя до превала към Тибет, но мисълта за военните не спира да преследва приятеля ми. Срокът е отдавна надсрочен и те не закъсняват да се появят. Информацията ни застига по човек от манастира. Пред изпратения по следите ни отряд симулирам изкълчен глезен, бинтован навреме с наложени лековити треви. Трагичният ми вид помага и сцената завършва с благодарност към спасителите военни, а те вече приятелски настроени, ни придружават до изхода на долината.

[1]  Свещени камъни, гравирани с мантри и образи на Буда и светци.

[2] Бог на мъдростта, интелигентността и възпитанието, покровител на учащите, с четири ръце и глава на слон. За родители има боговете Шива и Парвати.

[3] Бел.а. Ръж, основната храна на населението в Непал.

 Не искам да правя  историята дълга, но три дни по-късно наистина си изкълчвам глезена. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви. Усмивката му през цялото време прекарано с него не напуска лъчезарното му лице и това без да изречем повече от няколко думи.

(Тази история ми навява друга: Дюрхайм, приносителят на Зен будизма в Европа, пътувал в едно купе с японец, с когото в продължение на няколко часа не произнесли дума. Японецът на слизане се обърнал към Дюрхайм и му казал : „Благодаря ви за пълноценния разговор!“. Благодаря и аз на ламата за пълноценното преживяване, а с фотографиите направени в долината Тцум, направих изложба в летището Орли в Париж.)

След няколко красиви превала около могъщия осем хилядник спряхме да пренощуваме до разклонението за обиколката на връх Анапурна. На сутринта по ранна доба ни буди глъч с бързи стъпки. Близо до палатката ни се е проточила редица от мъже, жени и деца, всички в невероятен вид напредват унесени в ритъм, един след друг. Все едно сенки на сомнамбули. В последните няколко денонощия, на кратки почивки те са извървяли пътя от Лхаса до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         Въпреки преживяния стрес, по измъчените лица на тези храбри хора проблясва надежда, която ги воде напред. Понятието свобода тепърва ще да добие смисъл.

         Не искат да спрат. Не приемат и храна. Продължават напред в редица от живи сенки, вторачени в образа Далай ламата. Носят го в сърцата си. А Дарамсала ги очаква с отворени врати.

         Без да съм претенциозен, след толкова интензивни преживявания обиколката на Анапурна ми се вижда отегчителна. Мисълта за Миларепа, манастирите и лицата на бежанците от китайския Гулаг не излизат от главата ми. Хималайското „Шан-зе-лизе“ не е за нас. В лоджа[1], където преспиваме, на въпроса има ли пряк път за Покара[2], местно момче споделя как преди години дедите му пресичали в диагонал масива на трите Анапурни. През лятото стадата им пасели високо по билата, а наесен ги прибирали от другата страна в долината на Покара. „Е, каква по-добра идея!“, възкликвам радостно.

         Отпращам носачите с багажа по класическия път, а с Анджи възможно най-леки,  по съвета на момчето поемаме с храна за три дни по стъпките на дедите. За по-добра видимост момчето от лоджа ни извежда над пояса на горите[3]. Намираме подслон до удобна скала. Заспиваме до пропукващите въглени от жарта с приятна тръпка за неизвестното, което ни очаква.

         На сутринта пресни следи от снежен леопард ни изстрелват стремглаво нагоре. С повдигнат адреналин човек без да се усеща набира височина. Да но пред очите ни се изпречва огромен скален масив без просека и яснота накъде да продължим. Опитваме наляво, после надясно – безуспешно. Това решава втората нощувка на това място.

         Градим своеобразна карка[4] до шумящия наблизо  ручей. Хапваме скромно. От небосвода на безлунната нощ над главите ни се сипят безброй послания, с които заспиваме разтоварени и все още безгрижни за следващия ден.

