Те са по-малко от стотина. Живеят в стария квартал Жион в Киото. След специално дългогодишно обучение тези ерудирани, артистични дами, очароват със забележителен финес, култура и душевност, единици привилегировани японци.

Малко след полунощ в тясна, полутъмна уличка в очакване да се случи нещо необикновено започвам безнадеждно да пристъпвам от крак на крак. Готвя се да си тръгна, когато по тясната безлюдна уличка бавно се приближава лъскаво черно такси с намалени светлини. На няколко метра от мен се повдига тъмна завеса с едва забележима врата зад нея от която изниква извънземно същество. Прошумява тежка коприна, няколко грациозни крачки към колата… Разстоянието между нас отговаря на 135 милиметровия ми обектив. Снимам с максимално отворена бленда, на ниска скорост, разбира се без светкавица. Нямам право на вълнение. Едно, две, три кликвания. Изражението на Гейшата не се променя. Мраморното лице в таксито се стопява зад ъгъла на уличката.

Мярката за настоящия момент, винаги единствен, е това, което остава след него. Фотографията е материален израз на уловения момент.

Странно същество е човекът. Все по-далеч от Природата, която унищожава, но държи да му служи, милее за живота и себе си, но не спира да воюва и да убива, жаден за общество, но не спира да манипулира и ограничава ближните си. Според Анри Атлан човек е едновременно непредвидим, напълно детерминиран, но въпреки всичко може да бъде свободен и това му дава възможност да бъде щастлив. Звучи оптимистично, съгласен съм, но след едно посещение на Япония си задавам въпроса доколко японците са щастливи?

Япония е страна, изпълнена с шокиращи, успешно регулирани противоречия.

Тя ви приема, очарова и същевременно отхвърля. Японците успяват да вземат от есенцията на всичко чуждо, необходимо за тях и да го развиват по техен начин, без да губят идентичността си.

Ред, чистота, сигурност, красота с осмислена хармония, всичко е като сън, който може рязко да се прекъсне от тежък, лепкав комформизъм и прикрита агресивност. Два полюса, изразени до крайност, в свят единствен по рода си.

Наблюдавам лицата на хората в различни места в страната и виждам как в най-малко индивидуализираната цивилизация в света, където етиката има ясно изразен смисъл, хората излъчват самота и вътрешно напрежение. Голяма самота в едно голямо заедно, осмислено кодирани в добре изградени отношения. Такива са първите ми впечатления.

Задълженията на японците следват принципите на йерархично съставена система, в която всеки индивид представлява празно огледало, търсещо отражение в другите. Празно, защото думата индивид на японски е близка до егоизъм, а обществото е съставено от много по-важни от индивида ейрархично комплексни връзки.

Но и каквото да кажем за Япония, трябва да добавим обратното, нещо объркващо праволинейното логично мислене на чужденеца. Често мислим неправилно японците за праволинейни.

Животът в Япония е компромис между крайности в хармонична двойнственост. Възможно ли е да се живее по този начин? Да, ако се приеме за нормално.

Всичко започва с възможно най-естественото, фантастично, както в приказките, детство на най-добре възпитаваните деца на планетата. Детето тук е цар. То се развива във възможно най-добри условия до 25, понякога 28 години. Смисълът на семейството е повече в децата, отколкото във връзката между родителите, които са от различна кръв и не задължително близки. Създадена е гъвкава социална система, в която всички прослойки имат за модел семейното ядро. Хората се свързват помежду си според социалното им положение и обичта към поколението, което ще създадат. Идеалистичната женитба по любов тук звучи блюдкаво.

В първите седем години на децата се дава възможност да се осъзнаят. След това училищната система хармонично и без стресове допълва семейната среда. Децата се развиват, за да могат по-късно от своя страна да дадат на нацията най-доброто от себе си. Казват, че в училищата се кове нацията и това става с много изисквания.

