Анри Картие Бресон почина през август 2004 година и Париж празнува неговата сто годишнина. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови фотографии. Познаваме ги и не се насищаме да преоткриваме. Това е човекът, който ми повлия да снимам.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата фотография няма нужда от корекции. Днес фотошоп би фалирал с такива фотографи. Той схваща приемуществото на фотографията с нейната пластичност и интуиция за живота, възможност да пресъздаде в движение едно „ясно изразеното равновесие“. Снимаме означава „да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето“. Фотографията е средство за проникване в нещата при условие, че не зависим от тях и не подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на „решителни моменти“, който жаден да открива, не е спирал да пътува. Анри като млад е рисувал и е обичал да медитира. Завършва живота си също с рисуване. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр дават интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот в същата епоха. Което днес спира Вили Ронис да снима е артрозата в пръстите на ръцете. Майстор на черно-бяла фотография, с няколко незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

Ще добавя няколко думи за изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети със съответното място и време, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай и Дюрбан са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по света като хайка консуматори без вкус – един колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пейзажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери, се нарича „Планетата Пар“.

Наближава поредното откриване на “Пари Плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижаните, останали в града заедно с многобройните туристи. Всички се препичат на воля с танци, къпане и свалки разбира се.

От известно време в центъра на Париж, недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. На фотографията според светлия цвят на балона днес въздухът е направо чист.

Органичната архитектура  показванай-добре връзката на човек с околната среда. Природата налага, човешкият гений постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Оровил, Мароко.., в материалния свят импрегниран с духовни стойности, къщите адаптирани към различните физически, функционални и екологични трудности, показват определен начин на мислене.

В случая формите, декора и вътрешната организация, изразяват визията и социалната принадлежност на селяните-будисти в Ладак, живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата в унисон с природата тук се е наложила върху върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) е малко, добре скътано село по пътя на керваните, свързващи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди 20-30 години, с наближаване на зимата от  запад, от Шринагар идвали с коне и якове номадите балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия забранена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, в Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчарите Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишен блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (наречен още Малкия Тибет).
От осемдесет години къщите в селото са 108 на брой. По структура, външен вид и отвътре те отразяват хоризонтално и вертикално  космичния ред. Манастирът (гомпата), построен на височина, доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимата. През зимата температурата на първия етаж благодарение на добитъка достига пет-шест градуса. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът в помещенията не са достатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща до минус 40 градуса.

Членовете на семейството имат свое място в дома и в селото, същото и с всеки гост според йерархията му в обществото. Къщата представлява затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи за протекция от божества и духове, но и за прочистване и пазене от зли духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията е много удобна и доскоро е била функционална. Има се в предвид, че някои от мъжете (братята) в семейството пътуват често със стоката и добитъка, и трябва да бъдат заместени, начин да се намалят загуби в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с другите защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (или ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите хора от лоши енергии.
Малки каменни олтари, един в центъра и други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Такива има и на всеки кръстопът. Те дават подслон на божествата, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменните структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици, също са добавени в четирите основни посоки. На всеки вход на селото има построен голям шортен, който може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество и да бъде богато украсен с фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те също пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания. И не само това, в планините наоколо на всеки пас са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Има опънати въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарност от възможността да пресече незащитените места без проблеми и да се прибере на сигурно място. При пресичане на пас се пали определен вид хвойна с възгласа “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри и шортени организират пейзажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в хармония и симбиозата между човека и Природата.
Примитивно ли е? Спрямо джи-пи-есите и съвременните електроники и механики – да, но спрямо равновесието, стабилността и хармонията в обществото – по-скоро не. Борбата с енергиите в природата, взети като вражески сили, демони, помагащи и пазещи божества, може да звучи примитивно, особено в епохата, когато ставаме все по-зависими от технологии. Тибетският будизъм е очертал материалния, духовен и естетически израз на присъщата на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои между тези хора, които са живяли от хилядолетия на покрива на света, са успели да развият чувствителност към енергии, непознати на хората от града. Шаманите, истинските, за съжаление на изчезване, не случайно живеят сред Природа.

