Какво ли няма писано за приятелството.  Като млади сме искрени и идеалисти, връзките, в които откриваме себе си и в другите, остават в паметта ни за цял живот. След това заемаме роли, свързани с изискванията на обществото, животът става по-изкуствен, несигурен, пълен със съмнения. В добрия случай, разбираме, че без взаимно разбиране и респект към различията във всеки, без безусловност в отношенията, животът се превръща в обикновена замяна на интереси.

След едно чудесно пътуване между Таджикистан и Киргизия, българи и руснаци правим свой базов лагер под връх Ленин в Памир. Алпинистите се готвят да атакуват върха, за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер на 5100 м., от където мога снимам пурпурния залез зад хоризонта с планината Тян Шан и великаните Мустаг Ата и Хан Тенгри. Изкачването на върха би ми отнело възможността да снимам фолклорния свят в долината.

Една ранна слънчева сутрин тръгвам да се разтъпча нагоре по дължината на шумящ близо до лагера ни поток. Набирам постепенно височина недалеч от ледника под върха.  Потокът се превръща в трудна за пресичане река. На отсрещния бряг между красиви охрени хребети се очертават няколко димящи юрти. Разбирам, че с помощта на щеките си няма да мога да пресека реката  и се отпускам, наместен удобно между два камъка. Заслушан в кънтящата симфония на реката, зарейвам поглед в небето, където кръжат няколко местни орли.

Заспал съм приятно унесен с мисли за орли, юрти, топъл качамак, кучета, коне, импрегнирани напоследък в съзнанието ми. Наблизо изтракват камъни, притварям очи без да знам дали сънят ми продължава. От другата страна на реката е застанал разкошен, катранено чер жребец, на него изправен като статуя ездач с пушка на рамото.

Махам за поздрав. Статуята кимва. Правя възбудено движения напред назад с ръка, показвам невъзможността си да пресека реката.  Човекът кимва с леко загатната усмивка и пред очите ми се разиграва сцена, която в изненадата си дори не снимам. Конят с  разкошно „па де дьо“ пресича реката, ездачът слят с животното, сякаш рисуван от неизвестен живописец.  Казакът безмълвно ме приближава, коженият му ботуш се изтегля от стремето, знак да си пъхна крака и да седна зад него. В танца към отсрещния бряг сега сме двама. Скочам на земята, поглеждам нагоре и търся с бедния си руски думи за благодарност. Слънцето ме заслепява и реализирам, че очилата ми са останали от другата страна на реката. Правя знак към очите си и скалите отвъд реката. Следва трето действие в сценария със своеобразения балет. На казакът му е приятно да сподели изкуството, което носи в кръвта си. С няколко къси диагонала, без да слиза от коня, привежда се до земята и с два пръста лови очилата ми, после усмихнат ги размахва във въздуха.

Представлението завършва с кратък жест, с който обръщам очилата към очите на ездача и две широки усмивки. Неговата с произнасяне на едно ясно “спасибо”.  (Киргизите, узбеците и казаците говорят руски по принуждение.) Следва колебание и въпросителен поглед към наострените високо горе зъбери. Клатя позитивно с глава. Кракът на ездача излиза отново от стремето – покана да споделя седлото му в нещо за мен неочаквано хубаво.

Ловецът казак не е словоохотлив, моят руски е слаб, но погледи и жестове са достатъчни, за да имаме чудесни моменти заедно. Спираме да обядваме пред входа на пещера на около 5000 метра, място където ловецът понякога остава да преспи. Пушката му е стара, красиво изписана, наследство от дедите. Ловецът разстила стара, везана бохча, на която споделяме домашна пита със сол и сметана.  Съзерцаваме Планината удобно излегнати предполагам в очакване на дивеч.

Времето напредва, ловецът забравя лова и усетил възторга ми към черния жребец, неочаквано ми предлага да го опитам. На колебанието ми, той ме съпровожда стонина метра, за да се увери, че се справям. После сочи към базовия лагер ниско в долината и махва с ръка да не се тревожа –  щял да дойде да си прибере коня.