Малък пример на внимание за тези най-важни години: майката, когато храни или говори на детето си, не се навежда над него, а прикляква или просто свежда глава, да могат очите им да се срещат на едно ниво, да няма доминиране. Такова ще бъде и вниманието, което се изисква от детето да даде по-късно на обществото. Позволява му се да се развива свободно, но каквото прави трябва има значима стойност. Наказания не са приети. Хората от малки са научени да бъдат сигурни в себе си и отговорни за действията си.

Животът се изгражда с обмен, в който детството дава първи тоновете на изграждащата се за всеки човек симфония ! Децата знаят, че винаги ще има някой да ги разбере. Това продължава по-късно и в йерархията на обществото. Япония е пример, от който се нуждаят безброй онеправдани деца по света, някои от рано превърнати в диктатори и убийци. Думата камиказ идва от Япония и е свързана с достойнство..

В Япония пространство и време се събират в единственото реално и пълноценно Сега, в което всеки дава максимално от себе си. Няма отвъдно, няма Господ, нито религия. Когато първите християни, нашественици в страната се опитват да обясняват религията си, японците считат, че това е шега или добре измислена история, за да ги овладеят по-добре. (което и не е далеч от истината). През миналия век японските политици прилагат същата “тактика” с последния си император, обожествен, за да обедини народа по време на войната. “Религия” на японски означава групировка, секта. Конфуций и Буда, приети и трансформирани по японски, заедно с местния архаичен, но актуален шинто, без да наказват или съдят, дават хармония на околния видим и невидим свят. Японският будизъм не търси спасение в отвъден свят. Конфуций също е загубил своята логика и рационалност. За разлика от Китай, когато сърцето и главата си противоречат, в Япония сърцето надделява!

Религия в Япония няма, но всички имат религиозно чувство спрямо обкръжаващия ги невидим свят. В последните две хилядолетия връзката между естествено и свръхестествено не се е прекъсвала никога. Твърди се, че в трудни моменти от сто и двадесет милиона японци, статистически повече от половината носят амулет и се молят на дух, в който вярват.

В естествената вековна гора на Монт Койя с над сто хиляди изрядно чисти гроба, след като се лутах между гранитни статуи, плочи и арки с архаични идеограми, накрая се загубих. В атмосферата на духове и феи – в Шинто те са над осем милиона – кръстосвах погледите на различни спретнато облечени Буди с пълзящи по тях лиани и вековни мъхове.

Привидната религиозност на японците не се опира на теология или на свещенни текстове. Универсална система няма, защото всеки на свое ниво избира да вярва и това според момента. Японците имат респектът към мъртвите предшественици от които, без това да има общо с душа или прераждане, нещо остава след смъртта. Същевремено всеки знае, че каквото притежаваме, то се намира тук, в настоящия живот!

“Всички сме зависими от комплексни случайности и от слепи природни сили.” – казват японците. От няколко стотин години това звучи реалистично и модерно.

Думата Бог е непреведима на японски. “Ками” за японеца са безсмъртни духове, с безкрайна власт и без морал. Те са нито добри, нито лоши, но непредвидими и принадлежат към неразбираем за хората свят.

Японците имат миниран социален живот, хвърлят огромна енергия за хармонизиране и грижа за околните, но това не пречи да внимават спрямо непредвидимия също експлозивен невидим свят.

В шинто храм чух японка да споделя как пред картина на Микеланджело усетила в атмосферата Ками. А Ками са навсякъде, провокирани от всичко! Шинто е система от церемонии, които не противоречат на будизма и на правилата, наследени от Конфуций. Тя е изградена в ритуалност и традиции с много символи, и отношение към невидимия свят, без това да е превърнато в религиозен ангажимент. Шинто, Конфуций и Буда се преливат в разбиранията, стила и начина на живот на всеки японец.

Снимах сватбени церемонии със строги, искрено преживяни традиции. Въпреки, че връзката между мъжа и жената, както всички други в Япония е йерархична, жената е централно ядро на семейството. Свекървата е също важен фактор. Портмонето е в ръцете на съпругата, често домакиня, която се грижи за възпитанието на децата. Понякога тя дори заплаща любовните авантюри на съпруга си.

