Тибет ме е привличал винаги. През седемдесетте години, за кратко време в София се говореше за Николай Рьорих, част картините на който бяха подслонени в архивите на Художествената академия. Идеите му за духовен свят, който пази света от разруха, скрит на тайно място в покрива на света (Тибет) още тогава ми развинти фантазията.

Тибетската книга за Живота и Смъртта  (Бардо Тодол) на Согиал Римпоче  също привлече вниманието ми. Исках да задълбоча познанията си, дори да я преведа на български и постепенно да се науча да управлявам енергии в тялото си. Енигмата за прехода между живота и смъртта и овладяването му ми се стори изключително интересна. Вместо това Интегралната Йога на Шри Оробиндо ме отнесе в друга посока. В живота всичко е свързано, си казах.
Днес Ладак, наречен още „малкия Тибет“, с многобройни активни будистки манастири със запазени столетни традиции, замества разрушената от китайците култура в Тибет.  Хора, изминали част от пътя към вечното, броящи се на пръсти, не стават за общо ползване, но тук могат необезпокоявани да живеят в мир.

Животът в тези манастири е извън времето. Монасите в общия случай трупат добра карма за следващия живот. Младите следват волята на родителите си, традицията и обществения ред, който изисква всяко семейство да даде поне едно дете в манастира. Това го лишава от работна ръка, но облекчава грижата за отвъдния свят, наберат се точки и заслуги пред божествата за този, и за следващия живот. Едно осем годишно дете, без да е специално надарено, няма поглед към пътя, който ще поеме, но за по-ниските класи в обществото „лама“ означава социално издигане.

Животът на монасите протича в добре осмислено ежедневие. Неминуемо сме пленени от простотата на действията им. Те са засмени и радостни, без изисквания към материалния живот.

След първите интересни впечатления в мен се събуди обичайната амбиция на градския човек. Искаше ми се да усетя излъчването на някой духовно по-напреднал лама.  Да усетя по-осезаемо какво крие вътрешния доховен свят без напрежения. Дали нирваната е бяла безжизнена пустота или наистина има друго, модифицирано ниво на съзнание ? В излъчването на обикновените монаси усещах мотивацията и хармония в ритъма на живота, който водят, но в условията на околната средата това беше съвсем естествено.
Не спирах да се взирам в лица на водещите лами (във всеки манастир има Head Lama, назначен нормално за три години ). В погледите, лицата, изобщо във фигурите им търсех да усетя духовност, за каквато бях ненаситен. За съжаление от близо двайсет манастири, които посетих, нямах случай да срещна духовния поглед на тулку (съзнателно прероден лама).

Но ето, че в долината Нубра, гранична зона между Индия и Пакистан, в малка, скътана къща до Сумор Гомпа, манастир на няколко стотин години, чух дебели гласове на група от възрастни лами, изпълняващи сутришната пуджа (служба). Атмосферата беше различна, с енергия, която грабва, сякаш въздухът имаше различна плътност. Заслушан в звучните мантри, срещнах концентрирания, почти делови поглед на едно три-четири годишно дете. В един момент т ми махна с ръчица и със сериозно изражение ми посочи къщата срещу манастира, към която се упъти заедно с усмихнат лама. Той също потвърди с жест, че мога да ги последвам. За този скътан в планината кът на земята вероятно имах вид на рядък гост. Поднесоха ми чай, а детето със същият сериозен израз извади блокче и цветни моливи. С няколко свободни движения върху белия лист то ми нарисува сполучлива скица на гомпата (манастира) с дървета в двора. После ми подаде рисунката с погледа на възрастен човек, който съзнава действията си, извади от джобчето си бомбон и ми го подаде с лека усмивка. Ламата не ми разреши да го снимам.

Оказа се, че съм споделил компанията на Туптан Наванг Норбу, инкарнация на Бакула Римпоче от Ладак. Далай ламата присъствал при разпознаване на детето (смесват се различни предмети, между които тези на починалия лама, които детето трябва да разпознае).

Не разбрах за кое по ред прераждане става дума, но погледът и изражението на момчето бяха впечатляващи. Снимах го скришом едва в двора, с прокашляне, за да заглуши кликването на фотоапарата.

В Хималаите за първи път ми се случи да не дам, а да получа бомбон от дете.

На израсналите сред хората първият задължителен жест е да дадат.

Всичко, което не сме дали в живота е загубено!

В това пътуване по места, където мислех да левитирам с местни лами, божества и енергии, останах разочарован от липсата на духовни величия, но накрая бях възнаграден с вкусния бомбон от най-малкия-голям сред ламите.