/Eзерото Текапо с връх Кук в дъното над облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето (блога за Ню Йорк) сърцето ме затегли към безвремието на родните планини.

За който го познава Пирин и е достатъчно пътувал по света, не може да не се съгласи, че е „най-красив си на Земята“, както казва песента. Близо до заслона във форма на малка дървена кутия “Баюви дупки”слънцето и луната си правят срещи, топла и студена светлина си поделят страховития мраморен масив.

Планината дава или отнема на всеки, според каквото носи в себе си. Неутрална спрямо човешките проблеми, тя ни учи да се справяме според обстоятелствата и да преоткриваме живота и себе си.

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме.  Денем сред диви кози и еделвайси, нощем до тлеещи въглени споделяхме интимни мисли, далеч от микрофони и доклади в скрити досиета. Нямахме добра екипировка, порива в сърцата беше достатъчен и Планината стимулираше свободата, която си давахме.

Върбан беше енолог. Той обичаше професията си, докато аз се лутах между фантазии и нереализирани интереси. Инженерството ми носеше хляба и беше политически сравнително неутрална професия. Задавах си въпроси, свързани с човешкия ни път и предназначение, за социалните зависимости, очевидно не под вечен контрол да бъдем равни помежду си.

С Върбан имахме щастливи моменти, но липсваше нещо съществено.  Често забили погледи зад хоризонта убеждавахме себе си, че един ден ще намерим ключовете, необходими да се реализираме. А планината ни приемаше и ни даваше сила, защото я обичахме.

За търпеливите мечтите се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни се отлепи и Върбан падна в пропаста на Бански суходол. Закрепен на косъм за скалата, като по чудо останах жив. (инцидентът е подробно описан в предишния блог „Върбан“) След няколко месеца и много перипетии  получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който опитвахме да надникнем с Върбан, най-после се разкри и продължих да търся истини за земята и хората. Правех го за двама ни.

След неколкогодишно лутане без работа, отново по ръба на възможното, неочаквано се появи човек с облика и излъчването на Върбан, който ми предложи да се занимавам с френски вина. Имах чувството, че Върбан ми дарява виното с пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин. (Върбан беше енолог  и главен технолог в избата на Долна Баня.)

Виното по-късно ми помогна да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега продължавам с четири очи  да откривам света.  В живота всичко е свързано и няма място за разочарование.

Благодаря ти Банчо за вечното приятелство!

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде. Там изпращахме залязващото слънце и заспивахме прегърнали звездите.

Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и малката спасителна кутия, която не можахме да достигнем с Върбан в последното ни заедно! Уплахата от смъртта постепенно избледнява, прекрасните моменти остават.

Съзнавам все по-ясно до каква степен живота и смъртта са едно и също нещо. Колкото до погледите ни  „отвъд хоризонта“ с Върбан, надявам се един ден границите за хората да изчезнат и без насилия да бъдем заедно и истински щастливи.