Япония не ме напуска и искам да добавя няколко впечатления към предните блогове.

За европейски очи девойките в някои квартали на Токио  са екстравагантни, но японците не им обръщат особено внимание. Те си доставят удоволствието да са по-различни.

В Япония се правят събрания за подготовка на събрания и се сервира закуска.

Метрото или влаковете са чудесно място за възвръщане на сили, все едно за коя възраст и обществено положение. Няма кой да ви стресне или да открадне нещо. Топъл, почти нежен глас ви припомня идващата спирка.

Когато изтървете нещо, при нас се чува възклицание: “мерд”, “шит”, “да му…” и така нататък. Японците под сурдинка промълвят “жалко” – (zanen) или дискретното възклицават ала-ала!

Напролет и наесен идва голямата грижа да се чистят падащите цветове или листа.

Движението в страната е от ляво. Това включва тротоари, пътеки в летища, връзки в метрото, ескалатори…

Чанта, все едно какъв калибър, не се слага на земята. Ако няма свободно място, просто не я оставяте. Кошниците в супермаркетите също не докосват земята. Плащате продуктите си, касиерката ги прехвърля от една кощница в друга, след което спокойно, на специална за това маса, ги подреждате  в чантата си. Някои възрастни хора за удобство пазаруват с велосипед.

Човек не се храни и не пуши на улицата, а още по-малко в метро или в автобус. Топката сладолед се консумира до бутката за сладолед. Мотивът за всичко е респектът към обществото.

В Япония децата се наказват с изгонване от вкъщи. Станат ли послушни, могат да се върнат обратно. Бебетата не ползват биберон, рядко ги чувате да плачат или крещат. Дете не се бие. В момент на силен яд евентуално го шляпвате леко по опъкото на ръката. Нос не се чисти на публично място. При настинка, с риск за задушаване, деца и възрастни подсмърчат. Така и не разбрах кога и къде хремавите облекчават дихателните си пътища. Аргументът, че звукът от подсмърчане е по-неприятен от самото изчистване на носа, очевидно не е достатъчен.

Във японските влакове, както в самолетите седалките са обърнати в посока на движението. На терминала почистват купето и обръщат седалките в обратната посока. Първият бърз влак е бил наречен Кодама – Ехо, следващият, по-бърз модел, се казва Хикари – Светлина. Сега влаковете са още по-бързи и се наричат Нозоми – Надежда. Следващото наименование се очаква да бъде “Светкавица” – влакът вероятно ще пристига едновременно с тръгването.

В страната не се чува звън на телефон или някой да говори високо. Въпрос на дискретност и респект към околните.

В Европа заключваме вратите си в посока на часовниковата стрелка. В Япония това става в обратната посока.

Визитна картичка, сметка в магазин, карта виза или сервиране на храна, се подават винаги с две ръце.

Камбаните в Япония са извън храмовете и ги бият откъм външната им страна.

Електрическите кабели в София, понякога извън сградите, са в невероятно безредие. В Япония те са винаги отвън и в съвършен ред. Не видях работник без ръкавици, сякаш се работи в операционен блок…

В Япония отивате на театър в единадесет сутрин до пет следобед и оставяте обувките си на гардероб.

В кината, когато отивате до тоалетна, може да оставите портмонето си на стола, за да ви пази мястото.

Според Сартр разликата между работниците и буржоазията е, че едните мият ръцете си преди да отиват в тоалетна, а другите след това. Японците мият ръце и в двата случая.

Накрая от това, което се сещам е, че пералните машини в Япония перат със студена вода. Така и не разбрах защо.

“Самураят  не изразява своето страдание по никакъв начин. Той не показва, когато е гладен, когато се чувства самотен или доколко животът му е труден. По лицето му не се четат мисли. Мъжът трябва да е способен да се смее, когато сърцето му плаче.”, казва Аиако Миура

“Душата на жената е огледало, а душата на самурая е сабя.” – японска поговорка.

Такава е Япония до днес, с горд самурайски дух и рафинираност на гейша. Различна планета с различна човешка възможност сред многото други. Не я приемам за разрешение на човешките проблеми, но дава поука за неща, които липсват другаде. Сблъсквате се с нещо твърдо, след това сте очаровани отново пропаднете в строги граници и задух.

Японецът е горд, има ясно изразен стил и дълбоки корени. Това му помага да слее смъртта, живота и обществото в едно, изключвайки сложни въпроси и съмнения. Гордостта е защита за изградената убеденост, национална от векове и непоколебима в своя израз. Това е притеснително за свободолюбивия дух на съвременните рушители на култури, но буди възторг към изградените позитивни качества на този народ, който си дава живота за своята  Империя на Изгряващото Слънце.

Контрасти има във всичко и навсякъде, противоположности, които не се карат помежду си. Култура, захранвана от ясно определени корени и традиции, облечени в свръхсъвременна цивилизация. Заливащите нови технологии не пресушават миналото, както често става другаде, а вървят паралелно с неостаряващата традиционност. Живее се в силно изразени контрасти. Крайните, често ексцентрични млади, дори те запазват японското изражение в лицата си.

