Доколко в самотата сме сами? Доколко сме заедно, когато сме заедно? В умението да бъдем сами, не сме ли по-качествено заедно, когато сме заедно? А понякога заедно, не сме ли ужасно сами?

Ако не сме сами, възможно ли е да правим добра фотография?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Всяко живо същество, стига да не в патологично състояние, се намира в непрекъснат обмен с околния свят.

“Сам в света” е противоречие, защото светът е множество от всичко, но това не пречи да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа.

Има и продуктивна “самота”. В нея споделените плодове носят радост.

Когато фотографът краде мигове от живота, с цел да ги превърне в история, той е задължително сам. Фотографията не сътворява история във времето. Това е привилегия на живописта. Фотографът лови мига, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота и фантазията му затваря в кадър съответна история. Това става само в самота.

Самотата в обществото е най-добрия еталон за различаване, както и най-добра защита спрямо сливане с цялото.

Големите сред хората са осъдени на самота. Тя още повече ги отделя и приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект на самотата: “Самотникът в самотата си гложди сърцето; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което добило сигурност от родителите си, не се чувства никога само. Или за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора идват от невъзможността да остане сам.

Самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Двама влюбени  са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е сравнима с тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични амбиции, запълва човешката самота и страха от неизвестното свързано със смъртта и времето.

В съвременното общество все по-често се чува: или “чувствам се самотен”, или  обратното – “не ме оставят на мира”.

Човекът е единственото същество, което откъснато от Природата, търси свой ближен, за да се реализира.

Октавио Пас: “Човекът е носталгичен и търсещ на своя източник. Затова когато чувства себе си, същевременно чувства самота, липсата на ближен.  … …тази самота има двоен смисъл: човек добива съзнание за себе си, същевремено има желание да излезе от себе си. Самотата, която дори е основно състояние на живота ни и взимаме като постижение и прочистване. Пълнотата, щастието от връзкъта със света идва след преминаване през лабиринта на самотата. ”

Всеизвестна истина е, раждаме се и умираме сами, но докато сме живи, искаме да съберем в едно живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуицията за единство на противоположностите, но живеем в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта творение и рушене се сливат в едно.

Фотографията е любов, която се осъществява на мига и в самота.

На земята има ключови места, които имат голяма роля в историята на човечеството. Израел е такова място с държава, по структура и развитие, единствена по рода си.

Изградена на границата на възможното, тя е стимул и провокация. Събрани от цял свят, донесли със себе си всички култури, в продължение на три хиляди и петстотин години отхвърляни отвсякъде, евреите се прибират отново там, откъдето са тръгнали. Цената за това са шестте милиона избити през Втората световна война.

Израел е единствен случай държава с народ, просъществувал над три хилядолетия, за няколко десетилетия успял да създаде нова държава, при това в пустиня, която превръща в градина. Това не може да не провокира архаичния свят наоколо. За съжаление става дума за народи с общи корени, които държат за една и съща земя. Въпрос неразрешим, както е станало между Каин и Авел, първото братоубийство, модела за неузряло човечество и пример на много нива навсякъде по света.

Странна държава, изтъкана от противоречия, които се оказват чудесен мотор за прогрес. Оцелява този, който е с една дължина пред другите. Идеалът на Саломон е да създаде „заинтересован алтруизъм“, измислен преди три хиляди години и основа на еврейското мислене. Това е условие за оживяване и прогрес на всеки човешки колектив. Доброто състояние на всеки зависи от това на ближните му, нещо трудно смилаемо за места, където прогресът е проблем. Благодарността е свързана с обич, неблагодарността с омраза, засилена, когато задлъжняваме. Светът дължи на евреите както идеята за Бога, така и за паричната обмяна, начин за откупване на свободата. Църковните канони в средновековието са насилвали евреите да се занимават с пари, което е създало най-добрите банкери в света.

В Израел всичко е лесно и трудно. Нещата стават бързо, ефикасно, най-често на ръба на възможното. Избор няма, за да се оцелее трябва да се изпреварват другите, нещо, което мотивира и напряга. Жителите са пришълци отвсякъде без да са чужденци. Тел Авив пулсира с ритъма на Ню Йорк, докато Йерусалим, столицата на трите монотеизма, е извън времето. Всеки вярващ е свързан с този град, където ангели и дяволи са намерили общ език.

В Израел всичко е под ръка. На трийсет километра южно от прохладата на Вечния Град, Мъртво море драматично спада с по един метър на година. Това не пречи да се излегнете удобно да четете вестник си в най-богатата минерална баня на земята наоколо с декори в непрекъснато променящи се цветове.

Черни фигури, обилно намазани с кал от морето, се оглеждат в големи огледала. В процъфтяващите оазиси в пустинята, всяко растение, за да остане живо и красиво, получава необходимата капчица вода. Светлината по интензивност е сравнима с Тибетската. Менящите се тонове, сенки и отражения, тук са рай за фотографа. В пустинята всеки камък, всяка форма е история. На 400 метра под морското равнище, човек не изгаря от слънцето, въздухът е чист и богат на кислород.

На север по продължение на реката Йордан декора е различен. Сред митичните пейзажи натежали от история, се намира средновековният Тцват (Сафед), градът на кабалистите. За разлика от Меа Шарим, квартала на крайно религиозните в Йерусалим, тук никой не ви пречи да снимате. На въпросите ви ще отговарят любезно, с желание.

Храната в Израел е екологично чиста, с вкус на земята на която, според еврейския закон, се дава почивка всеки шест години. Опитвате от всички кухни на земята, донесени от преселниците.

За разлика от Китай, където надписите в страната са само на китайски, тук се ориентирате на четири езика. Колите карат бързо, полицаите имат достатъчно други грижи, но цифрова техника на високо ниво има око за всичко и нарушителите се наказват.