По склона надолу от изневиделица ни заобикалят големи овчарски кучета, половин вълци, ако не са и такива. Вдигам високо крака над стремената, конят се разигра наляво, надясно, изцвили и невъзмутим продължи в тръст към лагера. Няколко часа по късно, осветен от луната, ловецът се появява със същата загадъчна усмивка на лицето.  Умората от  деня и слизането до лагера не му личат. Разбрал колко много обичам коне, беше доволен да ми достави удоволствие.

Приятелството му кратко и искрено остава завинаги в сърцето ми. Животът ни е изтъкан от срещи и моменти, особено когато са истински.

Имате три месеца и искате да вървите по дължина на Хималаите. Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните. Пресичате Асам и Бутан, продължавате в Непал по от връх Канченджонга и изминавате 2400 километра до връх Нанга Парбат в Пакистан. По пътя си ви правят чест десет осемхилядника.

Ако за Пакистанския Каракорум решите да минете през Тибет, от връх Намче Барва до мистичния Кайлаш следвате реката Брамапутра (Ярлунг Цампо). Влизате в Индия и пресичате Ладак, за да стигнете в Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни в езерото Дал, комфортно настанени в оставени на котва house boats. Планинската ви авантюра завършва в страховития Каракорум. Тук се чувствате като малко пясъчно зрънце сред многобройни повечето още непокорени седем хилядници, забили върхове в небето. К2,  с още три осемхилядника продължават да са голямо предизвикателство за орлите на алпинизма. Ако продължите на запад, навлизате в цветните очертания на красавците Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.

Това ражда фантазията ми за реализация в някой от следващ живот, стига все още да не сме разрушили прекрасната ни планета.

Сега съвсем конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата за автобуси в посока Пакистани Хайуей няма нищо интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам  в посока на масивите на Каракорум.

(На връщане, повлиян от силни преживявания, бях забравил от къде съм тръгнал и моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам, но бъркам – в този град няма нищо старо, дори един хамам, където човек да си натопли уморените кокали.)

След добрия прием Гес Хауз в градчето Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите (в Пакистан), с близък приятел пресичаме реката Индус и отново по Пакистани Хайуей се връщаме към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите, ниско долу в градовете, ние сме “нечисти, недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, гостът е свещен.

Вакхан коридор е създаден от Британската и Руската империи през 19-ти век като буферна невоенна зона. Там открай време живеят номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан.

Минаваме с минимална формалност през местната митница, разположена на близо 3000 метра в местността Бабакунди. От там керваните се упътват към превала Хиршад (5200 метра), за да слязат в долината на Вакхан коридор с излаз към Афганистан, Китай и Таджикистан. Тези места са несигурни, а за мен по наследство от преживяното преди години в България, всяка граничната зона е фантастичната. Да не говорим за Природата наоколо, непосещавана от туристи.

Накратко, щом е граница, трябва да я пресека!

Между групата носачи двама решават да не ме оставят сам.

Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан навява рисунки на Рьорих. Готов съм да остана тук и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман,  тези фантастични пътешественици, без да познават Азия, без да мислят за лошо време и опасности, не се спирали пред нищо, за да открият тези невероятни, съвсем девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години английски фотожурналист е  бил заловен и затворен. Приютени под голяма скала, пламъчетата на огъня възбуждат още по-силно развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Стив Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна още преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.

На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам  тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.

Дали ще доживеем до живот без граници и напрежения, в една поделена и спасена от варварщини Земя?

Хималаите подобно на любовта са прекрасни, неизмерими и винаги различни. Хоризонталите в градовете тук са вертикали, забодени в небето. Колкото по-високо – по-обширно става. Времето  се мери в сезони, вечността е неизмерима и по-разбираема.

През 1998 година ми се отваря възможност да посетя масива Манаслу в Непал. Обиколката на страховитият осемхилядник е класическа, но по пътя има отклонения с малки населени места и високи превали някои граничещи с Тибет. Приисква ви се да кажете едно „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал. Възможно е с малко късмет да кръстосате пътя на номади, пренасящи стока на якове. Иска ви се да кажете едно „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал.

Планината, могъща и красива, ни приема с приятеля ми и шерпа Анг Иалсен – Анджи. Когато не намираме подслон при гостоприемни местни, преспиваме под големи скали. Понякога се отклоняваме от пътя на лов за непосещавани от туристи места, а аз си въобразявам, че пионерствам.