В живота на японеца на първо място е естетиката. Тя се изразява в красота и хармония, винаги конкретни в зависимия от нас видим свят. След тях идва желанието да уважаваме и по възможност да озъптим невидимите сили.

След традиционните ритуали животът продължава с нормалната, свръх модерна интензивност и спомена за  всичко станало, както е трябвало.

Японското общество, както споменах по-горе, е изградено от огледала, свързани и обърнати във вертикална йерархия, в която се осъществява  семейната и всички други социални връзки. В поздрава на двама социално равни, дори тогава единият ще сведе глава по-ниско.  За действията си в обществото може да давате сметка единствено на човек (винаги на един) само от по-висша йерархия. В тази вертикалност доминиране и диктатура не са възможни. Натискът за решение, парадоксално е възможен в двете посоки. И друг парадокс: статистически 90 процента от японците се приемат за средна класа.

Значението на индивида в Япония зависи от отношението му спрямо другите хора. На шест години едно дете трябва да разполага поне с шест термина, за да различава себе си от другите. Местоимението Аз не се ползва. Човек се намира винаги извън своя Аз. Изразявате се с чуството, че говорите за себе си през погледа на този, с когото разговаряте. Доскоро презимето е било сменяно заедно с възрастта. Хората най-често се назовават с позицията, която заемат в обществото. “Човешко същество” се пише с две китайски идеограми: едната означава “човек” (нин), а другата “между” (ген). По дефиниция човешкото същесто е връзка, а не автономен атом.

Японското общество е вероятно най-слабо индивидуализираното общество в света. Животът се базира на серия от добре свързани семейна, социална, политическа, училищна, синдикална и комерсиална групи. Негативната страна на подобна структура е задушаващия до полуда комформизъм, все едно в коя групировка на обществото. Това е повод за евентуалната полуда за анархичния, обхванат от себе чужденец. На подобен терен Алеко Константинов би обрисувал още по-колоритно познатия ни образ.

Основният фактор за всичко в страната са децата. Не видях лошо облечено или невъзпитано дете. Те просто са обичани и всяко дете знае мястото си.

Животът без илюзии е разделен на три части. В първите 25 години получавате обич и всичко необходимо, развивате се безпроблемно с разбиране на стойностите в обществото и хората. През следващите 30 години сте изградена, цялостна личност, която вече не принадлежи на себе си.

В есента на живота, ставате отново свободни, за да се върнете към голямото детско семейство. Радвате се на внуци и на отплатата за всичко, което сте дали.

Сексът като споделена връзка е рядко срещан в Япония. Секс се прави, за да се роди дете или за удоволствие. Приема се, както храната и всички физиологични необходимости, свързани с невинността на тялото, което живее, се развива, остарява и умира. Екстравагантните женски фигури по улицата не са заглеждани от мъжете. Не видях реклами със сексуален отенък. В Токио има няколко хиляди хотели, в които всеки може да си наеме стая за няколко часа… За японците западният свят, по отношение на сексуалните набези и перипетии, е тежък, объркан, комплексиран и лицемерен. И не само западния. С голямо търпение имах късмета да снимам гейша. Рафинираността на този, за нас само въображаем свят е наистина тера инкогнита. (вижте блога „Гейша“)

В походката на дама, елегантната й обувка се завърта леко навътре, за да няма нищо демонстративно или агресивно спрямо външния свят. Такава е страната на гейшите, далеч от претендиращата голям морал американка, претенциите на голяма част от французойките и така нататък.  Жените  в Япония са естествени, загадъчни и с невероятен финес.

Твърди се, че Япония е най-десексуализираната от големите цивилизации. Вероятно да, но това е най-моралното и неморално общество в страна, в която време, пространство, личност, статут са относителни, флуидни, контекстуални. Тук няма нищо фиксирано, нещата еволюират с адаптиране към всяка нова ситуация. “Защо да си обясняваме свят, който няма обяснение”, казват много японци.

