В повечето арабски страни за мюсюлманите невярващите са осъдени да завършат земния си път в ада. Но според мен, добрият човек, все едно къде, без да ви познава, ще сподели с добро чувство нещо с вас, било да ви упъти или да залъка си.  Аллах ще има грижа за останалото. Лошият, ако не може да ви елиминира, ще ви попречи с каквото може, ще ви покаже, че не сте желани.  Същият лош човек  в Европа, ще излъчва ненавист, а във Франция ще ви каже “пардон”, сякаш ви казва “пречиш!”

В столицата Сана след посещението на един от най-старите сукове в Ориента, вървя по тесни калдъръмени, улички, лъснали от току що падналия дъжд.

Пред мен две женски фигури загърнати в черни бурки притичват между локвите, разбират, че ги снимам, малко са уплашени, но се забавляват. “Мога ли да изпия някъде едно кафе?” се провиквам на английски. Те се оглеждат, уверяват се, че улицата е празна и ми отговарят на учудващо добър английски да ги следвам. Вървим почти заедно и без да се обръщат допълват: „for good coffee!“ Зная, че няма да го пием заедно, но ги следвам приятно възбуден. Иска ми се да кажа още нещо, но от някъде изниква група мъже и връзката ни е прекъсната. Жените кривват встрани и сменят посоката. Опитвам да ги пресрещна в съседна улица, но безуспешно.

Забравям за кафето, загадъчните погледи и звънките гласове. Големи, красиви очи с приятен женски тембър дори скрити, могат да бъдат по-голямо предизвикателство от прекалено видимите части на жените, с които сме свикнали в Европа.

Жените в ориента, описани в най-рафинираната поезия, са робини на мъжкото съсловие. Това не им пречи да са градящият, по-стабилен фактор в изграждането на живота. Другарят Сталин наредил  след унищожаването на опасния интелектуален свят, превъзпитанието да започне с жените и децата.

На следващия ден спирам при група деца на малко площадче в стария град Шибам. Едни от тях въртят гуми от колела, други ритат топка. Заговорва ме момче, има слаб английски, но става приказка. За България се оказва, че знаят името на футболиста Величков. Без да имам понятие от футбол, се радвам, че сме добри и известни в цял свят. Времето минава бързо и идва ред за молитва.

Чувстваме се близки, вероятно ме приемат за вярващ и затова ме канят да ги придружа в близката джамия. Тъкмо се колебая каква роля да заема,  едно по-източено момче моли преводача да кажа дали вярвам в Аллах. “Да“, отговарям и добавям: „всичко е Аллах!” Това се харесва, но спорят за нещо и същото момче пита с недоверие в гласа дали в България сме мюсюлмани. “Не всички”,  отговарям.  Някои от групата губят търпение, спасяват ме от неудобния момент и се забързаме към джамията. За мен това е възможност да открадна някоя фотография отвътре, особено като приятел с децата на място, където не се чувствам особено сигурен.  Усещам погледа на  момчето с неудобните въпроси, което вторачено в мен спира преводача и ме пита: “Знаеш да четеш Корана, нали ?!”  Сещам се за татковците на момчетата в джамията и решавам повече да не си играя с огъня: “Уважавам написаното в Корана, но… не съм мюсюлманин.” Момчето ме поглежда презрително, казва нещо, което преводачът премълчава, споделя само, че нямам право да вляза с тях в Джамията. В очите на няколко от децата чета съжаление за новото приятелство. Казвам на всички „селям алейкум“, но те продължават без да ми отговорят.

 На другия ден случайно срещам едно от момчетата и моля преводача да го пита какво ми е казал предишния ден приятеля му. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя преводача без да ме погледне в очите.

Йемен е от най-интересните страни, които съм посещавал. Старата, добре запазена органична архитектура на къщите е забележителна. Природата също.

Обичам също прямотата на обикновените хора.