Хубавото лятно слънце, зимно в България, ме съпровожда на конни надбягвания  недалеч от планината Кук на Южния остров на Нова Зеландия. Атмосферата е на пикник в стил провинциална стара Англия в началото на двайстия век.

Кивитата  (новозенладците) са небрежно елегантни, в “cuntry style” и дори далеч от големите градове на острова, говорят добър класически английски.

За първи път залагам на коне, отначало несръчно, печеля и се запалвам, после губя, и както всеки посредствен играч, уплашен се отказвам “навреме”.

Конете са расови, а кънтри-дамите с богато гарнираните си шапки, поласкани от това, че ги снимам, си дават небрежен вид и се правят че не ме забелязват.

В този географски нов свят, кореняците англичани пазят англосаксонския си хумор от началото на миналия век.

Ритъмът на живота е съобразен с богатата, разнообразна, добре опазена Природа.  Технологиите са свръхмодерни.

Само преди  двеста години  първите трапери, преселници на острова закупили от маорите земята на безценица, както и цели планини, където днес овцете  живеят като свободни полудиви животни. Площите са толкова големи, че ако човек не е местен, не може да знае коя планина на кой принадлежи. Ограждат ги не заради крадци, а за овцете, които пасат по тях на воля – 60 милиона овце за 4 милиона жители. Сравнявам ги неволно с тези в Швейцария, където без частни планини кравите, еднакво чисти и спретнати, са заградени по подобен начин. Новозенландските фермери притежават понякога няколко планини и овцете имат лукса да сменят планината с друга, с различна трева и пейзаж.

Обичам да ходя по диви места, извън пътеките, определени за туристи. Свивам по прашни пътища към красиви планини. Колата ми остава незаключена, както правят всички. Без излишен предразсъдък прескачам огради, движа се без пътеки и колкото по-високо, по-красиво става с нови хоризонти и нови местности за изследване.

Веднъж от изневиделица се появи гигантски джип с ремарке. Мястото е невероятно стръмно и непроходимо за класически джип. Махам с щеки, за да подчертая, че не се крия. Изчаквам неистово препускащите  овце към широка порта, отворена към съседния хълм. По петите им са страховити кучета, които опитват да ги хапят по задните крака. Няколко здравеняци фермери ми правят знак да стоя настрана. Затварят портата зад последната овца и прибират кучетата в голяма желязна клетка на ремарке зад джипа.
Приближавам се, а те ме гледат с почуда и леко усмихнати ме питат защо съм прескочил оградата. Обяснявам им, че искам да пресека местността, за да продължа нататък. Звучи плоско, досега не са виждали някой с подобни амбиции, туризмът в страната е регламентиран. Представям се за Айвън Шепърд – Пастухов или Овчаров – от България, радостен да срещна местни овчари. Извинявам се за оградата и вдъхновен от идеята си, продължавам да задавам въпроси за живота на овцете по тези места.

С братски овчарски усмивки споделяме идеи, накрая здравеняците фермери  ме упътват с разрешение да продължа. В тази страна овчари няма, овцете не се нуждаят от пазач. Обучени кучета ги събират и местят в различни оградени хълмове или малки планини. Вратите между пасищата се затварят до следващо местене, а Айвън Шепърд ги прескача, за да прави соло трек по необитавани красоти. Овцете в Нова Зеландия се развъждат  за чудесната им вълна. Смесена с косми на посум, вълната става по-устойчива и с качества на кашмир. Овчото сирене е скъпо, киселото мляко също, а козето още повече. От нашето, българско, всички знаем, по-хубаво няма.

Рай на земята няма, но в България около 1968-ма година с мой приятел мечтаехме с катамаран да стигнем до Истанбул и да продължим през Босфора до Нова Зеландия, където трябваше да се намира земния рай. Бурята, за някои смелчаци беше идеалния момент за бягство. Ние бяхме смели, но без опит. Веднъж, както се тренирахме, бурята, грота (мачтата) ни се счупи и едва оживяхме. Помъдряхме и разбрахме, че не ставаме за подобна операция.