И отново парадокс: потънали в свръхмодерна техника, целта на живота на японците се оказва не в материалните блага и технологически постижения, а в хармония, красота, стабилност, реципрочност и взаимен респект. Много от заплатите са приети като подарък, без мярка за дадения труд. Някои преподаватели в частни училища чувстват неудобство  да получават заплата. Възнаграждението им се приема като подарък според възможностите на родителите.

Много от елементи в културата на страната са импортирани, с добавена японска стойност. Хората не живеят в затворена система на въображаем или прикрит комунизъм, в развинтена демокрация на леви, десни, крайнодесни или полулеви.., а в компромис, различен от познатите ни социални системи. Привилегирована е хармоничната двоинственост, изграждаща максимално етичен и прагматичен начин на живот. Има ли смисъл да добавя, че за японеца понятията съвършено и логично-нелогично, при нас наследство от гръцкия детерминизъм, звучат абсурдно.

Японците не запълват живота си с илюзии. Будизмът е максимално опростен. Съсредоточавате се в съответно дишане и в стойка на лотус (за-зен), и искате да постигнете нивото на пустота, съдържащо всичко. Празното във вазата дава нейната форма, будеща възторг. Празното между буквите прави красотата и израза на калиграфията. Бих казал, че японецът живее на границата между празно и пълно, без илюзия за съвършенство или за обещания отвъден свят. Той не разделя нещата, които западната мисъл противопоставя. Индивид-група, есетествено-свръхестествено, дух-материя, религии и дихотомии, идващи от гръцкия начин на мислене не съществуват. Силните влияния от Индия и Китай са рафинирани и пояпончени, станали основа на японската култура.

И  ще повторя с каквото започнах, японците взимат полезното отвсякъде без да загубят своята идентичност.

“Всички ние сме в развитие, нещата могат единствено да се подобряват”, звучи чудесно, почти кабалистично!

Япония трябва да се разбира глобално. Животът е свързан в трибална система, която се променя и адаптира. Бикът е хванат за рогата – единият рог е мисълта, другият емоцията. Изваден от Природата, той се озъптява в движение. Култът и респектът към Природата в страната, е вероятно още по-силен поради изградената дистанция към нея.

Какъв фактор във всичко това е самотата и дали е необходима, и осъзната? Вероятно да. За англичаните удовлетворението и пълнотата в живота са свързани с действието, а цената в продължителността на усилието. Ето още една напреднала нация, развиваща се също на изолиран, климатично негостоприемен остров.

Когато се намирате на японски терен, не може да не ви човъркат екзистенциални въпроси. В този блестящо изграден ред, в който всеки има дан и всичко е взаимосвързано, възможно ли е самотата да е проблем? Японският отговор би бил  maybe = “и да и не”. Отговор гъвкав, както бамбука, издържащ на непрекъснатите земетресения в страна, подредена без нищо фиксирано. Земята на острова от векове трепери от малки и големи трусове, място, където всеки е научен да се адаптира към нестабилния външен свят. Строго определено Аз в тази система не е възможно. Хората виждат себе си в даден контекст и в конкретна обстановка. Индивидуализмът е ерес.

Най- дразнещ в Япония е задухът от неизбежния комформизъм, същевременно фактор за стабилността на системата. По лицата на хората е изписано възпитаното усилие да остават в изградената гъвкава, но въпреки всичко изкуствена система. Чужденецът, обслужван по-добре отвсякъде, се дразни от наложения супер ред в един също свръх динамичен, модерен свят.

Да ме прощават господата японците за неточностите в опита ми да изразя впечатленията си за тази чудновата за нас, трудно разбираема Япония, която на всичкото отгоре се променя непрекъснато.

Фотографиите ми носят в себе си въпрос и отговор, според погледа на зрителите. Обективът ми съпровожда въпросите, които съм имал и търси загадки в обществото. В живота ме привлича красивото или както казват японците „красотата е отговор на търсената истина“.

Красота, неизчерпаема и загадъчна.

Времето минава незабелязано във влака между Осака и Матсуе. Скоростта превръща кадрите зад прозореца в цветна импресия.

