“Христос Воскресе”, казвам в пасхалната нощ на път за в къщи на един от редките минувачи по улицата. “Благодаря, и на вас!”, чистосърдечно отговаря младежа и не се подиграва, просто беше любезен. Тази година хората в катедралата Александър Невски бяха по-малко.

Маскиран като фотожурналист с два фотоапарата и няколко обективи около кръста търся добра позиция близо до олтара. Внезапно се открехва малка, слята с иконостаса врата, подава се ръка в расо и прави знак на високата фигура до мен да влезе. Мъжът е чужденец, вероятно близък на някой от епископите. Тръгвам след него и се промъквам в обширната светая обител на катедралата. Спотайвам се дискретно в един ъгъл и започвам да снимам атмосферата в това свето място.

Чужденецът притеснен от тържествените движения на православните божи служители, с неловка усмивка се връща обратно към мястото за простосмъртни.

Не съм сам, в дъното на олтара забелязвам телевизионна камера и човек от телевизията. Зад него има друг с твърда физиономия в кожено яке. Очите ни се срещат без реакция, с подчертана безизразност и продължавам да снимам съвсем естествено.

Обличат дядо патрирарх без да ми обърнат внимание. Чувствам, че правя исторически снимки.  Преди години знаехме, че Максим служи на държавна сигурност. Сега този деветдесет годишен старец в напреднала възраст е приет различно и буди уважение.

 Оставам в привилегированата си позиция. Малко преди полунощ, както му е ред, патриархът и епископите напускат църквата, за да я обиколят, да направят кратка служба отвън и на връщане да потропат на дверите на храма Божи да им се отворят.  В олтара сме сами с камерамана и господина с коженото яке.

Използвам момента да снимам красивите фрески, да правя натюрморти с всичко свято наоколо. Явно съм се увлякъл, защото богомолец в залата забелязал фигурата ми вдига шум за това как цивилен осквернява с фотоапарат светото място. Между пазителите на реда се разменят джиесеми и човекът с якето ми прави знак да изляза от олтара. В погледа му усещам известно съпричастие. Без да знае кой съм, явно увлечението ми да снимам го е забавлявало.

Богомолците пред олтара забиват в мен фанатичните си погледи, чувам викове на възмутени съграждани.  “Светотатство! Богохулство! Тоя е луд! Ама ти знаеш ли къде си влязъл..!” Човек от охраната ме дърпа на страна: “Ама ти как така, бе човек?! Че там влиза ли се? Къде си сложил крак! Разрешение имаш ли?” Давам си сериозен вид, дори му се сопвам, за да не ме пита дали имам разрешение: “…ами ти ме пази бе човек, тези ще ме изядат…, вярно, трябваше да изляза заедно с епископите…” – “Спираш дотук и не шавай много!”. Отговаря полковника, но звучи оптимистично…

Хорът откъм балкона загърмява, патриархът с владиците тържествено влизат в храма по пътеката към олтара. Вниманието на всички е в тях. Събирам смелост и отново се мушкам през познатата врата този път последван от друг смелчага-фотографи, с който без угризение си разделяме греха.

Към два часа препълнен от духовност и фотографии дискретно се изнизвам навън.

Акустиката в катедралата и чудесните гласове на хора не ме оставят да си тръгна. Вместо това прескачам ниска затворена врата пред стълбата към балкона.

Озовавам се при хора зад гърба на диригента. Този вълшебен момент с няколко фотографии откъм балкона правят тази нощ с най-хубавия Великден в живота ми.

Благодаря на Бога, не съм религиозен, отговарям когато ме питат каква религия упражнявам. По-точно, без да съм религиозен, вярвам че светът е Божествен. Животът на земята е привилегия, едно все още едно неразбрано чудо. А за това, че хората правят каквото искат и патят от себе си, не вярвам да е Божа отговорност.  Същевременно се раждат титани като Моисей, Христос, Буда, Мохамед, Шанкара, Оробиндо…, Айнщайн, Шекспир, Бах, Моцарт…, да изброявам ли още? Има ги, за да стимулират и разширяват тесногръдието на бедните духом.

Човек има необходимост да вярва. За съжаление духовните институции, обърнати най-вече към интереса си, деформират хората. Духовното его е най-опасно!