Години след това ми се отдаде възможност да посетя и то многократно Нова Зеландия. Защо не останеш там, ме питат приятели. Нямам качествата на Гоген или на Маргарит Йорсенар, отговарям

Нова Зеландия, „Хе ао теа роа“ -„Дълъг бял облак“, както я наричат маорите, звучи обнадеждаващо за хора с въображение, които искат да избягат „далеч“ от объркания свят в континентите.  От Европа до двата острова с разнообразен климат и природа, летите двадесет и пет часа. за да стигнете до страна, запазила стила, традициите и езика с наречията на стара Англия. Чистотата впечатлява дори посетители от Япония и Сингапур. Думичката “стрес”  срамежливо се промъква само в речника на жителите на Окланд и Уелингтън. Основната тема на разговор с местните е свързана с времето, посоката на вятъра, проблеми с диви животни и доколко светът навсякъде другаде е пълен с проблеми.

Но то се знае, светът изглежда такъв, според очите, които го гледат. Където да отидем, занасяме себе си, куфар с проблеми, радости, спомени и надежди. Посаждаме ги, те се размножават и един ден ни донасят същата язва, инфаркт или рак, от които сме искали да избягаме.

Като младеж мислех, че няма да успея да изразя себе си без да се провокирам в големия свят. Въпросите, които имах към света и себе си, нямаше да намерят отговор, ако останех в България или в Нова Зеландия. Живеех дълго време с идеята на Едгар По за Любов, Изкуство и Природа, достатъчни, за да бъдем щастливи. Но именно в Нова Зеландия осъзнах колко много неща са необходими в живота, за да сме щастливи. Младите кивита, както се наричат новозенландците, също отлитат отвъд океана.

Лоза без корени пресъхва, родният кът храни, а духът лети, търси себе си отвъд хоризонта.  Идва ми на ум приказката за някой си Езин бен Йекел от Краков, който сънувал, че под определен мост в Прага се намира съкровище. Сънят се повторил няколко пъти и евреинът поел към Прага, за да провери. Пристигнал през деня, изчакал града да утихне и започнал да търси съкровището. Пазачът на моста го видял и го запитал какво търси. Езин малко объркан споделил тайната си. Пазачът се засмял и му разправил, че често му се е случвало да сънува, че в огнището в къщата на някой си Езин бен Йекел от Краков имало заровено съкровище, но разбира се, не се мислел за луд да бие толкова път до Краков. Езин си натоварил партакешите към къщи и изровил съкровището в собственото си огнище.

В опита си дотук наблюдавам как сред напускащите Бългрия се забелязват три типа, разбира се с междинни случаи. Новоизлезлите от първия тип се сблъскват с  трудностите, решават, че светът е лош, станала е грешка и се прибират. Втората група е на по-гордите и упорити неуспели. Те издържат неволите без да се прибират в родината си и създават затворено общество, в което се имат за герои, неразбрани от обществото. В третата група са успелите. Те се интегрират бързо в общество без да загубят физиономиите си. Те са запазили богатството от корените, но са добавили всичко ново, придобито от културата на страната, в която живеят. Пътят им продължава с един куфар в повече от познания местните. Често неразбрани, те са длъжна да напредват непрекъснато, за да бъдат доволни от постиженията си. Темата е чудесно развита от сънародника ни Цветан Тодоров в книгата “L’homme dépaysé”. В Париж, Нова Зеландия и предполагам навсякъде по света се срещат българи, както и други националности от трите вида. Човешката психика е една.

Посетих за първи път Нова Зеландия през 1978 – 79 година. В екзотична гора на Северния Остров срещнах местен дървар. Работата му се състоеше да обикаля горите с джип и да коригира по някое изкривено дърво. Понякога той вдигаше телефона в колата си, за да търси помощ. Беше впечатляващо. Преспах при този човек, който ме посрещна царски. Имаше хубаво семейство. с три деца и чаровна съпруга и всичко, за да бъде щастлив. Въпреки всичко решил да посети Божи Гроб, усещал празнота в себе си, някакво необяснимо напрежение. Попита ме какво мисля за подобна празнота? Тогава нямах отговор, подобни проблеми надминаваха балканските ми измерения, но беше повод да се замисля накъде съм тръгнал и какво търся в живота.

Днес всеки може да пътува и да се радва на красотите на Нова Зеландия. За себе си правя разлика между несравнимо по-богата на история Азия или Африка, от където е тръгнало човечеството и Новия Свят като Австралия, Канада и Нова Зеландия. Природата например в Хималаите има хилядолетна история, пропита с духовност. Хората имат друго излъчване.

Така или инък, човек не разбира ли какво носи в себе си и как да го изрази, където и да се насели, ще изпитва незадоволеността на гостоприемния ми домакин.

За Конфуций има два живота, но стигнем ли до втория, разбираме, че има само един.