/ Дали, Сишуан, Китай /

Моментът, който дава случайността е по-ценен от избрания момент.

Към това се допълва популярната китайска поговорка: „В едно ново за вас място може да не си взимате веждите, но не си забравяйте очите!“

                                                                     / Al Mahvit, Yemen /

В епохата на пикторализма (в края на 19-ти век) фотографията, киното и комиксите са приети в десятката на изкуствата.  Артистът фотограф е имал поетичен поглед и развито естетическо чувство. Алфред Щиглиц първи показва хелиогравюри на големи фотографи в списанието Camera Work (1903-1917). Фотографията влияе на импресионизма, на символизма и на пейзажистите (школата Барбизон). Едва през седемдесетте години на миналия век, благодарение на сюрреализма, фотографията този път единодушно се появява на сцената на изкуствата – фотографският образ е приет за неповторим.

Kongur Tagh (7 719 m), Xinjiang, Chine

Днес, когато се готвим да преминем от фотошоп към услугите на изкуствената интелигентност (опит да клонираме всичко, дори себе си), тъмната стая остава като хубав сън, привилегия на единици пуристи, любители на недвусмисленото красиво. Дали клонажът и изкуствените подправки имат своя красота е тема за бъдещите поколения, ако ще има такива.

Изкуството ни провокира и отваря творчески възможности в нас, то ни вади от баналността на ежедневието. Сложете фотографията, която сте избрали на стената пред леглото в спалнята си. Ако тя ви изпълва всеки ден, изборът ви е успешен – това е изкуство.

Те са по-малко от стотина. Живеят в стария квартал Жион в Киото. След специално дългогодишно обучение тези ерудирани, артистични дами, очароват със забележителен финес, култура и душевност, единици привилегировани японци.

Малко след полунощ в тясна, полутъмна уличка в очакване да се случи нещо необикновено започвам безнадеждно да пристъпвам от крак на крак. Готвя се да си тръгна, когато по тясната безлюдна уличка бавно се приближава лъскаво черно такси с намалени светлини. На няколко метра от мен се повдига тъмна завеса с едва забележима врата зад нея от която изниква извънземно същество. Прошумява тежка коприна, няколко грациозни крачки към колата… Разстоянието между нас отговаря на 135 милиметровия ми обектив. Снимам с максимално отворена бленда, на ниска скорост, разбира се без светкавица. Нямам право на вълнение. Едно, две, три кликвания. Изражението на Гейшата не се променя. Мраморното лице в таксито се стопява зад ъгъла на уличката.

Мярката за настоящия момент, винаги единствен, е това, което остава след него. Фотографията е материален израз на уловения момент.

Странно същество е човека. Все по-отдалечен от Природата, която унищожава, но иска да му служи, милее за живота и себе си, но не спира да воюва и да убива, жаден за общество, но не спира да манипулира и да ограничава ближните си. Според Анри Атлан човек е едновременно непредвидим, напълно детерминиран, но въпреки всичко може да бъде свободен и това му дава възможност да бъде щастлив. Звучи оптимистично и съм съгласен, но японците щастливи ли са?

Въпрос, който си задавах непрекъснато в тази страна, изпълнена с шокиращи, успешно регулирани противоречия.

Япония ви приема, очарова и едновременно отхвърля. Японците успяват да задържат необходимото за тях от есенцията на всичко чуждо и го развиват по техен начин без да губят от идентичността си.

Ред, чистота, сигурност, красота с осмислена хармония, всичко е като сън, който може рязко да се прекъсне от тежък, лепкав комформизъм и прикрита агресивност. Два полюса, изразени  до крайност, в свят единствен по рода си.

Наблюдавам лицата на хората в различни места в страната и виждам как в най-малко индивидуализираната цивилизация в света, място, където етиката е намерила ясно изразен смисъл, хората излъчват самота и вътрешно напрежение. Голяма самота в едно голямо заедно, осмислено кодирани в добре изградени отношения, такива са първите ми впечатления.

Задълженията на японците следват принципите на йерархично съставената система, в която всеки индивид представлява празно огледало, търсещо отражение в другите. Празно, защото думата индивид на японски е близка до егоизъм, а обществото е съставено от много по-важни от индивида ейрархично комплексни връзки.

Но каквото да кажем за Япония, трябва да добавим и обратното, нещо объркващо праволинейното логично мислене на чужденеца. Често съвсем неправилно взимаме японците за праволинейни.

Животът в Япония е компромис между крайности в хармонична двойнственост. Възможно ли е да се живее по този начин? Да, ако това се приеме за нормално.