         Непроходимият масив ни задължава да тръгнем на ляво или на дясно. Високо в планината, когато има проблем, човек се мобилизирва, прави необходимото и не се нервира. Няколко часа бърз ход не променят проблема с просеката. Налага се да се върнем. Преспиваме на същото място. Хоризонтът пред очите ни разкрва гърба на Манаслу, багрите този път са различни. От лявата ни страна се показва пурпурният край на един от трите Анапурни. Магичната обстановка и красотата на тези нови подаръци от Природата, за кратко ни помирява с тревогата къде се намираме. Сготвяме си последната супа с малко цампа за енергия. Оставаха ни бисквити, още цампа и голям буркан с нутела. За отказване не става дума.

         Места лишени от човешко присъствие вибрират различно, неизвестното мобилизира, новото приключение започва да ми се услажда. На мен да, но не на Анджи. Истинският Шерп дава обет да отговаря и да се грижи за този, на който е приел да служи. Вероятно затова физиономията на приятелят ми добива все по-угрижен вид.

         Тръгваме да търсим просека нагоре към билото в посока обратна на вчерашната. Покара ни очаква ниско от другата страна на превала. Анджи няма представа колко време се издържа без храна и се обръща за помощ към планинските духове, пазители на превала. Берем  и палим свещени треви, просълзени от лютивия дим с приятен аромат на хвойна, пеем спасителни мантри.

         Шаманството изглежда помогна, защото просека се появи и след няколко часа с приятеля ми се прегръщаме доволни на билото.

         Радостта ни е кратка. Пред очите ни се разкрива безкраен хоризонт, в долина изпълнена с клекове и вековни, непознати, вероятно непроходими хималайски гори. Ентусиазмът спада за секунди. В гора без видимост можем да се лутаме с дни, със седмици. Компасът ми не е регулиран за Азия и добавя грешка в посоката. Идеята на момчето от лоджа за тридневно пресичане на масива се оказва младежка фантазия. Не се бавим в излишни умувания, хукваме максимално бързо надолу, за да намерим място за нощувка

         След сериозен едномесечен преход в Хималаите тялото открива в себе си непознати възможности. Организмът е изконсумирал всичко ненужно, движенията са прецизни, мислите бистри, няколко часа сън в денонощието са напълно достатъчни. С Анджи палим свещени треви, пеем мелодични мантри, времето е стабилно, знам, че ще се оправим.

        Във вековна, трудно проходима гора от хиляда и една нощ вече два дни следваме приблизителна посока към Покара. Неочаквано рано сутринта на третия ден от изневиделица израсват две полуголи мъжки фигури, прясно излюпени от средновековието. Те събират корени от земята и говорят неразбираем за Анджи диалект. В пантомима от объркани жестове уточняваме посоката на повтарящото се име в устата им « Сиклис », вероятно селото, до което трябва да се доберем. Не искат да ни придружат. Дават ни само шепа корени, с които вечерта си правим постна, забележително горчива супа. Първите пътешественици в Хималаите, с които не можем да се сравняваме, вероятно са имали подобни срещи.

         През нощта острият сърп на новата луна докосва скалния ръб на Мачапучаре, мистериозния, непокоряем връх с опашка на риба. Гледката зад върховете на дърветата си за мен заслужава глада, а за Анджи е сигурен знак, че сме спасени. Ден и половина след това, добре олекнали попадаме на няколко къщи, където ни дават храна и подслон.

         След това незаменимо преживяване в чистата, непокътна Природа, мога спокойно да твърдя, че най-добрият начин човек да открива себе си и света, е да се загуби.

 [1]Бел.а. Дървена хижа,с удобства, където туристите могат да се нахранят и преспят.

[2] Бел.а. Селище в Непал с красиво голямо езеро. Изходна точка за обиколката на Анапурна.

[3] Бел. а. В Хималаите горския пояс на достига до близо 4000 метра.

[4] Бел.а. Овчарски заслон в Непал, изграден от камъни.

.

На горната фотография, загледан в облаците и горите под нас, е моментът, когато разбирам, че момчето от лоджа ни е подвело.