В пролуката между предните седалки изниква част от женски профил . Снимам, надигам се и питам на английски: “Извинете, дали следващата гара е Матсуе?”

“Матсуе, да…, слизам на това място…, ще ви дам сигнал.” Благодаря без да се въздържа да снимам изразителното лице на японката. А когато японките са красиви, те са много красиви. Японците обичат фотография. Когато са против, те прикриват неудобството си, сякаш не ви забелязват, сякаш сте извън обществото. Случаят не е такъв, девойката дори се изправя на седалката с интерес за да разбере защо снимам.

Казвам колко много ми харесва Япония и че да снимам ми е на сърцето. Тя се засмива и се намества по-удобно, за да продължим разговора: “Какво снимате? Какво би ви интересувало в Матсуе?”

“Хората, атмосфери… Япония навсякъде е интересна! В Матсуе има замък от седемнадесети век, исками се да свържа средновековието с контраста на свръхмодерния ви свят, два полюса характерни за Япония.“ – отговарям.

Девойката е с традиционно възпитание, носи в себе си духа и финеса на прадедите си. Освен това говори добър английски, рядко срещан в страната.

Влакът спира на очакваната гара. Подавам визитната си картичка, както се прави тук, с две ръце и леко кимване на главата. “Казвам се Такако”, кимва ми с малко по-дълбок поклон лъчезарно усмихната девойката. Поклоните в Япония са кодирани, изразяват отношенията между хората.“ Името ви Такоко какво означава?” – опитвам, за да завържа разговор. “Обръщане специално внимание към родителите.”

Движим се сами по празния перон на малка, провинциална, чиста като аптека гара. След кратко мълчание поемам риска за по-сериозен разговор с риск да загубя връзката – японците допускат трудно непознат до себе си. “Името ви е интересно и тежи от смисъл. Знаете ли според Десетте Божи заповеди в Библията какво означава да обърнете внимание на родителите си, притова в текст написан преди 2500 години ?” – подхвърлям.

В очите на Такако проблесва въпросителна. Емоционалното състояние на тези хора за нас е винаги загадка.  “Една искрена, добре изразена благодарност към родителите, ви освобождава от тяхната зависимост. Давата се възможност да поемете своя път и един ден да станете също родител.” Такако кима замислено, а аз снимам задрямалата възрастна госпожа, единствена в чакалнята на гарата.

Хотелът ми се оказва близо до гарата, разположен до живописна криволичеща река.

“Колата ми се намира в паркинга отсреща. Мога ли да ви бъда в помощ?” – казва усмихната Такако. Междувременно разбирам, през тридневния си отпуск тя е гостувала на приятеля си в Осака и на следващата сутрин ще се върне на работното си място в банката, където работи по 12 до 15 часа на ден, включително през съботите. След месец ще получи друг тридневен отпуск и отново ще пътува. Мечтата й е един ден да има достатъчно отпуск, за да дойде до Париж.

Приятно изненадан от предложението й изявявам желание да видя замъка в града и след това да взема автобус до малко пристанище на петдесет километра от Матсуе, или евентуално да посетя друго градче с известен манастир.

“Ако искате, нека първо да видим замъка заедно. Около него има голям парк и река.” – предлага Такако. “След това искам да ви поканя на чай в някоя позната вам традиционна чайна.” – добавям от своя страна.

Трудно може да ви се случи нещо по-приятно грижата на красива японка със топла, леко загадъчна усмивка.

Замъкът с изящтно подредена градина ни грабва вниманието, а времето е кратко, за да се разговорим и да разберем малко повече за всеки от нас.

„Стаята за чай – Суки-ия – отговаря на смисъла на идеограмата си: „Жилище за Фантазия“, която с годините е допълнила значението си с „Жилище за Празнота“ или „Жилище за Асиметрия“ – тоест място за осъществяване на поетичен порив. „В несъвършенството на заобикалящия ни свят, на такова място въображението може да изрази своята безграничност.“ –  прошушва Такако.

