Хубавото лятно слънце, зимно в България, ме съпровожда на конни надбягвания  недалеч от планината Кук на Южния остров на Нова Зеландия. Атмосферата е на пикник в стил провинциална стара Англия в началото на двайстия век.

Кивитата  (новозенладците) са небрежно елегантни, в “cuntry style” и дори далеч от големите градове на острова, говорят добър класически английски.

За първи път залагам на коне, отначало несръчно, печеля и се запалвам, после губя, и както всеки посредствен играч, уплашен се отказвам “навреме”.

Конете са расови, а кънтри-дамите с богато гарнираните си шапки, поласкани от това, че ги снимам, си дават небрежен вид и се правят че не ме забелязват.

В този географски нов свят, кореняците англичани пазят англосаксонския си хумор от началото на миналия век.

Ритъмът на живота е съобразен с богатата, разнообразна, добре опазена Природа.  Технологиите са свръхмодерни.

Само преди  двеста години  първите трапери, преселници на острова закупили от маорите земята на безценица, както и цели планини, където днес овцете  живеят като свободни полудиви животни. Площите са толкова големи, че ако човек не е местен, не може да знае коя планина на кой принадлежи. Ограждат ги не заради крадци, а за овцете, които пасат по тях на воля – 60 милиона овце за 4 милиона жители. Сравнявам ги неволно с тези в Швейцария, където без частни планини кравите, еднакво чисти и спретнати, са заградени по подобен начин. Новозенландските фермери притежават понякога няколко планини и овцете имат лукса да сменят планината с друга, с различна трева и пейзаж.

Обичам да ходя по диви места, извън пътеките, определени за туристи. Свивам по прашни пътища към красиви планини. Колата ми остава незаключена, както правят всички. Без излишен предразсъдък прескачам огради, движа се без пътеки и колкото по-високо, по-красиво става с нови хоризонти и нови местности за изследване.

Веднъж от изневиделица се появи гигантски джип с ремарке. Мястото е невероятно стръмно и непроходимо за класически джип. Махам с щеки, за да подчертая, че не се крия. Изчаквам неистово препускащите  овце към широка порта, отворена към съседния хълм. По петите им са страховити кучета, които опитват да ги хапят по задните крака. Няколко здравеняци фермери ми правят знак да стоя настрана. Затварят портата зад последната овца и прибират кучетата в голяма желязна клетка на ремарке зад джипа.
Приближавам се, а те ме гледат с почуда и леко усмихнати ме питат защо съм прескочил оградата. Обяснявам им, че искам да пресека местността, за да продължа нататък. Звучи плоско, досега не са виждали някой с подобни амбиции, туризмът в страната е регламентиран. Представям се за Айвън Шепърд – Пастухов или Овчаров – от България, радостен да срещна местни овчари. Извинявам се за оградата и вдъхновен от идеята си, продължавам да задавам въпроси за живота на овцете по тези места.

С братски овчарски усмивки споделяме идеи, накрая здравеняците фермери  ме упътват с разрешение да продължа. В тази страна овчари няма, овцете не се нуждаят от пазач. Обучени кучета ги събират и местят в различни оградени хълмове или малки планини. Вратите между пасищата се затварят до следващо местене, а Айвън Шепърд ги прескача, за да прави соло трек по необитавани красоти. Овцете в Нова Зеландия се развъждат  за чудесната им вълна. Смесена с косми на посум, вълната става по-устойчива и с качества на кашмир. Овчото сирене е скъпо, киселото мляко също, а козето още повече. От нашето, българско, всички знаем, по-хубаво няма.