/ Сосувлей, Намибия /

Фотографията може да бъде приета като подсъзнателен диалог между селекция и изключване докато изборът на форми проговори.

Преди да погледне във визьора, фотографът определя същественото, което ще сложи в кадър. Художникът материализира вътрешното си усещане в цветове, които добавя върху платно. Фотографът изключва ненужното от композицията и свързва елементите. Погледът към външния свят изразява вътрешния му живот, а успехът на сниманото зависи от избора на сюжета, кадриран в определени условия.

Добрият фотограф не се учудва, не търси оригиналност, не имитира. В почерка му няма клонажи.

Фотографиите не са снимки. Гледам не означава виждам.  Андре Кертез преди  близо сто години намира, че добрият фотограф с усета си може да снима навсякъде всичко. Физическият факт може да дава психически ефект, който променя качествено зрителя. Тогава изкуството не е допълнителен товар към тежестите и задуха в живота.

Пиша тези редове в памет на Кати Хорна, въодушевен от изложбата й в Париж. Kati Horna (1912 – 2000 ) http://www.jeudepaume.org/?page=article&idArt=2010

Лица с излъчване, естествен израз и директен поглед, може да срещнете само в изолирани места сред Природата, в малкото останали, все още недеформирани от човешката варварщина кътове на Земята. Егоизмът, агресивността и лошотията, заедно с технологиите на модерния свят е до голяма степен убило близкия до Природата свят, който за съжаление е на доизживяване.

Пастирите Химба все още живеят и оцеляват в нормална за тях среда. Силните им тела, обитавани от естествена витална енергия, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация са свързани безконфликтно със света на Природа. Ловците ползват езика на животните, стават невидими, избягват силовия контакт и взимат само необходимото, за да живеят. Връзките са взаимни. Грешките наказват и поучават. Силата на Природата прави законите недвусмислени и живяни с ферплей. Шаманът, за да помогне,  прави връзка със заобикалящите племето видими и невидими светове (енергии) и възобновява нарушената хармония. Мостът е в тялото, грубото и субтилното се срещат без деформации, присъщи на градския свят, изпълнен с дълбокомислия. Човекът с респект към Природата, повлиян от нея се превръща в мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбициите и апетита на цивилизования свят, тези хора нямат друга грижа, освен да споделят по естествен начин живота помежду си и с Природата .

Племената  Химба живеят сред все още чиста Природа на границата между Намибия и Ангола.

Ако тези фотографии са по вкуса ви, погледнете в сайта галерии 91 и 92.

Безлунна нощ. Тишина. Провиквания на птици. Невидими, неизвестни, както звуци в огромна катедрала. Меката светлина на няколко лампи воалира кристалните очертания на млечния път над главите, но осветява мястото, където животните идват да утолят жаждата си.

От дълбокия мрак в далечината с плавни движения се изписват очертанията на растящи мистериозни фигури. Вечността добива форма, отначало с няколко сенки, после с огромни тела и техните малки в краката. Веят уши, пристъпят тържествено и потапят хоботи във водата.

Не съм ги очаквал и захласнат снимам с подръчното в ръце. Нямам време да търся необходимите за случая фотоапарат и обектив. Дървото наблизо се превръща в статив – 1/6 от секундата, нищо, става… Движенията на телата са плавни, очите на гигантите сякаш ме поглеждат с одобрение.

Минават няколко минути и вечността поглъща виденията обратно в мрака на нощта и така е ставало в последните няколко десетки хиляди години.

Светът се променя бързо. 21-ият век плаши, въодушевлява и изисква много.

Истински интересни места за снимане, свързани с пътешествия няма вече много. Най-привлекателни са недостъпните гранични зони, особено между Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия, също в Африка. В проекта “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си позволи лукса да снима последните места на планетата, недокоснати от човешки крак. Те също се броят на пръсти.

На границата между Намибия и Ангола стигам до една от единайсетте етнически групи в Намибия, част от които са все още номади. Намибия има площ три пъти колкото Франция, с 2 милиона и стотина хиляди жители  и е от най-рядко населените страни в света.