Всичко започва с възможно най-естественото, фантастично, както в приказките, детство на най-добре възпитаваните деца на планетата. Детето тук е цар. То се развива във възможно най-добри условия до 25, понякога до 28 години. Смисълът на семейството е повече в децата, отколкото във връзката между родителите, които са от различна кръв и не задължително близки. Създадена е гъвкава социална система, в която всички прослойки имат за модел семейното ядро. Хората се свързват помежду си според социалното им положение и обичта към поколението, което ще създадат. Идеалистичната женитба по любов тук звучи блюдкаво.

В първите седем години на децата се дава възможност да се осъзнаят. След това без стресове училищната система хармонично допълва семейната среда и децата се развиват, за да могат от своя страна да дадат на нацията най-доброто от себе си. Казват, че в училищата се кове нацията и това става с много изисквания.

Малък пример за внимание за тези най-важни години: майката, когато храни или говори на детето си, не се навежда над него, а прикляква или просто свежда глава, да могат очите им да се срещат на едно ниво, да няма доминиране. Такова ще бъде вниманието, което се изисква от детето да даде по-късно на обществото. Позволява му се да се развива свободно, но каквото прави трябва има значима стойност. Наказания не са приети. Хората от малки са научени да бъдат сигурни в себе си и отговорни за действията си.

Животът се изгражда в обмен, в който детството дава първи тоновете на изграждащата се за всеки симфония ! Децата знаят, че винаги ще има някой да ги разбере. Това продължава по-късно в йерархията на обществото. Япония е пример, от който се нуждаят безброй онеправдани деца по света, някои от рано превърнати в диктатори и убийци. Думата камиказ идва от Япония, но тя е свързана с достойнство..

В Япония пространство и време се събират в единственото реално и пълноценно Сега, в което всеки дава максимално от себе си. Няма отвъдно, няма Господ, нито религия. Когато първите християни, нашественици в страната се опитват да обясняват религията си, японците считат, че това е шега или добре измислена история, за да ги овладеят по-добре. (което всъщност не е далеч от истината). През миналия век японските политици прилагат същата “тактика” с последния си император, обожествен, за да обедини народа по време на войната. “Религия” на японски означава групировка, секта. Конфуций и Буда, приети и трансформирани по японски, заедно с местния архаичен, но актуален шинто, без да наказват или съдят дават хармония на околния видим и невидим свят. Японският будизъм не търси спасение в отвъден свят. Конфуций също е загубил от своята логика и рационалност. За разлика от Китай, когато сърцето и главата си противоречат, в Япония сърцето надделява!

Религия в Япония няма, но всички имат религиозно чувство спрямо обкръжаващия ги невидим свят. В последните две хилядолетия връзката между естествено и свръхестествено не се е прекъсвала никога. Твърди се, че в трудни моменти от сто и двадесет милиона японци, статистически повече от половината носят амулет и се молят на дух, в който вярват.

В естествената вековна гора на Монт Койя с над сто хиляди изрядно чисти гроба успях след като се лутах между гранитни скулптури, плочи и арки с архаични идеограми, успях да се загубя. Кръстосвах погледите на различни спретнато облечени Буди, с плъзнали по тях вековни мъхове, всичко това в атмосфера на духове и феи. В Шинто те са над осем милиона.

Привидната религиозност на японците не се опира на теология или на свещенни текстове. Универсална система няма, защото всеки на свое ниво избира да вярва според момента. Японците имат респектът към мъртвите предшественици от които, без да има общо с душа или прераждане, нещо остава след смъртта. Същевремено се знае, каквото притежаваме, то се намира тук, в настоящия живот!

“Всички сме зависими от комплексни случайности и от слепи природни сили.” – от няколко стотин години това за всички звучи реалистично и модерно !

Думата Бог е непреведима на японски. “Ками” за японеца са безсмъртни духове, с безкрайна власт и без морал. Те са нито добри, нито лоши, а непредвидими и принадлежат към неразбираем за хората свят.

Японците имат миниран социален живот, хвърлят огромна енергия за хармонизиране и грижа за околните, но това не пречи да внимават спрямо непредвидимия също експлозивен невидим свят.

В шинто храм чух японка да споделя как пред картина на Микеланджело усетила в атмосферата Ками. А Ками са навсякъде, провокирани от всичко! Шинто е система от церемонии, които не противоречат на будизма и на правилата, наследени от Конфуций. Тя е изградена в ритуалност и традиции с много символи, и отношение към невидимия свят, без това да е превърнато в религиозен ангажимент. Шинто, Конфуций и Буда се преливат в разбиранията, стила и начина на живот на всеки японец.