В мястото, където намираме подслон и храна, забравих за момент глада и хукнах да снимам жената, застанала като мумия, фотография, която по-късно ми плати този прекрасен трек в Хималаите.

Органичната архитектура  показванай-добре връзката на човека с околната среда. Природата налага, човешкият гений постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Оровил, Мароко.., в материален свят импрегниран с духовни стойности, къщите адаптирани към физически, функционални и екологични трудности, показват определен начин на мислене.

В случая формите, декора и вътрешната организация, изразяват визията и социалната принадлежност на селяните-будисти в Ладак, живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата в унисон с природата тук се е наложила върху върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) е малко, добре скътано село по пътя на керваните, свързващи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди 20-30 години, с наближаване на зимата от  запад, от Шринагар идвали с коне и якове номадите балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия забранена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, в Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчарите Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишен блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (наречен още Малкия Тибет).
От осемдесет години къщите в селото са 108 на брой. По структура, външен вид и отвътре те отразяват хоризонтално и вертикално  космичния ред. Манастирът (гомпата), построен на височина, доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимата. През зимата температурата на първия етаж благодарение на добитъка достига пет-шест градуса. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът в помещенията не са достатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща до минус 40 градуса.

Всички членове на семейството имат свое място в дома и в селото, както и всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата представлява затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи за протекция от божества и духове, но и за прочистване и пазене от зли духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията е много удобна и доскоро била функционална. Има се в предвид, че някои от мъжете (братята) в семейството пътуват често със стоката и добитъка, и трябва да бъде заместени, начин да се намали загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с другите защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите хора от лоши енергии.
Малки каменни олтари, един в центъра и други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Такива има и на всеки кръстопът. Те дават подслон на божествата, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменните структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици, също са добавени в четирите основни посоки. На всеки вход на селото има построен голям шортен, който може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество и да бъде богато украсен с фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те също пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания. И не само това, в планините наоколо на всеки пас са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Има опънати въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарност от възможността да пресече незащитените места без проблеми и да се прибере на сигурно място. При пресичане на пас се пали определен вид хвойна с възгласа “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри и шортени организират пейзажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в хармония и симбиозата между човека и Природата.
Примитивно ли е? Спрямо джи-пи-есите и съвременните електроники и механики – да, но спрямо равновесието, стабилността и хармонията в обществото – по-скоро не. Борбата с енергиите в природата, взети като вражески сили, демони, помагащи и пазещи божества може да звучи примитивно, особено в епохата, когато ставаме все по-зависими от технологии. Тибетския будизъм е очертал материалния, духовен и естетически израз на присъщата на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои между тези хора, които са живяли от хилядолетия на покрива на света, са успели да развият чувствителност към енергии, непознати на човека от града. Шаманите, истинските за съжаление на изчезване, не случайно живеят сред Природа.

Номадите, приносители на информация между статичните общества, (местата, където се създава и натрупва култура) в продължение на векове са били символ на движение, на промяна и свобода. Днес те са за заменени с бързо развиващи се нови технологии в свят на ускоряващи се промени.

Градският човек е все по-безчувствен, афектиран и увреден от обграждащите енергии. В надпревара с времето и страха от смъртта, заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Живеем с илюзията, че авантюрите ни продължават и ни водят към нещо ново и позитивно. Дали зараждащото се ново планетарно съзнание ще доведе до радикални промени сред хората на световно ниво.

Цифровата фотография ми помага с бързина и ефективност, но ми отне качествата на филмовата фотография. Диапозитивите, качествени, материални и функционални, обичах да подреждам като книги в домашна библиотека. Удобствата на цифровата фотография ме отдалечиха от незаменимите качества на тиражите в тъмната стая. Фотошоп създава нов тип фотографи, творци на измислени сюжети.  Любителите на street photography имитират старите майстори, но за повече убедителност ползват фотошоп, за да контрастират  сниманото и да подчертаят, да го направят по-убедително. Моди идват и отминават, но това което има стойност, остава извън времето.