Номадите, приносители на информация между статичните общества, (местата, където се създава и натрупва култура) в продължение на векове са били символ на движение, на промяна и свобода. Днес те са за заменени с бързо развиващи се технологии в един свят на ускоряващи се промени.

Градският човек е все по-безчувствен, афектиран и увреден от пронизващи го отвсякъде енергии. В надпревара с времето и страха от смъртта, заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Живеем с илюзията, че авантюрите ни продължават и ни водят към нещо ново и позитивно. Въпросът е дали едно зараждащо се ново планетарно осъзнаване, което започва да се забелязва, може да доведе до радикални промени сред хората.

Цифровата фотография ми помага с бързина и ефективност, но ми отне качествата на тъмната стая. Диапозитивите, качествени, материални и функционални, обичах да подреждам като книги в домашна си библиотека. Удобствата на цифровата фотография ме лишават от незаменимите качества на тиражите в тъмната стая. Фотошоп създава нов тип фотографи, творци на измислени сюжети.  Любителите на street photography имитират старите майстори, но за да са по- убедителни с фотошоп контрастират  и подчертават сниманото, за да го направят по-убедително. Модите идват и отминават, но което има стойност е извън времето – доказва го филмовата фотография. Бъдещето ще покаже качествата на настоящия начин на снимане. Другото е въпрос на реклама и бизнес.

Тибет ме е привличал винаги. През седемдесетте години, за кратко време в София се говореше за Николай Рьорих, част картините на който бяха подслонени в архивите на Художествената академия. Идеите му за духовен свят, който пази света от разруха, скрит на тайно място в покрива на света (Тибет) още тогава ми развинти фантазията.

Тибетската книга за Живота и Смъртта  (Бардо Тодол) на Согиал Римпоче  също привлече вниманието ми. Исках да задълбоча познанията си, дори да я преведа на български и постепенно да се науча да управлявам енергии в тялото си. Енигмата за прехода между живота и смъртта и овладяването му ми се стори изключително интересна. Вместо това Интегралната Йога на Шри Оробиндо ме отнесе в друга посока. В живота всичко е свързано, си казах.
Днес Ладак, наречен още „малкия Тибет“, с многобройни активни будистки манастири със запазени столетни традиции, замества разрушената от китайците култура в Тибет.  Хора, изминали част от пътя към вечното, броящи се на пръсти, не стават за общо ползване, но тук могат необезпокоявани да живеят в мир.

Животът в тези манастири е извън времето. Монасите в общия случай трупат добра карма за следващия живот. Младите следват волята на родителите си, традицията и обществения ред, който изисква всяко семейство да даде поне едно дете в манастира. Това го лишава от работна ръка, но облекчава грижата за отвъдния свят, наберат се точки и заслуги пред божествата за този, и за следващия живот. Едно осем годишно дете, без да е специално надарено, няма поглед към пътя, който ще поеме, но за по-ниските класи в обществото „лама“ означава социално издигане.

Животът на монасите протича в добре осмислено ежедневие. Неминуемо сме пленени от простотата на действията им. Те са засмени и радостни, без изисквания към материалния живот.

След първите интересни впечатления в мен се събуди обичайната амбиция на градския човек. Искаше ми се да усетя излъчването на някой духовно по-напреднал лама.  Да усетя по-осезаемо какво крие вътрешния доховен свят без напрежения. Дали нирваната е бяла безжизнена пустота или наистина има друго, модифицирано ниво на съзнание ? В излъчването на обикновените монаси усещах мотивацията и хармония в ритъма на живота, който водят, но в условията на околната средата това беше съвсем естествено.
Не спирах да се взирам в лица на водещите лами (във всеки манастир има Head Lama, назначен нормално за три години ). В погледите, лицата, изобщо във фигурите им търсех да усетя духовност, за каквато бях ненаситен. За съжаление от близо двайсет манастири, които посетих, нямах случай да срещна духовния поглед на тулку (съзнателно прероден лама).