Хората имат респект към всичко и всички. Омразата и обичта,  чисто човешки качества, не се изразяват видимо.  Не се казва “обичам те”, а “има обич”. Ясно изразеното на запад “всеки за себе си” не изключва характерното за Япония “всеки за всички!”.

До безвкусието на средния японец, безконфликтно стои изключителния финес на ерудирания. Зад вулгарния смях на японската селянка, се таи загадъчна усмивка на гейшата във всяка култивирана японка.

До чисти, красиво спретнати къщи в страната, се нареждат грозни, после до тях съвършено изградени храмове със забележителни градини. С обикновенните, грижливо приготвени всекидневни ястия, опитвате други от изключително рафинираната японска кухня. Жените са божествено красиви или грозни. Седмици наред се питам как са възможни толкова грозни градове, докато не прозрях, че подплатата на някои кимона от обикновена тъкан може да бъде с разкошен копринен хастар. Наложената привидност в Япония често крие голям финес. Формите в страната, блестящо чиста и оптимално подредена, имат подчертана простота, ако може да се каже, в стил Зен.

Природата навсякъде е автентична и религиозно пазена. Недостъпни места съжителстват със свръхнаселени метрополия. Поисках да пресека малка планина между две села с очертана на картата пътека. Обясниха ми, че не е желателно, защото в региона има мечки.

Разхождате се с опаковка от бонбон без да намерите кошче за боклук, сърцето не ви дава да нарушите чистотата и си го държите в джоба.  Японецът не заспива без баня, къпе се често, използва рационално и с много естетика стотиците минерални бани, над 800 в страната.

В планинско селце се къпя за едно евро и половина във вода над 40 градуса. След като си изпарвам „нещата“, японците в банята  с деликатна усмивка ме поглеждат съпричастнически. На излизане открехвам вътрешната врата на банята и ги снимам. Те не реагират, малко гузен бързам да напусна банята с фотографията си на деня.

Баня за японеца означава чистота, естетика, ритуал и удоволствие. Често минералните бани са дублирани с външен басеин в градина, възможна дори на осемнайстия етаж на хотела, в който преспах. В сауни на 110 градуса на стената е закачен голям телевизионен екран.

В японските градове хората метат пред  своята къща и пред тези на съседите. Всеки на свой ред на интервали от десетина дни, предава на съседа си метла с описание за нещо, което има да се довърши. Да няма хартийка или листенце непочистено! Наесен, заедно с падащите листа, ритъмът зачестява.

Животът на японците минава в работа. Когато имат три дни почивка, те взимат бърз влак, за да открият и преживеят нещо в страната. Срещам малко чужденци, туристите са най-вече японци. “Чужбина” е привилегия за по-богатите между тях и това става рядко повече от един път в живота.

Чужденецът в Япония отначало пътува трудно, но много бързо е улеснен, намира се някой, който безусловно ще ви помогне. Когато е невъзможно да ви обяснят на говорим чужд език, ще ви покажат пътя на смарт фон или просто с усмивка ще ви заведат до търсеното място.

В огромното метро в Токио има невероятен ред и яснота, които след първия стрес ви помагат да се оправите.

Хората в купетата спят или са погълнати от телефоните си.

В натоварените часове има определени вагони с възможност дамите японки да пътуват седнали. Не успях да се промъкна да ги снимам. На излизане от метрото, бързам и докато пресичам на червено, изведнъж усещам многобройни, забодени в гърба ми погледи. Обръщам се малко гузно, погледите се изместват с няколко градуса, правят се, че не ме виждат. Чувствам се задължен да се върна обратно и си припомням, че не съм в Париж.

На зеления семафор за пресичане има човече, което подскача с приятна мелодия и ви приканва да пресечете по-бързо.

В малко селце до Японско море, една ранна сутрин след двудневен престой в традиционен домашен хотел,  се готвя да взема местния автобус до близката гара.

Да, но не се съобразявам, че е неделя и автобусите вероятно имат различно разписание. Автобусът не дойде в уречения час и аз леко паникьосан забелязвам недалеч в уличката местен японец да чисти багажника на колата си. Разтревожен за  влака си, правя опит да разбера дали ще има автобус, но човекът не ме разбира. Жестикулирам, дори имитирам влак, свиря с уста, правя пуф-паф, показвам часовника си – след броени минути влакът ще замине! Човекът се замисля и внезапно включва. Изблъсква багажа си настрана, поема моя и скачаме в колата. На гарата не ми позволява да нося, а се затичва с куфара ми да ме настани в купето. Не се въздържам да го прегърна по български, а японецът о чудо просълзен остава на перона да ми маха след тръгналия влак. Едновременно с това в съответствие на контрастите в страната, на съседната седалка срещам скрития студен поглед на японец, за който тази интимност е била в повече.  Да не забравяме, че за определена генерация японци аз принадлежа на“външния свят“, който им е показал, че са слаби в края на войната.

Според ритуалите по време на раждане или при смърт японецът се ражда шинтоист и умира будист. Двата погледа към света, без да са радикални, безконфликтно смесват енергии, които си взаимстват и се допълват.

