“Христос Воскресе”, казвам в пасхалната нощ на път за в къщи на един от редките минувачи по улицата. “Благодаря, и на вас!”, чистосърдечно отговаря младежа и не се подиграва, просто беше любезен. Тази година хората в катедралата Александър Невски бяха по-малко.

Маскиран като фотожурналист с два фотоапарата и няколко обективи около кръста търся добра позиция близо до олтара. Внезапно се открехва малка, слята с иконостаса врата, подава се ръка в расо и прави знак на високата фигура до мен да влезе. Мъжът е чужденец, вероятно близък на някой от епископите. Тръгвам след него и се промъквам в обширната светая обител на катедралата. Спотайвам се дискретно в един ъгъл и започвам да снимам атмосферата в това свето място.

Чужденецът притеснен от тържествените движения на православните божи служители, с неловка усмивка се връща обратно към мястото за простосмъртни.

Не съм сам, в дъното на олтара забелязвам телевизионна камера и човек от телевизията. Зад него има друг с кожено яке и твърда физиономия. Очите ни се срещат, няма реакция, с подчертана безизразност. Продължавам да снимам най-естествено.

Обличат дядо патриарх, не ми обръщат внимание и снимам с чувството, че правя исторически фотографии.  Преди години беше ясно, че Максим служи на държавна сигурност. Сега миналото е забравено и този деветдесет годишен старец е приеман различно, с уважение.

 Оставам в привилегированата си позиция. Малко преди полунощ, както му е реда, патриархът и епископите напускат църквата, за да я обиколят с кратка служба отвън. На връщане ще потропат по дверите на храма Божи, за да им се отворят отново.  В олтара сме сами с камерамана и господина с коженото яке.

Използвам момента, за да фотографирам красивите фрески, няколко натюрморти със светите вещи. Явно съм се увлякъл, защото богомолец в залата забелязъл фигурата ми, се възмущава как цивилен осквернява с фотоапарат олтаря. Между пазителите на реда се разменят джиесеми и човекът с якето ми прави знак да изляза от олтара. В погледа му блясва известно съпричастие. Увлечението ми да снимам вероятно го е забавлявало повече от самата служба.

Богомолците пред олтара забиват в мен фанатичните си погледи, чуват се и викове на възмутени съграждани.  “Светотатство! Богохулство! Тоя е луд! Ти знаеш ли къде си влязъл бе..!” Човек от охраната ме дърпа на страна: “Ама ти как така, бе човек?! Че там влиза ли се? Разрешение имаш ли?” Давам си сериозен вид, дори се сопвам – как да нямам разрешение: “…ами ти ме пази бе човек, тези ще ме изядат…, знам, трябваше да изляза заедно с епископите…” – “Спираш дотук и не шавай много!”- отговаря полковника, но звучи оптимистично…

Хорът откъм балкона загърмява отново и патриархът с владиците влизат тържествено в храма. Вървят по пътеката към олтара, вниманието на всички е в тях. Събирам смелост и отново се мушкам през познатата врата, този път последван от друг смелчага-фотограф, с който двамата без угризение си разделяме греха.

Към два часа препълнен от духовност и фотографии дискретно се изнизвам навън.

Акустиката в катедралата и чудесните гласове на хора не ме оставят да си тръгна. Прескачам решетката на ниска метална врата пред стълбата към балкона и се отзовавам при хора зад гърба на диригента. Вълшебните мигове с гласовете на хора, заедно с няколко фотографии на катедралата откъм балкона, направиха най-хубавия Великден в живота ми.

„Благодаря на Бога, не съм религиозен“, отговарям когато ме питат каква религия упражнявам. Без да съм религиозен, вярвам, че светът е Божествен. Животът на земята е привилегия, едно все още неразбрано чудо. (неразбраните феномени сме склонни да наричаме чудеса) За това, че хората правят каквото искат и патят от грешките си, не вярвам да е Божа отговорност.  Но ето, че се раждат титани като Моисей, Христос, Буда, Мохамед, Шанкара, Оробиндо…, Айнщайн, Шекспир, Бах, Моцарт…, които ни стимулират, разширяват тесногръдието на бедните духом.

Човек има необходимост да вярва. За съжаление духовните институции, обхванати от интересите си, нанипулират и деформират хората. Духовното его е най-опасно!