ВЪРБАН (Из преживяното – 1983 година)
2018
3 Март, 1983 година
« Установяваме се в подножието на Пирин, в началото на гората под хижа Яворов. Ще преспим в бусчето на Жирар.
Събужда ни кристално чиста зора, просветнала между вековните пирински мури. Гигантите, натежали от пресен мартенски сняг, припукват ритмично и от клоните им се сипят потоци, искрящи снежинки. Ранобудната Планина ни приема, гостоприемна и по-красива от всякога.
Французите възбудено дърпат нагоре. С Върбан ги следваме. Четиримата вървим по-бързо от обикновено. Преди обяд задминаваме запустялата хижа Яворов. Времето е чудесно, само Върбан прави физиономии и е необичайно мълчалив.
„Чоче, досега не са ни правили партина, виждаш, потръгва ни! Така ще бъде занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.
„От твоите уста в Божии уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен, но погледът му продължава да е вял.
„Ще успеем във всичко, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“ – имах в предвид желанието ни да заминем на Запад.
Унесени в мисли следваме следата на франсетата. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи бързо. Ще се съберем в Париж, а после каквото сабя покаже.
Наближаваме билото. Франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия се е източила тънка, черна ивица. До заслона „ Баюви дупки“ с добър ход са необходими максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо изважда термус с чай. Върбан буркан с мед.
На хоризонта чертата стои като закована.
Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж стъпили на билото, нямаме желание да бием отбой. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да се размине. » – казваме си и продължаваме максимално бързо по билото.
Преди три години по същия ръб с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. За да не заспим пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари. Песните се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.
Сега Върбан напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, напредва мълчаливо, малко нервен и тревожен.
„Върбе, пъстървата в раницата ми се размърда… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се уж весело и опитвам да съм оптимист. – „Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват!“
Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превърната в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър и суграшица.
Връзваме си ските на раниците. Всички, освен Върбан, който ги държи в ръка. Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.
„Този път сме четирима!“ – чувам Върбан да говори на себе си.
За връщане не става дума.
Жерар води партината. След него Върбан продължава да държи ските си в ръка, щеките в другата. При всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни и това ме дразни. Провиквам се да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките и повтарям по-силно: „пъстървата е вече в тигана-а!“.
„Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.
И това са последните му думи.
Козирката под нас се отлепя. Върбан изчезва, а аз увисвам над пропастта, вкопчен в скалата. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.
А Върбан?! Върбан е долу!
Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:
„Чоче! Чоче!„ – така си казвахме, бяхме двамата Чочовци.
Познатият глас, накъсан от виелицата отговаря:
„Да до-йде-е… ня-кой…“
Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.
„Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.
„Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.
Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.
Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.
Да слезем при Върбан е абсурдно. Не е възможно да се оправим сами. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.
„Чоче, бъди позитивен… Яж мед, ти си силен, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“
Да, но се отдалечавам.
Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с финландката Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.
Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток. После лицето и цялата пламнала глава.
За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира и отвътре в мен прозвучава познатото: „ВСИЧКО Е НАРЕД!“
Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева повтарят също: „всичко е наред!“.
Миг и вечност се сливат в ЕДНО.
Хълцам от болка и радост.
„Чоче! Чоче!“
Тичам и повтарям „ВСИЧКО Е НАРЕД!“, сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.
От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай.“
Трясвам ужасен телефона и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.
Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до френската кола на Жерар, очакват диверсанти. Аз съм първия.
„Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.
Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.
В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.
„Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“
Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.
Ниско долу зад нас примигват фенерчета на спасители, стреснати от реакцията ни.
Изминали са повече от двадесет и четири часа.
Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.
Този път без отговор.
Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем сами при Върбан.
Спасителите са обявили нов фронт от запад и прекратяват акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Звучи добре, но батериите в станциите им са паднали. Връзката между двата отряда е прекъсната. „Не иска да рискуваме. Иде нов фронт!“ – повтарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощта им.
Върбан остава горе.
Сам.
В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан ни имат за братя, но отказват да ме видят.
Времето наистина се влошава. Акции не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите мобилизират военните.
Изтекла е цяла седмица. Тялото на приятеля ми най-после е намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Върбан е издъхнал през първата нощ.
За последен път държа ръката на приятеля си.
Ледена и жива.
Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.
С болка в гърдите, коленича в снега и обещавам на Върбан да живея за двама.
Мракът около мен се сгъстява. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.
Седя зашеметен в леката кола на мой близък, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам да се отвори възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…
Като допълнение на всичко, в местен вестник пише как заобиколени от чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият му отказва да стане диверсант. Дали е подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злини бълват от всякъде. Верига от потискани страдания, предавани от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.
В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и твърде рядко истински прекрасни. А само тези хора правят света поносим и изобщо възможен.
Разбрах до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина помага да осмислим живота.
Живот, който се държи на толкова малко!
След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, Жерар във Франция, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обади. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.
След не малко перипетии се ожених за французойката, която харесвах. Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала, любимото ни място за ски с Върбан. Имало силен вятър, пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха на щастливи полети и разочарования.
Коментар