3 Март, 1983 година

         « Установяваме се в подножието на Пирин, в началото на гората под хижа Яворов. Ще преспим в бусчето на Жирар.

         Събужда ни кристално чиста зора, просветнала между вековните пирински мури. Гигантите, натежали от пресен мартенски сняг, припукват ритмично и от клоните им се сипят потоци, искрящи снежинки. Ранобудната Планина ни приема, гостоприемна и по-красива от всякога.

         Французите възбудено дърпат нагоре. С Върбан ги следваме. Четиримата вървим по-бързо от обикновено. Преди обяд задминаваме запустялата хижа Яворов. Времето е чудесно, само Върбан прави физиономии и е необичайно мълчалив.      

         „Чоче, досега не са ни правили партина, виждаш, потръгва ни! Така ще бъде занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божии уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен, но погледът му продължава да е вял.

         „Ще успеем във всичко, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“ – имах в предвид желанието ни да заминем на Запад.

         Унесени в мисли следваме следата на франсетата. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи бързо. Ще се съберем в Париж, а после каквото сабя покаже.

         Наближаваме билото. Франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия се е източила тънка, черна ивица. До заслона „ Баюви дупки“ с добър ход са необходими максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо изважда термус с чай. Върбан буркан с мед.

         На хоризонта чертата стои като закована.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж стъпили на билото, нямаме желание да бием отбой. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да се размине. » – казваме си и продължаваме максимално бързо по билото.

         Преди три години по същия ръб с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. За да не заспим пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари. Песните се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

         Сега Върбан напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, напредва мълчаливо, малко нервен и тревожен.

„Върбе, пъстървата в раницата ми се размърда… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се уж весело и опитвам да съм оптимист. –  „Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват!“ 

         Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превърната в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър и суграшица.      

         Връзваме си ските на раниците. Всички, освен Върбан, който ги държи в ръка. Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         „Този път сме четирима!“ – чувам Върбан да говори на себе си.

         За връщане не става дума.

         Жерар води партината. След него Върбан продължава да държи ските си в ръка, щеките в другата. При всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни и това ме дразни. Провиквам се да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките и повтарям по-силно: „пъстървата е вече в тигана-а!“.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Върбан изчезва, а аз увисвам над пропастта, вкопчен в скалата. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Върбан?! Върбан е долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„ – така си казвахме, бяхме двамата Чочовци.

          Познатият глас, накъсан от виелицата отговаря:

         „Да до-йде-е… ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Върбан е абсурдно. Не е възможно да се оправим сами. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, ти си силен, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с финландката Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток. После лицето и цялата пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира и отвътре в мен прозвучава  познатото: „ВСИЧКО Е НАРЕД!“

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева повтарят също: „всичко е наред!“.

         Миг и вечност се сливат в ЕДНО.

         Хълцам от болка и радост.

       „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям „ВСИЧКО Е НАРЕД!“, сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай.“

         Трясвам ужасен телефона и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до френската кола на Жерар, очакват диверсанти. Аз съм първия.

        „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерчета на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Този път без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем сами при Върбан.

         Спасителите са обявили нов фронт от запад и прекратяват акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Звучи добре, но батериите в станциите им са паднали. Връзката между двата отряда е прекъсната. „Не иска да рискуваме. Иде нов фронт!“ – повтарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощта им.

         Върбан остава горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето наистина се влошава. Акции не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите мобилизират военните.

         Изтекла е цяла седмица. Тялото на приятеля ми най-после е намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Върбан е издъхнал през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленича в снега и обещавам на Върбан да живея за двама.

         Мракът около мен се сгъстява. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на мой близък, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам да се отвори възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник пише как заобиколени от чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият му отказва да стане диверсант. Дали е подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злини бълват от всякъде. Верига от потискани страдания, предавани от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и твърде рядко истински прекрасни. А само тези хора правят света поносим и изобщо възможен.

         Разбрах до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко!

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, Жерар във Франция, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обади. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

След не малко перипетии се ожених за французойката, която харесвах. Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала, любимото ни място за ски с Върбан. Имало силен вятър, пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха на щастливи полети и разочарования.

Ето няколко думи за рода ми по повод книгата „Из преживяното“ – записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов. Издател „Факел експрес“, 2008 година.

В последните двайсет години от фактите и скандалните истории, които излизат наяве, със задоволство  твърдя, че родът ми Пастухов е сред малкото неопетнени стари български родове. Никой от нас, не е правил компромис със себе си пред провокациите на все едно кой политически режим.

Помня, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Баща ми с особен блясък в очите постави ръка на рамото ми и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци са също прави, моето момче!“ Тогава не виждах дали и възможно да бъде различно и защо е необходимо такова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за насилия и лагери в страната. Пазеха ни да не загазим.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. През 1947-48 година като главен редактор на вестник « Свободен народ » Кръстьо Пактухов пише статията : « Не ме изкушавайте лицемери! », станала по-късно прочута. По време на най-големия терор в страната да кажеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващата класа, граничело със самоубийство. Баща ми уплашен, запитал чичо Кръстьо защо е необходимо точно в този момент да издава подобна статия. Отговорът бил: „Вестникът така или инък ще спрат, при всички случаи ще ликвидират и мен. Сега е последният момент, когато мога да кажа какво мисля!“ Моментът бил наистина последен. Под натиск отвън правителството давало на някои затворници амнистия, ако оттеглят възгледите си. Чичо Кръстьо предпочел да си отиде с изправен гръбнак.