Случи се веднъж да застигнем местен непалец, от който разбираме, че живее недалеч в долината Тцум, забранена за туристи. През десети век мъдрецът Миларепа е слязал от Тибет през това място, за да разпространи будизма в Непал. За по-привлекателна посока трудно мога да мечтая. На същото място на картата се вижда знак на манастир. Миларепа и манастир звучат убедително и с Анджи, тръгваме след местния с надежда без особени проблеми да се промъкнем в долината.

         Мисията ни донякъде успява, но малко след първите заселени къщи военните ни забелязват и задържат. Представям се за поклонник на Миларепа и по памет цитирам думите на мъдреца: „Моята религията е в живота да не съжалявам за нищо, свързано с минало, настояще и бъдеще“, нещо, за което само съм мечтал. В случая бакшишът се оказва по-убедителен от думите и ни разрешават да отидем до пещерата, където мъдрецът е медитирал. Поклонението не трябва да надмине пет дни, въпреки, че до платото на Тибет и обратно са необходими поне десет. Откраднатите моменти са винаги най-сладки.

         По дължина на цялата долина непалски майстори-будисти от времето на Миларепа са изчукали първите свещени мани(1). Това е епоха, в която камъкът, ръката и душата на майстора са били едно, а днес малките заселения, опазени от китайския агресор, са запазили тибетския дух и култура.

         В манастира присъствието ни не се коментира. Приемът е естествен и сърдечен. Навън облаците над главите ни се разкъсват и като от изневиделица изниква снежнобяла шапка с формата на слон. „Седем хилядника Ганеш(2)“ –  ни подсказва монах от манастира. Малко по-късно залезът прави слона розов, после пурпурно червен, виолетов, докато нощта не го превърне в огромен бял дух, пазител на благополучието на манастира.

         В долината има още два манастира, посещавани от царя на Непал. Монасите ни приемат царски и без  много да умуват сменят цампата(3) ни от Катманду с местна, избуяла на 4000 метра, несравнимо по-добра на вкус. С нашата, нагостяват кокошките си.

         Дотук всичко е чудесно, включително местният керван, който скъсява пътя ни до превала към Тибет, но мисълта за военните не спира да преследва приятеля ми. Срокът ни за връщане е отдавна надсрочен и те не закъсняват да се появят. Информацията ни застига по човек от манастира. Пред изпратения по следите ни отряд симулирам изкълчен глезен, бинтован навреме с наложени лековити треви. Трагичният ми вид помага и сценката завършва с благодарност към „спасителите“ военни, а те вече приятелски настроени, ни придружават до изхода на долината.

[1]  Свещени камъни, гравирани с мантри и образи на Буда и светци.

[2] Бог на мъдростта, интелигентността и възпитанието, покровител на учащите, с четири ръце и глава на слон. За родители има боговете Шива и Парвати.

[3] Ръж, основната храна на населението в Непал.

 Три дни по-късно наистина си изкълчвам глезена. Ламата от фотографията със същата лъчезарна усмивка ме лекува с тибетски треви и след две денонощия болката минава. И това без думи, които така или инък не мога да разбера.

(Тази история ми навява друга: Дюрхайм, приносителят на Зен будизма в Европа, пътувал в едно купе с японец, с когото в продължение на няколко часа не произнесли дума. Японецът на тръгване се обърнал към Дюрхайм с думите : „Благодаря ви за пълноценния разговор!“. Благодаря и аз на ламата за пълноценното преживяване, а с фотографиите от долината Тцум, направих първата си по-голяма изложба в летището Орли в Париж.)

След няколко красиви превала около могъщия Манаслу спираме за нощувка недабеч от разклонението с обиколката на връх Анапурна. Сутринта по ранна доба ни буди шум от бързи стъпки. Близо до палатката ни се е проточила редица от мъже, жени и деца в невероятен вид.  Все едно сумнамбули, унесени един след друг да напредват в своеобразен ритъм.  В последните няколко денонощия, на кратки почивки те са извървяли пътя от Ласа до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         По измъчените лица на тези храбри хора, въпреки преживяния стрес проблясва надежда, която ги води напред. За тях понятието свобода тепърва ще да добива смисъл.