Но ето, че в долината Нубра, гранична зона между Индия и Пакистан, в малка, скътана къща до Сумор Гомпа, манастир на няколко стотин години, чух дебели гласове на група от възрастни лами, изпълняващи сутришната пуджа (служба). Атмосферата беше различна, с енергия, която грабва, сякаш въздухът имаше различна плътност. Заслушан в звучните мантри, срещнах концентрирания, почти делови поглед на едно три-четири годишно дете. В един момент т ми махна с ръчица и със сериозно изражение ми посочи къщата срещу манастира, към която се упъти заедно с усмихнат лама. Той също потвърди с жест, че мога да ги последвам. За този скътан в планината кът на земята вероятно имах вид на рядък гост. Поднесоха ми чай, а детето със същият сериозен израз извади блокче и цветни моливи. С няколко свободни движения върху белия лист то ми нарисува сполучлива скица на гомпата (манастира) с дървета в двора. После ми подаде рисунката с погледа на възрастен човек, който съзнава действията си, извади от джобчето си бомбон и ми го подаде с лека усмивка. Ламата не ми разреши да го снимам.

Оказа се, че съм споделил компанията на Туптан Наванг Норбу, инкарнация на Бакула Римпоче от Ладак. Далай ламата присъствал при разпознаване на детето (смесват се различни предмети, между които тези на починалия лама, които детето трябва да разпознае).

Не разбрах за кое по ред прераждане става дума, но погледът и изражението на момчето бяха впечатляващи. Снимах го скришом едва в двора, с прокашляне, за да заглуши кликването на фотоапарата.

В Хималаите за първи път ми се случи да не дам, а да получа бомбон от дете.

На израсналите сред хората първият задължителен жест е да дадат.

Всичко, което не сме дали в живота е загубено!

В това пътуване по места, където мислех да левитирам с местни лами, божества и енергии, останах разочарован от липсата на духовни величия, но накрая бях възнаграден с вкусния бомбон от най-малкия-голям сред ламите.

Събитията в района на Кашмир дълго време не позволяваха да се посети този вълшебен земен кът на земята. Не случайно в Индия и Пакистан го наричат „земен рай“. Рай на земята не е възможен, а вълшебни кътчета, дори малко, все още има.

 Езерото Дал в Кашмир е такова място. В House boat намирате комфорта и обслужването в замъците на махараджите в Раджастан и Гужарат. Местният пазар в езерото е единствен по рода си, а суфите в старата джамия, която не ви затваря вратите си са рядкост в мюсюлмавския свят.

След тези няколко привилегировани моменти имам намерение да фотографирам в областта Рупшу малкото останали номади, които вече са на изчезване. Номадизъмът се е прехвърлил почти изцяло върху екраните, било с фейсбук, туитър…, телефони, самолети… …, които заедно с промените в климата, са подписали края на свързаните с Природата класически номади. 

А погледът на истинския номад, когато го срещнете, не се забравя! Усещате силата на човека, живял без ограничения, убеден в себе си, с респект към другите. Това са хора непознали граници, освен тези, които им поставя Природата. По дефиниция номадът е човек, реализиращ промените било в движение, било по време на обмяна на стока или култура. Това е обратното на туриста във ваканция, избягал от ежедневието на големия град в добре заслужената ваканция, която по навик трябва да бъде запълнена. (Въпреки, че ваканция = вакуум, празнота.) В общия случай туристът инстинктивно иска да замени нещо пълно от ежедневието си с друго, различно, отново пълно, за което е платил предварително. Да се научи да пътува човек е почти толкова трудно, колкото да се научи да работи. (схема, от която трябва да се освободи, за да пътува пълноценно…)

