Анри Картие Бресон говори за “решителен момент във фотографията”, когато триото око-сърце-визьор ще намери хармония в изплъзващата ни се реалност.

Усещането за добре уловения момент е по-силно от фабулата на филм, в който сме увлечени в потока на действието. Умението да уловим съдържателен многопланов момент с история, различна в очите на всеки, превръща фотографията в изкуство.

Мигът е единствен, само той ни принадлежи, но не ни се полага да го повторим. За спряно щастие човек може само да мечтае.

На китайски, японски, арабски, еврид, вероятно и на други езици, глаголът съм няма сегашно време. Ние винаги сме на път да се осъществим.

Сега е на границата между минало и бъдеще,  винаги различно, често облечено в напрежение, в очакване на идващото ново “сега”. Промяната е доказателство за изминалото време. Във физиката време и пространство са неделими, но това е валидно до определено време в миналото, отвъд което времето не съществува като величина.

Преходът между потенциал и актуалност е основен въпрос в загадъчната връзка свобода-детерминираност. Ние не сме напълно свободни, нито напълно детерминирани.

Животът ни преминава в напрежение, създадено от междувремието, наречено очакване. Когато степента на очакване намалее, често настъпва отегчение. За твърдите реалисти мистерията на смъртта или въображаемата вечност отнемат правото им на очакване.  Чистото “сега” в екстаза, приет за граница на безсъзнание, е привилегия на  будисти и мистици.

Усещането в неудържимата любов не търпи очакване. Присъствието на любимия/любимата изпълва момента с интензивност, несъвместима с понятието време. Творческият процес и интензивният спорт също са свързани с моментното безвремие.

Все повече хора запълват момента с нови модели на телефони, ай-пади и други, сякаш бягат от него и не искат да им принадлежи.

В Оровил (южна Индия) на покрива на огромна, изолирана от шум зала има инсталирана система от огледала, които във всеки момент на деня насочват слънчев лъч към голямо кристално кълбо в центъра на залата. Идеята е да фиксираме с поглед лъча в състояние на концентрация и пълно отпускане. Това е и състоянието на фотографът, който снима концентриран и едновременно забравил себе си.

Фотографиите в този блог са от плаж в Нор Па дьо Кале в северозападна Франция.

/ Киото, Япония /

Първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер… поради технически причини снимат най-вече пейзажи или натюрморт. Необходимостта да правят дълга експозиция е ограничавала фотографиите. Този проблем веднъж разрешен, портретната фотография дошла на първо място.

През 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира  въпроса за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще стане плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет е в усещането едновременно на душата на модела и пулса на фотографа. Примери много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото, но човек инстинктивно си слага маска и персоната се превръща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, той поставя множество въпроси без отговор между фотографа, фотографирания и зрителя.

Анри Картие Бресон, (да беше жив) през месец август навършва сто години. За  портретната фотография той казва: “Да уловим човек във връзката му с него самия и тишината на собственото му същество”. Това влиза в  “решителния момент” на Бресон. В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто фотографията я взимаме” (на френски изразът звучи по-точно: prendre une photo). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри !

Появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта. По-късно душата на обекта за рисуване се трансформирала и се представяла различно. Родил се кубизма и другите нови течения.

/Манастир Тиксе, Ладак, Индия/

Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. И най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му дадем наименование, означава да го осакатим като му отнемем възможността да бъде интерпретиран различно, дори безгранично. В това се крие магията на фотографското изкуство. То може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската фотография е Вселена, в която има безброй интерпретации. В това е привилегията на изкуството.

                                                   /Хаконе, Япония/

За разлика от музиката и литературата, във фотографията и архитектурата, мислим много повече за фотографът като автор. Гледната точка по-лесно се намира в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи субективно от усета и погледа на всеки, според вродената и по-късно развита от преживявания чувствителност.

За Ралф Гибсон съзнанието на фотографа прониква в снимания обект за част от секунда, но каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава. Творението надвишава твореца. Само творецът-глупец вижда себе си над всичко.