Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните, пресичате Асамските Хималаи и Бутан и продължавате в Непал по дължината на Хималаите – 2400 километра между Канченджонга и Нанга Парбат в Пакистан с няколко осемхилядника (общо 10 в Хималаите). Ако решите да минете през Тибет, от връх Намче Барва до мистичния Кайлаш, следвате реката Брамапутра (Ярлунг Цампо). Влизате в Индия през Ладак, за да стигнете до Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни в езерото Дал, комфортно настанени в оставените на котва house boats. Планинската авантюра ще завършите в страховития Каракорум. Тук сте като малко пясъчно зрънце сред многобройните, по-голямата част още непокорени седем хилядници, забили върхове в небето. К2, заедно с още три осемхилядници продължава да е най-голямото предизвикателство за орлите на алпинизма. Ако продължите на запад, навлизате в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.

До тук описвам какво ражда фантазията ми за някой от следващ живот, стига междувременно да не сме разрушили прекрасната ни планета.

Сега по-конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата няма интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам  в посока на Каракорум Хайуей.

(На връщане, повлиян от силни преживявания, забравил от къде съм тръгнал, моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам, но бъркам. Тук няма нищо старо, дори хамам, където да си натопли човек уморените кокали.)

След един добър прием в Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите в Пакистан, с близък приятел пресичаме реката Индус и се връщаме обратно по Пакистани Хайуей към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите в градовете ние сме “нечисти и недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, а гостът е свещен.

Вакхан коридор е създаден от Британската и Руската империи през 19-ти век като буферна невоенна зона. Там открай време живеят номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан.

Минаваме с минимална формалност през местната митница, разположена на близо 3000 метра в местността Бабакунди. От там керваните се упътват към Хиршад пас (5200 метра), за да слязат в долината на Вакхан коридор с излаз към Афганистан, Китай и Таджикистан. Тези места са несигурни, а за мен по наследство от преживяното преди години в България, всяка граничната зона е фантастичната. Да не говорим за Природа наоколо, непосещаване от туристи.

Разбирате вълнението ми, щом е граница, трябва да я пресека!

Между групата носачи двама от местните решават да не ме оставят сам.

Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан ми навява рисунките на Рьорих. Готов съм да остана и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман,  тези фантастични пътешественици без да познават Азия, без да мислят за време и опасности, не са се спирали пред нищо, за да откриват тези невероятни девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години един английски фотожурналист  бил заловен и затворен. Приютени под голяма, уютна скала, пламъчетата на огъня възбуждат още повече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.

На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам  тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.

Ще доживеем ли до живот без граници и напрежения, в една поделена и спасена от всички варварщини Земя?

Събитията в района на Кашмир дълго време не ми позволяваха да посетя този вълшебен земен кът. Не случайно и Индия, и Пакистан го наричат „земен рай“. Рай на земята не е възможен, но вълшебни кътчета, колкото и да оредяват, все още има.

 Езерото Дал в Кашмир е такова място. Спите в House boat с комфорта и обслужването на замъците на махараджите в Раджастан и Гужарат. Местният пазар в езерото, суфите, които е възможно да срешнете в старата джамия, все още е привилегия с надежда да не се загуби.

Имам намерение да фотографирам малкото останали номади, носители на история и култура, които са на път да се загубят. Номадизъмът вече се е прехвърлил почти изцяло върху екраните, фейсбук, туитър…, телефони, самолети… туристически…, които заедно с промените в климата, са подписали края на свързаните с Природата класически номади. 

А погледът на истинския номад не се забравя! В него се усеща силата на човека, живял без ограничения, убеден в себе си, с респект към другите. Това са хора непознали граници, освен тези, които им поставя Природата. По дефиниция номадът е човек, реализиращ промените в движение, както и по време на обмена на стока, и култура. А това е обратното на туриста във ваканция, избягал от ежедневието на големия град в добре заслужената ваканция, която по навик трябва да бъде запълнена. (Въпреки, че ваканция = вакуум, празнота.) В общия случай туристът инстинктивно иска да замени едно пълно с нещо различно, отново пълно, за което е платил предварително. Да се научи да пътува човек е толкова трудно, колкото да се научи да работи. (схема, от която трябва да се освободи, за да пътува пълноценно…)

