Маракеш – арнакеш (от арнак – мамя), така наричат французите този град, където по улиците и в сука, всеки по някакъв начин иска да ви излъже. Борбата за оцеляване, превръща тази стара (XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремието град.

Берберите в страната са близо 30 процента. Една част от тях държат да бъдат бербери и да будят интерес сред туристите, останалите, за съжаление се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истински бербер не коментира произхода си, а го живее – истинските неща не изискват коментар.

Има места, където ако снимате без да купите нещо, става обидно, дори опасно. Снимам с широкоъгълен обектив поставен ниско под колана , в другата ръка симулирам с втори фотоапарат като гледам в различна посока.

Срещам твърди, пронизващи погледи и усещам по-скоро арабска зима, отколкото така наречената „арабска пролет“.

За сметка на това децата по улиците играят на воля по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, на места грозен или с рафинирана красота, мръсен или изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с безмерни богатства и крайна беднотия. Тук французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език е свободно говорим и някои французи с малка пенсия се чувстват богати, преселват се да живеят на слънце, с винаги пресни плодове и евтини домашни прислужници.

Тук знаят за България, близо до Истанбул, това ме отдалечава от категорията западен турист и също улеснява снимането. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, отговарям с усмивка: Инш Аллах! Възкликвам понякога маш-Аллах, но без реакция, турския не звучи арабски. Мюсюлманският свят не е единен, „това ни спасява“, си казвам на ум, но съм убеден, че бъдещето на света е във взаимното разбиране.

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, както града, но близостта с Европа го цивилизова и не може да се сравни с истински ориенталските сукове, които съм виждал в Санаа и Йерусалим.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа. Купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага да купя отново  с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, няма какво, тези хора умеят да търгуват!

Маракеш е град на контрасти. Стаите в известната Мамуния по лукс отговарят на безбожната им цена между 500 и 2000 евро. На площада заедно с народа може да се нахраните с чудесно агнешко “био” за две евро. Изкуствените торове са скъпи и месото, плодовете и зеленчуците имат чудесен вкус. Един огромен, зрял нар струва десет цента…

Мажорел е едно бижу сред известните градини по света. Интензивно синият цвят на Ив Сен Лоран контрастира зелените палми наоколо и менящата синева на небето.

Летя обратно към Европа, а в ушите ми като далечно ехо кънтят гласовете на двете овчарки, които срещнах в планината Атлас.

Ритъма на живота и царящият мир в долината на Бялата река не ме напускат. Догодина красотата и сърдечността на берберите ще ме върнат да снимам техния празник, в който жените ще сияят с безценни традиционни бижута. Инш Аллах!

В „арабската им пролет“ мюсюлманите не разбират, че даром нищо не пада от небето, че Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помагаме сами, за да ни помогне и Аллах.

Други фотографии ще намерите в галерии 93, 94, 95 и 96 на сайта. Ако ползвате голям екран, кликнете от дясно в черно-бели или цветни, после следвайте по азбучен ред до Мароко.

Икхлеф не е виждал баща си от много време. Пътуваме заедно в планината Атлас и се отклоняваме от пътя, за да изпием чаша чай в родния му дом. Свидетел съм на трогателната, спонтанна, доста динамична среща между баща и син. На бащата не му личат 86-те години, а синът му в разцвета на силите си, се оставя да бъде победен – бащата да бъде винаги Баща.

Майката на Икхлеф сервира “каквото имат под ръка” , а то е повече от вкусно.

Наблюдава ни отстрани и добавя каквото липсва.

Покойната ми баба, дори в град като София, не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

ь                           /Маракеш /

Джипът минава по малки писти в живописни долини между Средния и Високия Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река. Пътят е в трудно достъпен район в Мароко, доскоро без електричество и телефон, със скътани селца – в земен рай на берберите от клана Аит Сукхман.

По пътя срещаме овчари, тук там къщи със стари глинени покриви, по които грозно стърчат сателитни антени. Не стават за снимане, в планината знам, има скътани съкровища.

След влагите и напрежението в Париж, синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове и оцветени от закъснялата есен долини, навлизам в съвсем различна реалност или по-скоро сън.

Тук-там по някой изостанал овчар, стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица, такъв е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете „Аид“ продължава цяла седмица. Местните се хранят до пресита с овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки през превали водят до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където гостът е свещен. Така беше и в България преди години, нося го и аз в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша ви става байгън, но има топла питка с купичка зехтин и медец на дъното.