Номадът е интегриран в околната среда. Той обменя стойности, душевни и материални, не мери, не сравнява. Живее естествено, както птицата лети. За туристът във ваканция светът се превръща в сцена, където  ролите в представлението се заплащат. Участието забавлява и провокира, в което се крие арогантността на изискващия турист-зрител. Ето парадокса: туризмът развива икономически дадено обществото, но обръща обекта за туризъм в продукт за забавление и нарушава нормалния обмен на стойности, които по естествен път изграждат обществото. Туристът консуматор плаща и рекламира качеството на „стоката“, нагодена или не към шаблоните на културния му мироглед. Той откупва невъзможността да се адаптира към новата среда със средствата, с които разполага. В случая най-лесен е бакшиша. Той освобождава туриста от трудността да се приравни към нещо различно, било привлекателно или най-често екзотично. Липсата на духовност е заменена с долар и вместо сближаване се получава отчуждаване, понякога дори ненавист.

Не губете търпение, след Кашмир, продължавам към Ладак, Нубра, Спити и Рупшу, в северна Индия до границите с Пакистан и Китай (Тибет). През 1996 година по тези прекрасни места срещах номади със стада от Тибет, които не бяха виждали фотоапарат.

За съжаление днес те са на изчезване. Идващите от Тибет са голяма рядкост или са напълно покитайчени. Огнените, орлови погледи на ездачите, говорещи езика на вятъра, вече не се срещат. С промяната на климата, вятърът на четири-пет хиляди метра понякога е изненадващо силен и нетърпим. На стабилно време не може да се разчита. Феноменът е планетарен. Възрастните номади не издържат, а младите мечтаят за света, донесен от туристите.

Недалеч от езерото Тцо Морири с приятеля ми, с който споделям пътуването, най-после попадаме на стада и палатки на няколко семейства Чанг-па, дошли от Чанг Танг. Имам бомбони за малките, тютюн за мъжете и няколко мускалчета българска роза, изненада за жените. Комуникацията, с очи и мимика, допълнена с десетина думи на местен диалект, е достатъчна. На такава  височина въздухът и думите са редки, а въздействието дълбоко.

Веднъж издоили козите, сядаме да пием посолен чай с масло от як (приемлив след третата чаша). Наоколо няколко върхове-гиганти се оглеждат в кристалното Тцо Морири. Орли се вият високо над тюркоазените води на езерото, а хоризонтът отзад ви тегли като магнит да надникнете зад него. Веднъж освободена, душата лети без мярка. Гостоприемните овчари с топла усмивка и отворени сърца поделят с нас насъщното си. Мястото на госта в палатката е свещено. Беднотията не дразни.

Но ето, че както сме удобно настанени и всеки малък жест говори и топли, едно от момчетата със странно втренчен поглед ме приближава и прошепва: “gо out“! Острият тон на гласа с това “махай се” е казано прямо и с болка. Не реагирам, номе свива под лъжичката.

Благодаря на възрастните Чанг-па, видимо не разбрали инцидента. Водачът ни, също огорчен, споделя как новото поколение не понася живота на родителите си. Когато нямат парична изгода, те ненавиждат чужденците, понякога стават дори агресивни. Когато момчетата се увъртаха около мен, освен за бомбони, не бях помислил за бакшиш.

В този район това са стада на последното поколение номади.

Старите стилови къщи на отдалечени в планините села, днес са покрити с практични, блестящи на слънцето, ламаринени покриви. Големи сателитни антени поемат боклука на модерния свят.  И какво ли не още, докато номадите, белите мечки и цял един свят е на изчезване…

Искам да пиша още за това чудесно пътуване, за най-старите будистки манастири, а това “get out” ми засяда в гърлото. Спомням си как преди няколко години след един 40 дневен трек в Непал на границата между Сиким, Тибет и Непал, пред величествения Канченджонга, си въобразявах, че се намирам в “края на света”, където рядко стъпва човешки крак. Тогава от малък, набързо скалъпен заслон излезе малко момче и ми поиска долар. Ядосан, дадох му бомбон и се опитах да забравя. Но този път момчето на номадите ме свали на земята.

Изворната вода е все по-малко „изворна“ , а какво ли става с човека, този най-интересен феномен в Природата?