По време на разходката продължавам да се учудвам от контрастите, с каквито всъщност цялата страна е изпълнена.

„Има неща в Япония, които предполагам ви задушават или по-скоро блокират по-свободните духом. Чужденците оставаме с впечатление, че в страната ви сякаш няма среден път. А може би Шинто и Зен бундизма изравняват крайностите?“ – питам.

„Тао сме наследили от Китай. То ни дава идеала към естетика, а Зен го прилага на практика.“ – споделя кратко Такако и добавя – „Истината не може да бъде достигната, освен с опит за разбиране и приемане на противоположностите.“

Възторгът ми не спира към финеса и хармонията в блестящо подредената, изрядно пазена Природа навсякъде.

„Красотата е отговор за търсената истина.“ – споделя сякаш усетила мисълта ми Такако.

Чистотата, обществения ред, респекта към околната среда, която е принадлежност на всички, подчертаната грижа и отдаденост към обществото, това прави Япония различна планета.

„Но въпреки постиженията в страната ви, хората нямат вид на особено щастливи. Човек не може да крие щастието си. Възможно ли е да сте щастливи без да го излъчвате?“ – позволявам си да запитам. „Така сме възпитани, то е отвътре.“ – отговаря кратко Такако.

Ех това “отвътре” – “отвън”, тема вълнуваща всеки чувствителен човек навсякъде по света, включително Такако, която търси себе си, живее искрено настоящето и се радва на това, което й предлага момента.

След чая Такако спонтанно решава да ми покаже родния си град, който имах намерение да посетя с автобус.

„Тогава няма да ми откажете да вечеряме суши в някой традиционен ресторант по ваш избор.“ – добавям.

В колата говорим отново за Япония, за Китай, за любовта, за чистотата, за красотата, за напреженията в света, за азбуки и култури…

“Колко на брой са буквите в модерната ви азбука? В коя епоха са създадени съвременните канджи?“ – Оказва се, че Кан означава Китай, а джи – буква. Канджите са въведени в Япония през IV век. Днес има 1945 официални канджи от близо 3000 възможни.

„Четете ли китайските идеограми?“ – питам впечатлен от хилядолетните надписи върху стоте хиляди гроба в митичната гора при Mt. Koya, която неотдавна посетих.

Такако шофира и брои на пръсти. Стига до трийсет идеограми, обърква се весело засмяна и започва отново. В страната никой не шофира бързо и напрегнато. Спираме, за да броим идеограмите.

Манастирът се оказва огромен и безлюден, а градчето много симпатично.

Този следобед в Япония за мен се нарича Такако.

Красотата на градините, които пресичаме са в хармония с излъчването на Такако. „Настоящето е място на относителните неща и е форма на движение на Безкрайното“, четем думите на известен източен мъдрец

Есенните дни са още дълги и в Матсуе се прибираме по здрач. Такако ме води в симпатичен традиционен ресторант с пресни суши и сушими, по вкус и начин на сервиране съвсем различен от Европа.

Хората в Япония са отдадени на това, което правят. Лишенията са компенсирани със задоволство от постигнатото качество, сякаш всички японци са в състезание за обмен на качества с поглед обърнат навън в служба на обществото или навътре – в бетонирана затвореност.

Както във всички хубави приказка, накрая идва момент за раздяла. Такако ме изпраща с поклон по протокол, отново малко по-дълбок от моя, а аз не се въздържам и я целувам по бузката не по френски, а истински, по български. Тя се изчервява и се покланя отново.

На следващия ден получавам мейл: “Следобедът с вас запълни нещо търсено и обогати незавършено нещо в мен, за което съм ви благодарна.”

Отговарям: “Следобедът с вас беше за мен от най-красивите във вашата страна, за което ви благодаря.”