Преди 2000 години римските кохорти начело с Титус разрушават за втори и последен път Свещения Храм. Потушават най-големия бунт в античността и избиват близо един милион евреи. От Храмът в Йерусалим е останала Стената („стена на плача“ е европейско название, чуждо на евреите).

Разпръснати по света, евреите са свързани помежду си със Закона, написан в Тората, за тях дар Божи, който е станал основа на всички прогресивни закони, урок и провокация за които не искат да го разберат.

Създаването на Израел подписва в известен смисъл и края на юдаизма. Темата е двузначна и изразява многостранността на евреите, голяма част от които са извън страната. Израел е демократична държава с религиозен аспект – трудна комбинация, обратна на също трудния за разбиране Иран, най-големия враг за Израел. В талмуда се казва, че религия, която се меси в политика, е корумпирана, а политика, която ползва религия, анулира качествата си. В юдейският закон, обединяващ евреите от хилядолетия, дори не се предполага правото на държава. Евреинът е създаден да бъде мост, но не да притежава нещо трайно. Притежанието, когато го има, трябва да се превръща във връзка за нещо ново, в противен случай се обръща срещу притежателя си. Голяма част от съвременните млади хора в страната, обхванати от жажда за интензивен живот, обръщат гръб на традицията. Кодовете се нарушават за сметка на пълноценното изживяване на настоящия момент. От друга страна крайно религиозните  не признават Израел за държава преди идването на Месията, който същевременно е символ на световно братство между народите (а не като божество в човешка форма!).

И най-голямото противоречие е, че правото на защита на всяка държава предполага въоръжаване и при военен конфликт агресията е неминуема. Това е извън кодовете на еврейската традиция, в основата си със стремеж за сдобряване на вълка с агнето. Уди Алън твърди, че това е възможно, ако всяка сутрин на вълка му се доставя по едно ново агънце. Палестинците не биха го отказали, но балами има най-малко сред евреите. Характерни са думите на Голда Маер след войната Кипур с Египед: „Един ден ще простим на арабите за убитите ни деца, но няма никога да им простим децата, които ние убихме.“. Във всичко това се вижда изострената форма на общочовешки проблеми, засягащи целия свят, които засега нямат изход.

Евреите казват на майтап, че шестима от тях са променили човешката история: Моисей с всичко е в Закона; Христос с всичко е обич; Спиноза с всичко е Природа; Маркс с всичко е пари; Фройд с всичко е секс и Айнщайн с всичко е относително.

/ Киото, Япония /

Първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер…, поради технически причини снимат преди всичко пейзажи или натюрморт. Необходимостта да правят дълга експозиция е ограничавала фотографите. Този проблем веднъж разрешен, портретната фотография идва на първо място.

През 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира  въпроса за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще стане плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет се крие в усещането за това, което моделът носи в себе  и пулса на фотографа. Примери много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портретист трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото, но човек инстинктивно си слага маска – персоната се превръща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, той търси да отговори на множество въпроси без отговор между фотографа, фотографирания и зрителя.

Анри Картие Бресон, (ако беше жив) през месец август навършва сто години. За  портретната фотография той казва: “Искаме да уловим човек във връзката му с него самия и тишината на собственото му същество”. Това влиза в  “решителния момент” на Бресон. В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто фотографията я взимаме” (на френски изразът звучи по-ясно: prendre une photo). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри !

Появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта и става възможно душата на обекта за рисуване да се представи по различни начини. Ражда се кубизма и други нови течения.

/Манастир Тиксе, Ладак, Индия/

Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Дори най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му дадем наименование, означава да го осакатим, да му отнемем възможността да бъде интерпретиран различно, дори безгранично. Там е скрита магията на фотографското изкуство. То може да дава или да отнема стойност на всичко, което докосва. Истинската фотография е Вселена с безброй интерпретации, което е и привилегията на изкуството.

                                                   /Хаконе, Япония/

За разлика от музиката и литературата, във фотографията (и архитектурата) фотографът е приет много повече като автор. Гледната точка по-лесно се намира в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи субективно от усета и погледа на всеки, според вродената му и по-късно развита от преживявания чувствителност.

За Ралф Гибсон съзнанието на фотографа прониква в обекта за снимане за части от секундата, но каквото след това излиза наяве от ръцете на артиста, го надвишава. Творението надвишава винаги твореца. Само творецът-глупец вижда себе си над всичко.

Анри Картие Бресон почина през август 2004 година и Париж празнува неговата сто годишнина. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови фотографии. Познаваме ги и не се насищаме да преоткриваме. Това е човекът, който ми повлия да снимам.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата фотография няма нужда от корекции. Днес фотошоп би фалирал с такива фотографи. Той схваща приемуществото на фотографията с нейната пластичност и интуиция за живота, възможност да пресъздаде в движение едно „ясно изразеното равновесие“. Снимаме означава „да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето“. Фотографията е средство за проникване в нещата при условие, че не зависим от тях и не подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на „решителни моменти“, който жаден да открива, не е спирал да пътува. Анри като млад е рисувал и е обичал да медитира. Завършва живота си също с рисуване. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр дават интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот в същата епоха. Което днес спира Вили Ронис да снима е артрозата в пръстите на ръцете. Майстор на черно-бяла фотография, с няколко незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

Ще добавя няколко думи за изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети със съответното място и време, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай и Дюрбан са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по света като хайка консуматори без вкус – един колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пейзажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери, се нарича „Планетата Пар“.

Наближава поредното откриване на “Пари Плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижаните, останали в града заедно с многобройните туристи. Всички се препичат на воля с танци, къпане и свалки разбира се.

От известно време в центъра на Париж, недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. На фотографията според светлия цвят на балона днес въздухът е направо чист.