Химба са братовчеди на масаите. Преди около двеста години те се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – “водите, които падат” на езика Хереро. Наемам магарета с местен водач и без предначертан път целта ми е да снимам овчарите Химба.

Мулетарите ми са химба и от тях уча жестовете на племето. С примитивни хора нещата стават директно, излъчването говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора от векове живеят с добитъка си и водени от усета си имат спонтанни реакци. Имах подобно усещане с див кон в Аржентина, който неочаквано ме приближи, за да ме подуши и разбере какво представлявам. Не мога да забравя чувствителния поглед на коня, в известен смисъл, без това да е обидно, с погледите на някои Химба, които на момента различават добро от лошо.

В селото сближаването се получи неочаквано лесно. Кобра се била изплюла в лицето на една жена от племето, очите й бяха възпалени със силно главоболие. Колиура (капки за очи) от аптечката ми се оказа добър за случая, няколко парацетамола и жената се почувства по-добре. Племето ме прие различно.

Незасегнати от мисионери и  похристиянчване, племената химба живеят с прародителски традиции, събрани около вечния свещен огън. Дървото Мопане, също свещено, им служи за палене, подръжка на огъня, но също за леч, за битови строежи, включително за правене на ковчези или чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от екранчето на фотоапарата ми възбуждат възторжени викове. Свиквам с миризмата на Химба, които не се мият, а налагат червена глина, напоена с масла върху кожите си. Те добиват копринен отенък и предполагам са приятни за милувка. ,Снимаме се с взаимна симпатия с някои девойки. Чувствата ни се засилват, дори ми предлагат на шега (а може би на сериозно) да се свържа със селото. Колкото повече жени ще имам, повече деца ще се родят и ще се грижат за стадото ми. Всяка жена ще ми коства само 8 крави или ако предпочитам, четиридесет кози. Бащата на девойките ме одобрява и предпочита да му купя крави. Пресмятам, на първо време, не мога да си позволя повече от две жени. Забелязвам също, че някои от тях не знаят броя на децата си.  В племето всеки знае възможностите си, мястото и ролята, която заема. Природата налага ясни закони.

Прохладните вечери до огъня ни свързват още повече. Обменяме песни. Пригласям им тромаво на местния диалект. Българският фолклор ги впечатлява, постепенно заразява всички, пляскаме с ръце и пеем заедно „льох льох лилильох, за целувка и любов, винаги готов“.  Рискувам да отпия глътка от силно киселеещия айран в общото глинено гърне. Мигам с очи, ммм, вкусно!, но отказвам втори път. Нощта напредва, закъснели за сън всички потъваме в многозвезната нощ.

В пет сутрин е светло, хора и добитък се раздвижват. Вълшебна светлина за фотография. Жизнените деца Химба помагат без да спират да играят. Животът се слива с ритъма на Природата, която дава стойност на времето. Привързвам се все повече към тези примитивни, съвсем нормални, изпълнени с топлина и внимание хора, които не се очудват от нищо, не ме разглеждат, не проявяват материален интерес. Благодарни за всеки жест, отвръщат с подобен. На внимание отговарят с искрено внимание. Без да променят Природата, те се нагаждат към нея. Самите те са Природа с човешка чувствителност.

Прибирам се  в Европа зареден с чудесна енергия, тялото регулирано към ритъма и изискванията на Природата. Освободен от екзистенциални въпроси и материални грижи, трябва да заживея отново в средата, която ми принадлежи. Знам, няма да е задълго, но опитвам максимално да задържа преживяното в тялото си, без да бягам от големия град. Да свържа истинското от Природа с културата и цивилизацията, които живеем. Уловените фотографски мигове показват, че преживяването не е било сън. Въображението, смесва реалността в сънища. Има ли по-голям сън и подарък от живота? Вижда се в очите на децата.

Повече фотографии ще намерите в сайта в галерии 91 и 92.