Светът е прекрасен или ужасен, според очите с които го гледаме, но не трябва да забравяме, че самите ние го изграждаме..

В този ред от мисли опитвам да сравня Южна Америка с Индия, страни в които беднотията боде в очите. Но докато в пропитата с духовност Индия,  индиецът от хилядолетия е сложил ред в екзистенциалните си проблеми и приема беднотията естествено, в Южна Америка тя е грозна, на места дори плашеща. Освен това контрастът между бедни и богати е изпълнен с омраза.

Ако изключим очарованието от пейзажите и богатата история на индианците, ако откъснем очи от колоритните им наметала и шапки, не може да не се запитаме от къде идва неприкритата болка в очите на голяма част от населението.

Малко след първото си пътуване в Индия посетих Санто Доминго. Бях отседнал известно време при богат приятел. В един вълшебен за живеене свят всичко при него беше чудесно, но ме теглеше да вкуся  от разнообразната природа на Караибите и да намеря обмен с хората от народа. Впечатлиха ме страха и омразата, която се четеше в погледа на голяма част от населението. Домениканската земя, пропита с история,  излъчваше силна енергия, но в живота на жителите, липсваше нещо основно.

 Отговор за това дойде следващата година в Перу, където снимах в Арекипа, Пуно, островите в езерото Титикака, Куско и Мачу Пикчу. В страната човек пътува безпроблемно, има лесен контакт с местните, лесно се създават приятелски връзки. Красотата на природата и остатъка от културата на инките ме караха да забравя проблемите и въпросите, които ме тормозеха в предишното пътуване.

Кръстосвайки страната, шофьора ми  спря до малко селце, където на голяма поляна до пътя, се развихряше шумен празник. На дълги маси имаше небрежно  разхвърляни храни и бидончета с бира, която се лееше на воля. Имаше и нещо по-хард, защото местните бяха здраво дръпнали. Оркестърът поддържаше един и същ ритъм, но това, което най-вече привлече вниманието ми, беше шарения петел, вързан за краката с главата надолу на въже, опънато между два пръта.  До тях няколко коня нервно потропваха с копита. Оставихме колата на шосето и с шофьора ми се приближихме, но никой не ни обърна внимание.  Снимах, колкото да маркирам мястото и тръгнах към колата с известно съжаление за изгубеното време, но няколко деца ми пресякоха пътя и ме обградиха без да ме пускат да продължа докато не разберат от къде идвам. Аз пък ги запитах защо петелът е вързан по такъв начин. Обясниха ми, че който с коня си го достигне и улови между прътовете, става герой на празника. На майтап ми се прииска да опитам, децата ми се зарадваха още повече и се върнах обратно. Обхванати от по-сериозни занимания, местните нямаха вид на угрижени за петела, заел царската йогийска поза (ширшасана или свещ).

Подадох фотоапарата си на шофьора и с помощта на две по-здрави момчета яхнах първия под ръка жребец. Шофьорът ми явно имаше око за снимане, защото улови момента.

Следва следния сценарий: С петелът в ръцете, поемам ролята на чужденеца герой на селото. Пийналите сеньори обграждат и на средно добър испански обяснявам, че не искам да прекъсна тържеството им, но децата са ме накарали и… Прекъсват ме и ми подават бутилка с бира. Не си падам, сменят бутилката с друга с неизвестно питие, някакъв бъркоч, който също не понасям и се правя, че опитвам.  Без особена церемония се вдигат шумни наздравици и ме обявяват за Падрино (кръстник) на селото.

Контактът ми с коня беше добър, но за останалото не успявам да се влюча на тяхната дължина на вълната. Мърдане няма, хващат ме под ръка и се упътваме към близката църква на селото, където колим петела пред кръста на Христос. От този момент вече сме кръвно свързани. Грешка няма! През цялото време оркестърът не спира да свири меланхолични мелодии, а кметът обявява тържествено, че като Падрино, освен пари за петела, трябва да оставя малко песос за сполуката на селото. Обяснявам, че в моето село София имаме чудесен кмет, който може да бъде още по-Падрино от мен и така ще укрепим вече създадената връзка между двата града. Няма как, за случая отпивам от свръх киселата бира, главата ми се завърта, говоря, както комсомолския ни секретар преди много години в училище. Наоколо всички са пияни и  не разбират глупостите, които разправям. По време на всеобщия екстаз, оправният ми шофьор незабелязано е приближил колата зад църквата и деликатно ми прави знак да изляза. Баньо, баньо – питам за тоалет, излизам от милото тържество в църквата и се спасявам.

Връщам се към тъгата в очите. Едва след представлението в църквата започна да ми става ясно какво е направил сеньор Кортес, както и всички човеколюбци-християни след него. Индианците живеят в смесица от християнството, с което са ги задължавали да живеят испанците и старите си, прекъснати традиции, без да спират да си помагат с домашно направените си питиета. Това ги вади от празнотата, характерна за хората без ясна вяра и идентичност.

В Индия, страна пропита от духовност и традиции, индийката, загърната в красиво сари за няколко рупии, е женствена и чаровна. Тя всекидневно полага жасмин на това, в което искрено вярва и знае, че е вечна.

В Перу алкохолът и ритъмът на танците са подкожни инжекции, които не запълват липсата на основното (логоса) в живота на хората, те не могат да изтрият тъгата в очите. Всичко това не отнема от добрината на добрите сред хората. А страната е  прекрасна, пропита с история и разнообразна природа.

На фотографията – Мачу Пикчу рано сутрин, обърнат, с профил на човешка глава.