         Те не искат да спрат. Не приемат и храна. Продължават само напред в редица от живи сенки, вторачени в образа на Далай ламата. Носят го в сърцата си. Дарамсала ги очаква с отворени врати.

         След всички интензивни преживявания дотук обиколката на Анапурна изглежда отегчителна. Мисълта за Миларепа, манастирите и лицата на бежанците от китайския Гулаг не ми излизат от главата. Хималайското „Шан-зе-лизе“ не е за нас с Анжи. В лоджа[1], където преспиваме, на въпроса има ли пряк път за Покара[2], местно момче споделя как преди години дедите пресичали в диагонал масива на трите Анапурни. През лятото стадата им пасели високо по стръмните била, а наесен ги прибирали от другата страна в долината на Покара. „Е, каква по-добра идея!“, възкликвам радостно.

         Отпращам носачите с багажа по класическия път, а с Анджи възможно най-леки,  по съвет на момчето поемаме с храна за три дни по стъпките на дедите. За по-добра видимост момчето от лоджа ни извежда над пояса на горите[3]. Намираме подслон под удобна скала и излегнати до пропукващите въглени от жарта, заспиваме с приятна тръпка за неизвестното, което ни очаква.

         На сутринта пресните следи от снежен леопард ни изстрелват стремглаво нагоре. С повдигнат адреналин човек набира лесно височина. Да, но пред очите ни внезапно се изпречва огромен скален масив без просека и яснота накъде да продължим. Опитваме наляво, после надясно – безуспешно. Денят напредва и това решава втората ни нощувка на това място.

         Градим своеобразна карка[4] до шумящ наблизо поток. Хапваме скромно. От небосвода на безлунната нощ над главите ни се сипят безброй послания, с които заспиваме все още безгрижни за следващия ден.

         Непроходимият масив ни задължава да тръгнем на ляво или да опитаме на дясно. Високо в планината, когато има проблем, нерви не помагат – човек се мобилизирва и прави необходимото . Няколко часа бърз ход не разрешават проблема с просеката. Връщаме се обратно и преспиваме на същото място. На хоризонта се очертава ръбестия гръб на Манаслу, облян в багрите на залеза. От ляво се разкрива пурпурният край на един от трите Анапурни. Красотата на тези подаръци от Природата за кратко ни помирява с тревогата за пътя. Сготвяме последната супа с няколко шепи цампа за енергия. Остават ни бисквити, още цампа и голям буркан с нутела. За връщане назад не става дума.

         Местата лишени от човешко присъствие вибрират различно, новото приключение с неизвестното пред нас ме мобилизира и услажда. Мен да, но не и Анджи. Истинският Шерп дава обет да се грижи и отговаря за този, за който е приел да служи, и физиономията на приятелят ми добива все по-угрижен вид.

         Тръгваме да търсим просека към билото в посока обратна на вчерашната. Покара ни очаква от другата страна на превала. Анджи няма представа колко време се издържа без храна и се обръща за помощ към планинските духове, пазители на превала. Берем  и палим свещени треви, и просълзени от лютивия дим с приятен аромат на хвойна, пеем спасителни мантри.

         Шаманството изглежда ни помогна, защото просеката се появи и след няколко часа с приятеля ми се прегръщаме доволни на билото.

         Радостта ни е кратка. Пред очите ни се разкрива безкраен хоризонт и долина, изпълнена с клекове и вековни, непознати, вероятно непроходими хималайски гори. Ентусиазмът ни спада за секунди. В гора без видимост можем да се лутаме с дни, дори със седмици. Сещам се, че компасът ми не е регулиран за Азия и добавя известна грешка в посоката. Идеята на момчето от лоджа за тридневно пресичане на масива се оказва младежка фантазия. Решаваме да не се бавим в излишни умувания и хукваме максимално бързо надолу, за да потърсим място за нощувка

         След сериозен едномесечен преход в Хималаите тялото открива в себе си непознати възможности. Организмът е изконсумирал всичко ненужно, движенията са прецизни, мислите бистри, в денонощието няколко часа сън са напълно достатъчни. С Анджи палим свещени треви, пеем мелодични мантри, времето е стабилно, знам, че ще се оправим.