Попът, който удушва чичо Кръстьо в Търновския затвор, получава за награда златните коронки от зъбите му. Знам това от думите на оцелял пациент на баща ми, който лежал в съседна килия и чул оплакванията на попа за жилавия врат на чичо. Господин Влаев се лекуваше при татко от тежка сърдечна недостатъчност. След като ми разказа преживяването си в килията, той ме щипна с блага усмивка по бузата и допълни, че това са отдавна отминали неща, за които не трябва да коментирам извън дома ни. „Животът един ден ще да бъде различен“ – така ми каза.

Голяма част от досиетата на семейството ни, които неотдавна опитвах да намеря, се оказаха загубени.  За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални записки, пълни с трагикомични картини за следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие се състоеше само от две страници,  неотдавна написани, със суперлативи в стил добър комсомолец и студент, и прилежен съгражданин.  Заминал съм на екскурзия във Франция, където представете си, живия повече от 30 години.

 Хората с изправени гръбнаци не са били на мода още от Сократово време. Миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека. „Големият писател не е обичан от правителствата, той сам е повече от правителство!“, пише в дневника си Солженицин. Знаем за параноята на Сталин към артистите, за историите с Манделщам и много други поети.

Но да се върна на дядо Иван. Той пише  „Из преживяното“ към края на живота си, който напусна без да го завърши. Помня как с протрито кожухче на гърба, приведен под меката светлина на стара настолна лампа, дядо довършваше последния си том на История на България. Зад него в полумрак се очертаваше висока до тавана домашната ни библиотека с дъх на стари книги. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифена покривка, с натрупани книги и разхвърляни ситно изписани листа. Вечер се примъквах до нощното му шкафче. Седнал на леглото си той пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства, където заживявах в кожата на различни герои. Преди да заспя разговарях с Гилгамеш, следвах Марко Поло, обуздавах Буцефал, коня на Александър Велики, представях си Ханибал с гигантските слонове в Алпите… В тази атмосфера на уют и сигурност светът се превръщаше в безкрайна история, в която исках да участвам и аз. В стаята цареше уют и особена сигурност. Светът беше безкраен.

Дядо до последния си час беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той бил част от българите патриоти, тръгнали безкористно да строят Нова България. Още не завършил гимназия, той започнал да мисли за професия, с която да бъде в услуга на освободеното си отечество. Избрал мисията на първите социалдемократи, част от които имали същата цел. Той обичаше България и патриотичният плам не го напусна до последния му час. Същата България обичам и аз, една от причините да не понеса режима, в който живеех.

Баща ми заради името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…имам нужда за консултация от доктора“, се обръща руски генерал към дядо при една случайна среща.  24 часа по-късно освобождават д-р Пастухов с извинително писмо поради станалата „грешка“. В същото време в дома имало настанен със семейството си полковникът от държавна сигурност. В кабинета на баща ми имало чували с картофи, а на балкона пърхали кокошки… Преместели скоропостижно полковника в друга, вероятно по-удобна квартира. Писмото на генерала спасило рода ни, повод да се родя на сигурно място (но това е друга история). Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, а дядо Иван обикновен историк, но двамата живи и здрави разполагат с дома си.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година отварят частните кабинети за болни. Някои важни „другари“ имали нужда от по-компетентни лекари. Електрокардиографът на баща ми от 1930 година, първи в страната, ни дава правото на допълнителна стая.  На дядо Иван също му разрешават да има самостоятелна стая, за да завърши третия том на История на България.  През последните години на живота му в стаята с библиотеката се промъкваха прегърбени бели глави. Виждах ги сгушени в някакво тайнство до големия Филипс как слушат станции на къси вълни на езици зад „желязната завеса“. Заглушители бръмчаха и между тях се долавяха гласове. Аз безшумно се промъквах, за да зобна от тази особена за мен, чавдарчето, атмосфера.

В „Из преживяното“ ще прочетете за епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност опитвали да приближат България към Европа.

Преди братята-спасители Ленин, Сталин и Димитров… да ни освободят, ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

Добре направеното вино, както произведението на изкуството, е неповторимо. То разкъсва воала на трезвата, рационална мисъл, разширява погледа и най-вече променя нещо в нас.

Когато слиза на твърда земя, първия жест на Ной, е да посади лоза, растение, което мутира най-добре  сред растенията. В библията думата sod на еврид означава едновременно тайна и вино. Виното, без да разкрие своята магия, разбулва скритото в дегустатора. Богатствата, които носи, са за търпеливите, които умеят да дегустират. Това е вярно за всеки предмет на изкуството.

Добре направеното вино в общия случай надминава вкусовите ни възможности, но ни отваря за ново усещане. То ни опива без да ни напива. Чашата, пълна до половина, позволява на вълшебния сок да поеме въздух, за да покаже по-добре какво крие и да провокира неподозирани усещания. Доброто вино ни обогатява, както  любовта и има винаги вкус на още.

Вкусовото усещане е най-бедно сред другите четири. За да го развием, е добре да опитваме неща с различен вкус и да се провокираме с противополжни вкусове.

Изминаха пет години откакто  с Яна Петкова създадохме фирмата Винекселанс. Целта ни е да покажем голямата винарска култура и богатия вкус на френския тероар.

Доброто вино, както всяко произведение на изкуството, е елитарен продукт. Ако след дегустация във вас не прозвучава нещо ново, причината не е във виното, а в необходимостта да му обърнете достатъчно внимание. Не всеки разбира веднага цветовете на Ван Гог, звуците на Моцарт или тромпета на Майлс Дейвис. Ако не обърнете достатъчно внимание на гениалното дете или възрастния мъдрец, не е възможно да изпитате  удоволствие от тяхната компания.

Наздраве на всички. In vino veriras.