Номадът е интегриран в околната среда. Той обменя стойности, душевни и материални, не мери, не сравнява. Живее естествено, както птицата лети. За туристът във ваканция светът се превръща в сцена, където  ролите в представлението се заплащат. Участието забавлява и провокира, в което се крие арогантността на изискващия турист-зрител. Ето парадокса: туризмът развива икономически дадено обществото, но обръща обекта за туризъм в продукт за забавление и нарушава нормалния обмен на стойности, които естествено изграждат обществото. Туристът консуматор плаща и рекламира качеството на „стоката“, нагодена или не към шаблоните на културния му мироглед. Той откупва невъзможността да се адаптира към новата среда със средствата, с които разполага. В случая най-лесен е бакшиша. Той освобождава туриста от трудността да се приравни към нещо различно, било привлекателно или най-често екзотично. Липсата на духовност е заменена с долар и вместо сближаване се получава отчуждаване, понякога дори ненавист.

След Кашмир, продължавам към Ладак, Нубра, Спити и Рупшу, в северна Индия до границите с Пакистан и Китай (Тибет). През 1996 година по тези прекрасни места срещах номади със стада от Тибет, които не бяха виждали фотоапарат.

За съжаление днес такива номади са на изчезване. Идващите от Тибет са голяма рядкост или са покитайчени. Огнените, орлови погледи на ездачи, говорещи езика на вятъра, вече не се срещат. С промяната на климата, вятърът на височина четири-пет хиляди метра понякога е изненадващо силен и нетърпим. На стабилно време  не може да се разчита. Феномен е планетарен. Възрастните номади не издържат, а младите мечтаят за света, донесен от туристите.

Недалеч от езерото Тцо Морири с приятеля ми, с който споделям пътуването, най-после попадаме на стада и палатки на няколко семейства Чанг-па, дошли от Чанг Танг. Имам бомбони за малките, тютюн за мъжете и няколко мускалчета българска роза за почуда на жените. Комуникацията, с очи и мимика, допълнена с десетина думи на местен диалект, е достатъчна. На такава  височина въздухът и думите са редки, а въздействието – дълбоко.

Веднъж издоили козите, сядаме да пием посолен чай с масло от як (приемлив след третата чаша). Няколко върхове-гиганти се оглеждат в кристалното Тцо Морири. Орли се вият високо над тюркоазените води на езерото, а хоризонтът отзад тегли като магнит да надникнете зад него. Веднъж освободена, душата лети, не мери. Гостоприемните овчари с топла усмивка и отворени сърца поделят с нас насъщното. Мястото на госта в палатката е свещено. Беднотията не дразни.

Но ето, че в момента, когато сме удобно настанени и всеки малък жест говори и топли, едно от момчетата със странно втренчен поглед ме приближава и прошепва: “gо out“! Острият тон на гласа с това “махай се” е казано искрено и с болка. Не реагирам, само ме свива под лъжичката.

Благодаря на възрастните Чанг-па, видимо не разбрали инцидента. Водачът ни, също огорчен, споделя как новото поколение не понася живота на родителите си. Когато нямат парична изгода, те ненавиждат чужденците и понякога стават агресивни. Когато момчетата се увъртаха около мен, освен за бомбони, не бях мислил за бакшиш.

В този район това бяха стада на последното поколение номади.

Старите стилови къщи на отдалечени в планините села, днес са покрити с по-практични, блестящи на слънцето, ламаринени покриви. Големи сателитни антени поемат боклука на модерния свят. Белите мечки са на изчезване… И какво ли не още…

Искам да пиша още за това чудесно пътуване с най-старите будистки манастири, а това “get out” ми засяда в гърлото. Спомням си как преди няколко години след един 40 дневен трек в Непал на границата между Сиким, Тибет и Непал, пред величествения Канченджонга, си въобразих, че се намирам в “края на света”, където турист не стъпва. На това място от малък набързо скалъпен заслон излезе малко момче и ми поиска долар. Дадох му бомбон, ядосах се и забравих. Но момчето на номадите този път ме свали на земята.

Изворната вода е все по-малко „изворна“ , а какво става с човека, този най-интересен феномен в Природата?