Политеизмът на доминиращият шинтоизъм, вдъхновен от будизма, съчетава анимизъм и шаманство с  безкраен брой богове. Това помага на всеки да моли божеството на своята религия. Божества на любов, на пари, на катастрофи по пътищата, на всички радости и проблеми в живота съжителстват под един флаг.

Богати, изтънчено красиви храмове, често разположени във фантастично красиви градини са отворени за всички.

Промъквам се внимателно в двора на голям манастир, определено не за туристи. Нормално е необходимо да се обадите предварително с възможност да преспите и да присъствате на сутришната служба.Не ми правят забележка и снимам. Стотина монаси излизат на двора с ритуални поклони и в съвършен такт захлопват с дървените си обувки в посока на  другите манастири наоколо.

Прекланят се пред всеки храм, пеят звучни мантри и в същия ритъм се прибират, безпристрастни към външния свят,  включващ и агресивния ми обектив.

Вечно свежи цветя по гробовете показват неувяхващия култ към миналите генерации над хиляда години назад. Празници, подобни на нашите кукери, се правят цялогодишно. Суеверието и свръх модернизмът съжителстват безконфликтно!

Хората работят, разтоварват напрежението си и отново работят. Игрите, както и хотелите за кратки срещи и забавления са супапи за ежедневния стрес и концентрация.

В Япония е невъзможно да видите стара или мръсна кола.Тоалетните чинии в повечето случаи са затоплени, някои от тях с телекоманди за фино регулиране. Пушенето в центъра на градовете е забранено, за това има специални места в хотелите, ресторантите и летищата. Хотелите-капсули са свръхмодерни,  оптимално подредени до сантиметър. В отредените ви десетина квадратни метра не липсва нищо за добро комфортно пребиваване.

Възпитанието на тези чисти, облечени като кукли в спретнати училищни униформи дечица, е строго и най-вече свързано с общественото добро в страната.

Във влака опитвам да изчистя носа на дете, което непоносимо подсмърча до мен. Майка му ме спира ядовито, защото преча на детето да разбере, че да се чисти нос публично не е прилично. И това са най-обикновени непретенциозни хора.

Работниците навсякъде са облечени, както в операционен блок. Шофьорите на таксита и автобуси, хората, които копаят улицата или все едно кой работник, всеки носи чисти ръкавици, бели за шофьорите, в унисон с дантелите в таксито. Без изключение! И всичко това с висок професионализъм.

Машинистът на местен влак, разбира се с бели ръкавици, на всеки пътен знак, си прави знак, предполагам за лично присъствие на духа си и добра концентрация. Сам в кабината в продължение на два часа жестът, съпроводен с остро извикване, се повторяше няколко десетки пъти.

Не мога да нарека японците щастливи, но на земята има ли щастлива нация?

В Япония “животът е смърт и смъртта живот”, казва тяхна поговорка. Прието и утвърдено, това дава тон на стила, който за нас е впечатляващ.

И още нещо парадоксално: японецът, въпреки строгите си възгледи, не обича да отрича, не казва „не“. Той прави гримаса и ви отговаря „трудно е“ – „muzukashii“. На повечето мои конкретни въпроси, отговорът на английски беше „maybe“ – вероятно.

Освен катедралата Нотре Дам де Пари, парижани имат втора дама, която обичат да наричат „Желязната Дама“. Снимах Дамата в аспект инг – янг.

                                                                                                     /Форма Янг/

                                                                                              /Форма Инг/

„Архитектурата е замряла музика.“ – Гьоте

Отначало вибрирал безкраен хаос, пресечен от музикални звуци и цветове. По-късно звуците се превърнали в букви, а те се комбинирали в думи.

В древно индийската култура думите намират място в съдържанието на Ведите, но без връзка с божествения свят. Боговете идват по-късно, създадени от проговорилите хора, докато Ведите, „продукт на Всемира“ нямат автор, никой не се съмнявал в съществуването на Вселената. По-късно Упанишадите идват да ни помогнат да проникнем в дълбочината на текстовете и с техните автори се появява света на боговете. Божествата се раждат от думите – първите лингвисти и граматици са се родили в Азия.

                                                                                        /Спити, Индия/

През 7-6 век пр. н.е., за разлика от браманизма, конфуциизма и будизма, първата книга в монотеизма, Тората, наречена от гърците Библия, въплащава божите слова: “в началото беше словото” – думата става Господна. Парадоксално оралните традиции дотогава са се предавали много по-точно от последвалите ги писмени преводи в първописанието. Затворен в букви и думи, за да не се превръща в идол, текстът на Тората се наложило да се допълва в Талмуда – написаното да остава отворено за безкрайни тълкования.

Многобройните преводи на гръцки, латински и арабски наслагвали грешки. Затворени във все по-канонизирани интерпретации, текстовете превърнали религията от път към духовно отваряне, към задушаване на обреченото на манипулации човечество. В много страни това продължава до днес.

                                                           /Сиктинска капела, Рим/

Човешкият дух, материята и енергията са неделимо свързани в света, в който живеем. Светът е един. Каква по-голяма привилегия, освен че от нас зависи как да я ползваме.

                                                                                          /Кунминг, Китай/