        Във вековната, трудно проходима гора от хиляда и една нощ от два дни следваме приблизителната посока към Покара. Рано сутринта на третия ден неочаквано от изневиделица израсват две полуголи мъжки фигури, сякаш току що излюпени от средновековието, събират корени от земята и говорят неразбираем за Анджи диалект. В пантомима от объркани жестове уточняваме посоката на повтарящото се име в устата им « Сиклис », вероятно селото, до което трябва да се доберем. Не искат да ни придружат. Дават ни само шепа корени, с които вечерта си правим постна, забележително горчива супа. Първите пътешественици в Хималаите, с които не можем да се сравняваме, вероятно са имали подобни срещи.

         През нощта острият сърп на новата луна докосва скалния ръб на Мачапучаре, мистериозния, непокоряем връх с опашка на риба. За мен гледката зад върховете на дърветата си заслужава глада, а за Анджи това е сигурен знак, че сме спасени. Ден и половина след това, съвсем олекнали попадаме на няколко къщи, където ни дават храна и подслон.

         След това незаменимо преживяване в чистата, непокътна Природа, мога спокойно да твърдя, че най-добрият начин човек да открива и себе си и света, е да се губи.

 [1]Бел.а. Дървена хижа,с удобства, където туристите могат да се нахранят и преспят.

[2] Бел.а. Селище в Непал с красиво голямо езеро. Изходна точка за обиколката на Анапурна.

[3] Бел. а. В Хималаите горския пояс на достига до близо 4000 метра.

[4] Бел.а. Овчарски заслон в Непал, изграден от камъни.

.

На фотографията: загледан в облаците и горите под нас разбирам, че момчето от лоджа ни е подвело.

В мястото, където намираме подслон и храна, забравил за момент глад и умора, хуквам да снимам жената, присвита като мумия. 

Световната финансова криза направи петдесет процента от французите да не си позволяват да пътуват с дълга ваканция. Парижани, останали в столицата, се препичат в красиви паркове с книга, списание или слушалки в ушите.

Кейовете на Сена са пълни с жадни за слънце тела. Aвенюта и булеварди са празни и колела препускат свободно във всички посоки. За който наема, първият половин час e безплатен, някои по-безпарични ги сменят от квартал в квартал. Август е месеца, когато човек  може да се разхожда в града-музей без напрежение и стрес.

Фотографската агенцията Гама е заплашена от стандартизиране на пресата. В същото време XXI-ият фестивал “Виза за фотография” в Перпинян се готви да защити ролята на фотографите. Ще има представени трийсет фотоизложби, прожекции и дебати с големи фотожурналисти. Абас се завръща от седем годишно снимане в света на исляма, Дейвид Бърнет от Иран, Масино Берути от Пакистан, Паскал Метр от Сомалия, Залмай от Афганистан, Доминик Нар от Рванда. Вили Ронис (на 99 годишен) живее недалеч от Перпинян и ще присъства на изложението. Оплаквал се, че вече не снима поради артрит в пръстите.

Тези фотографи са отвърдени, но днес, за да реализирате свободно своите проекти и да живее нормално и синоним на подвиг.  Само единици признати големи фотографи могат да си позволяват лукса да снимат, когато и където пожелаят. Фотографи като Себастиао Салгадо и Стив Мак Къри след двайсет годишно блъскане по списания и агенции са станали независими и се броят на пръсти. Възхитителен е куража на възторжените млади фотожурналисти, изпълнени с надежда да успеят.

Цената на свободното снимане се заплаща с компромиси, например средствата за живеене да се получават от друга активност, която да не отнема много време. Такъв е моят случай с търговията с вино. За съжаление това е причината тази година да пропусна изложението в Перпинян за сметка на международния винарски салон в Страсбург. Остава да кача велосипеда си във влака, така вечер и рано сутрин ще мога да кръстосвам красивия Страсбург и въпреки всичко да снимам на воля. Свободата е най-ценното нещо в живота, но винаги има своя цена. Без това нямаше да знаем, че сме свободни.