След три седмици получавам втори мейл: “Иван, благодаря за хубавите думи. Простете за забавения отговор. Къде се намирате сега? В Матсуе вали сняг! Имам да ви съобща нещо важно. Напролет ще се омъжа за приятеля ми от Осака. Започвам нов живот с думите за благодарност към родителите, които ми подарихте в разказа си. Един ден ще дойда в Париж. Вие също сте добре дошъл в Япония. Нека животът ви да се съпровожда от светлина. Вярвам във вашето здраве и щастие. Такако”.

Хубавите думи на Такако, поднесени сърдечно, бяха най-хубавия подарък, който получих в пълната с контрасти Япония.

Япония не ме напуска и искам да добавя още няколко впечатления към предните блогове.

За европейски очи девойките в някои квартали на Токио са екстравагантни, но японците не им обръщат особено внимание. Те просто си доставят удоволствие да бъдат по-различни.

В Япония се прави събрание за подготовка на събрание и се сервира закуска.

Метрото или влаковете са чудесно място за възвръщане на сили, все едно за коя възраст и обществено положение. Няма кой да ви стресне или да ви открадне нещо. Топъл, почти нежен глас ви припомня идващата спирка.

Когато изтървете нещо, при нас чуваме възклицание: “мерд”, “шит”, “да му…” и така нататък. Японците под сурдинка промълвят само “жалко” – (zanen) или дискретното възклицават „ала-ала!“

Напролет и наесен идва голямата грижа да се чистят падащите цветове или листа.

Движението в страната е от ляво. Това включва тротоари, пътеки в летища, връзки в метрото, ескалатори…

Чанта, все едно какъв калибър, не се слага на земята. Ако няма свободно място, просто не я оставяте. Кошниците в супермаркетите също не докосват земята. Плащате продуктите си, касиерката ги прехвърля от една кощница в друга, след което спокойно, на специална за това маса, ги подреждате  в чантата си. Някои възрастни хора за удобство пазаруват с велосипед.

Човек не се храни и не пуши на улицата, а още по-малко в метро или в автобус. Топката сладолед се консумира до бутката за сладолед. Мотивът за всичко е респектът към обществото.

В Япония децата се наказват с изгонване от вкъщи. Станат ли послушни, могат да се върнат обратно. Бебетата не ползват биберон, рядко ги чувате да плачат или да крещат. Дете не се бие. В момент на силен яд евентуално го шляпвате леко по опъкото на ръката. Нос не се чисти на публично място. При настинка, с риск за задушаване, деца и възрастни подсмърчат. Така и не разбрах кога и къде хремавите облекчават дихателните си пътища. Аргументът, че звукът от подсмърчане е по-неприятен от самото изчистване на носа, очевидно не е достатъчен.

Във японските влакове, както в самолетите седалките са обърнати в посока на движението. На терминала почистват купето и обръщат седалките в обратната посока. Първият бърз влак е бил наречен Кодама – Ехо, следващият, по-бърз модел, се казва Хикари – Светлина. Сега влаковете са още по-бързи и се наричат Нозоми – Надежда. Следващото наименование се очаква да бъде “Светкавица” – предполагам, влакът ще пристига едновременно с тръгването.

В страната не се чува звън на телефон или някой да говори високо. Въпрос на дискретност и респект към околните.

В Европа заключваме вратите си в посока на часовниковата стрелка. В Япония това става в обратната посока.

Визитна картичка, сметка в магазин, карта виза или сервиране на храна, се подават винаги с две ръце.

Камбаните в Япония са извън храмовете и ги бият откъм външната им страна.

Електрическите кабели в София, понякога извън сградите, са в невероятно безредие. В Япония те са винаги отвън и в съвършен ред. Не видях работник без ръкавици, сякаш се работи в операционен блок…

В Япония отивате на театър в единадесет сутрин до пет следобед и оставяте обувките си на гардероб.

В кината, когато отивате до тоалетна, може да оставите портмонето си на стола, за да ви пази мястото.

Според Сартр разликата между работниците и буржоазията е, че едните мият ръцете си преди да отиват в тоалетна, а другите след това. Японците мият ръце и в двата случая.

Накрая от това, което се сещам е, че пералните машини в Япония перат със студена вода. Така и не разбрах защо.