/ Бербер, Атлас, Мароко /
„Всеки портрет рисуван с душа,

е портрет на художника, а не на модела.“  –  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

Добрите портретисти сред художниците и фотографите се броят на пръсти. Те имат усета да уловят кое от лицата, които показва човек, е най-близо до вътрешното му съдържание.

Необходима е голяма чувствителност, емпатия и заличаване на егото до неутралност, което да даде възмогност на фотографирания да изрази спонтанно себе си.

                                                                                        /Бербер, Атлас, Мароко /

Фотографиите, огледало на фотографа, са свързани с вътрешния му живот и натрупания опит. Външният свят, особено в портретната фотография, ни отговаря с това, което даряваме. Животът е обмен на дарове и енергии.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на любителите на фотография и читатели на блога.

Маракеш – арнакеш (от арнак – мамя), така наричат французите този град, където по улиците и в сука, всеки по някакъв начин иска да ви излъже. Борбата за оцеляване, превръща тази стара (XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремието град.

Берберите в страната са близо 30 процента. Една част от тях държат да бъдат бербери и да будят интерес сред туристите, останалите, за съжаление се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истински бербер не коментира произхода си, а го живее – истинските неща не изискват коментар.

Има места, където ако снимате без да купите нещо, става обидно, дори опасно. Снимам с широкоъгълен обектив поставен ниско под колана , в другата ръка симулирам с втори фотоапарат като гледам в различна посока.

Срещам твърди, пронизващи погледи и усещам по-скоро арабска зима, отколкото така наречената „арабска пролет“.

За сметка на това децата по улиците играят на воля по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, на места грозен или с рафинирана красота, мръсен или изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с безмерни богатства и крайна беднотия. Тук французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език е свободно говорим и някои французи с малка пенсия се чувстват богати, преселват се да живеят на слънце, с винаги пресни плодове и евтини домашни прислужници.

Тук знаят за България, близо до Истанбул, това ме отдалечава от категорията западен турист и също улеснява снимането. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, отговарям с усмивка: Инш Аллах! Възкликвам понякога маш-Аллах, но без реакция, турския не звучи арабски. Мюсюлманският свят не е единен, „това ни спасява“, си казвам на ум, но съм убеден, че бъдещето на света е във взаимното разбиране.

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, както града, но близостта с Европа го цивилизова и не може да се сравни с истински ориенталските сукове, които съм виждал в Санаа и Йерусалим.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа. Купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага да купя отново  с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, няма какво, тези хора умеят да търгуват!

Маракеш е град на контрасти. Стаите в известната Мамуния по лукс отговарят на безбожната им цена между 500 и 2000 евро. На площада заедно с народа може да се нахраните с чудесно агнешко “био” за две евро. Изкуствените торове са скъпи и месото, плодовете и зеленчуците имат чудесен вкус. Един огромен, зрял нар струва десет цента…

Мажорел е едно бижу сред известните градини по света. Интензивно синият цвят на Ив Сен Лоран контрастира зелените палми наоколо и менящата синева на небето.

Летя обратно към Европа, а в ушите ми като далечно ехо кънтят гласовете на двете овчарки, които срещнах в планината Атлас.

Ритъма на живота и царящият мир в долината на Бялата река не ме напускат. Догодина красотата и сърдечността на берберите ще ме върнат да снимам техния празник, в който жените ще сияят с безценни традиционни бижута. Инш Аллах!

В „арабската им пролет“ мюсюлманите не разбират, че даром нищо не пада от небето, че Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помагаме сами, за да ни помогне и Аллах.

Други фотографии ще намерите в галерии 93, 94, 95 и 96 на сайта. Ако ползвате голям екран, кликнете от дясно в черно-бели или цветни, после следвайте по азбучен ред до Мароко.

Икхлеф не е виждал баща си от много време. Пътуваме заедно в планината Атлас и се отклоняваме от пътя, за да изпием чаша чай в родния му дом. Свидетел съм на трогателната, спонтанна, доста динамична среща между баща и син. На бащата не му личат 86-те години, а синът му в разцвета на силите си, се оставя да бъде победен – бащата да бъде винаги Баща.

Майката на Икхлеф сервира “каквото имат под ръка” , а то е повече от вкусно.

Наблюдава ни отстрани и добавя каквото липсва.

Покойната ми баба, дори в град като София, не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масива) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Пътувам с надеждата да срещна все още автентични овчари бербери, полуномади, които наесен, преди да падне сняг, свалят стадата си в ниските части на планината. Те инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна в някои закътани долини на джебела.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традициите от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна със замръзнала физиономия се представям за мюсюлман, турчин. Тя знае думата Станбул. България и Станбул за нея е все едно. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин, изобщо европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история, имат по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са резервирани към външния свят. Това е запазило и автентичността на културата им. Преди няколко века с арабското нашествие, гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приет съм гостоприемно. Оставам да приспя при тях с надежда да разбера повече за берберите. На сутринта с водач и магаре търсим Заид, който е вече високо в планината с голямо стадо кози.

По пътя минаваме покрай сграда, която се оказва училище с чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и най-спонтанно ми дава урок по история. Името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Те постепенно стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), което по-късно става “бербер” – на гръцки „чужденци“. Имат собствена азбука, дошла от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. В училището над черната дъска  с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. Става ясно, че от тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Местните са щастливи, но и повечето мароканци споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар.

Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител в този скрит от света кът и продължавам нагоре в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още има свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид, а на другата сутрин ще продължим нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вечеря, която бих споделял с тях цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме подканват към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа и умисъл.

Чаровната овчарка Зара, заедно с майка си, ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо се чува само хрупкане на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувка по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й с плетиво в ръце от другата. Двете овчарки периодично си подвикват и припяват.

Колкото по-високо, става по-красиво. Ехото между скалите повтаря гласовете на двете овчарки.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите остава скътано в сърцето ми. Аллах наистина е велик!