Следва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, а под тях крехко агънце. Не е необходимо да се питате, всичко е био. Ядем с ръце и с къс хляб загребваме зеленчуци в богатия на подправки сос. Във всяка къща срещам същото гостоприемство, неподправена сърдечност и подобно мен .

Полуизлегнат до догарящите въглени в печката, както правят всички, учитиво облизвам пръстите на ръцете си. В края на вечерята домакинята ми полива да ги измия в специално легенче. Дотук всичко е чудесно, но веднъж вечерята завършена, домакинът тържествено пуска телевизорана на етажерката в дъното на стаята, покрит досега с кърпа. Погледите на всички се обръщат към сладникаво мароканско шоу. За мен това е отрова, за тях развлечение, а за мен пълен контраст след вечерята и следобедния домашен хамам с под, отоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се малко преди да се разпука зората. Имам на разположение магаре, което ще ме отведе до местния сук на десетина километра. Беребери ще дойдат от околните планини, за да продават добитъка си.

Откъснати от света, в тези мюсюлмани няма нищо екстремно. Подобно усещане съм имал и в планините в Пакистан и Йемен, където хората сред Природата все още мислят и живеят различно.

В местното кафене съм единствения чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда естествен, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, казва Алехандро Ходоровски. Мисля по същия начин и това търся във фотографията.

В корана гостът чужденец е свещен, но празникът в долината и приятелството ми с обичания от всички Халифа, добавят тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Газя до коленете в студената Бяла река, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Обикарям някои по-отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, освен това нали съм „булгар“? Говорим за Истанбул, те се усмихват и ме канят на чай.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам накладения при реката огън. Близо до голям казан жените тъпчат прането с танцова стъпка. Благодаря на Аллах, мястото е удобно за снимане към реката и към джамията. Само не е ясно, защо Аллах е направил в мюсюлманския свят жените да работят винаги, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после повдига до лицето и сърцето, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото, когато жените ще танцуват с традиционните си бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един) отговарям.

Имам чувството, че доброто и злото, макар изразени по различен начин, са разпределени равномерно по света. Питам се само тук къде се крият лошите духове? В тази долина дали лошотията остава скрита поради празничното настроение? Дали пълните стомаси на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (в разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да се насочим към най-близкия град. С Халифа и магарето с багажа ни пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападнат – „не обичат чуждите елементи“, обяснява спокойно водача ми – „тук е така открай време“. Ниско в долината в края на деня стигаме до селото, където ще преспим. Местен с невздрачен поглед и остър тон ми казва да прибера фотоапаратите си в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда, за да съм “по-далеч от женски погледи” и мъжете ме гледат накриво. Следващият ден е петък, не се работи, осъдени сме да останем до събота. Малко преди да си легнем чувам мотора на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът се съгласява, по тъмно щяло да струва тройно. Събираме си багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина и се упътваме с облекчение към други преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик, но най-добре е човек да има някой лев в джоба си. Както казва народа “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

* Атлас, с най-висок връх Тубкал 4000м., е планинска верига от 2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масива) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Пътувам с надеждата да срещна все още автентични овчари бербери, полуномади, които наесен, преди да падне сняг, свалят стадата си в ниските части на планината. Те инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна в някои закътани долини на джебела.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традициите от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна със замръзнала физиономия се представям за мюсюлман, турчин. Тя знае думата Станбул. България и Станбул за нея е все едно. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин, изобщо европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история, имат по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са резервирани към външния свят. Това е запазило и автентичността на културата им. Преди няколко века с арабското нашествие, гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приет съм гостоприемно. Оставам да приспя при тях с надежда да разбера повече за берберите. На сутринта с водач и магаре търсим Заид, който е вече високо в планината с голямо стадо кози.

По пътя минаваме покрай сграда, която се оказва училище с чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и най-спонтанно ми дава урок по история. Името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Те постепенно стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), което по-късно става “бербер” – на гръцки „чужденци“. Имат собствена азбука, дошла от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. В училището над черната дъска  с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. Става ясно, че от тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Местните са щастливи, но и повечето мароканци споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар.

Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител в този скрит от света кът и продължавам нагоре в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още има свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид, а на другата сутрин ще продължим нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вечеря, която бих споделял с тях цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме подканват към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа и умисъл.

Чаровната овчарка Зара, заедно с майка си, ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо се чува само хрупкане на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувка по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й с плетиво в ръце от другата. Двете овчарки периодично си подвикват и припяват.

Колкото по-високо, става по-красиво. Ехото между скалите повтаря гласовете на двете овчарки.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите остава скътано в сърцето ми. Аллах наистина е велик!