Снимах сватбени церемонии със строги, искрено преживяни традиции. Въпреки, че връзката мъж – жена, както всички други в Япония е йерархична, жената е централно ядро на семейството. Свекървата е също важен фактор. Портмонето е в ръцете на съпругата, често домакиня, която се грижи за възпитанието на децата. Понякога тя дори заплаща любовните авантюри на съпруга си.

В живота на японеца на първо място е естетиката. Тя се изразява в красота и хармония, винаги конкретни в зависимия от нас видим свят. След тях идва желанието да уважаваме и по възможност да озъптим невидимите сили.

След традиционните ритуали животът продължава с нормалната, свръх модерна интензивност и спомена за  всичко станало, както трябва.

Японското общество, както споменах по-горе, е изградено от огледала, свързани и обърнати във вертикална йерархия, в която се осъществява  семейната и всички други социални връзки. В поздрава на двама социално равни, дори тогава единият ще сведе глава по-ниско.  За действията си в обществото може да давате сметка единствено на човек (винаги на един) само от по-висша йерархия. В тази вертикалност доминиране и диктатура не са възможни. Натискът за решение, парадоксално е възможен в двете посоки. И друг парадокс: статистически 90 процента от японците се приемат за средна класа.

Значението на индивида в Япония зависи от отношението му спрямо другите хора. На шест години едно дете трябва да разполага поне с шест термина, за да различава себе си от другите. Местоимението Аз не се ползва. Човек се намира винаги извън своя Аз. Изразявате се с чуството, че говорите за себе си през погледа на този, с когото разговаряте. Доскоро презимето е било сменяно заедно с възрастта. Хората най-често се назовават с позицията, която заемат в обществото. “Човешко същество” се пише с две китайски идеограми: едната означава “човек” (нин), а другата “между” (ген). По дефиниция човешкото същесто е връзка, а не автономен атом.

Японското общество е вероятно най-слабо индивидуализираното общество в света. Животът се базира на серия от добре свързани семейна, социална, политическа, училищна, синдикална и комерсиална групи. Негативната страна на подобна структура е задушаващия до полуда комформизъм, все едно в коя групировка на обществото. Това е повод за евентуалната полуда за анархичния, обхванат от себе чужденец. На подобен терен Алеко Константинов би обрисувал още по-колоритно познатия ни образ.

Основният фактор за всичко в страната са децата. Не видях лошо облечено или невъзпитано дете. Те просто са обичани и всяко дете знае мястото си.

Животът без илюзии е разделен на три части. В първите 25 години получавате обич и всичко необходимо, развивате се безпроблемно с разбиране на стойностите в обществото и хората. През следващите 30 години сте изградена, цялостна личност, която вече не принадлежи на себе си.

В есента на живота, ставате отново свободни, за да се върнете към голямото детско семейство. Радвате се на внуци и на отплатата за всичко, което сте дали.

Сексът като споделена връзка е рядко срещан в Япония. Секс се прави, за да се роди дете или за удоволствие. Приема се, както храната и всички физиологични необходимости, свързани с невинността на тялото, което живее, се развива, остарява и умира. Екстравагантните женски фигури по улицата не са заглеждани от мъжете. Не видях реклами със сексуален отенък. В Токио има няколко хиляди хотели, в които всеки може да си наеме стая за няколко часа… За японците западният свят, по отношение на сексуалните набези и перипетии, е тежък, объркан, комплексиран и лицемерен. И не само западния. С голямо търпение имах късмета да снимам гейша. Рафинираността на този, за нас само въображаем свят е наистина тера инкогнита. (вижте блога „Гейша“)

В походката на дама, елегантната й обувка се завърта леко навътре, за да няма нищо демонстративно или агресивно спрямо външния свят. Такава е страната на гейшите, далеч от претендиращата голям морал американка, претенциите на голяма част от французойките и така нататък.  Жените  в Япония са естествени, загадъчни и с невероятен финес.

Твърди се, че Япония е най-десексуализираната от големите цивилизации. Вероятно да, но това е най-моралното и неморално общество в страна, в която време, пространство, личност, статут са относителни, флуидни, контекстуални. Тук няма нищо фиксирано, нещата еволюират с адаптиране към всяка нова ситуация. “Защо да си обясняваме свят, който няма обяснение”, казват много японци.

И отново парадокс: потънали в свръхмодерна техника, целта на живота на японците се оказва не в материалните блага и технологически постижения, а в хармония, красота, стабилност, реципрочност и взаимен респект. Много от заплатите са приети като подарък, без мярка за дадения труд. Някои преподаватели в частни училища чувстват неудобство  да получават заплата. Възнаграждението им се приема като подарък според възможностите на родителите.

Много от елементи в културата на страната са импортирани, с добавена японска стойност. Хората не живеят в затворена система на въображаем или прикрит комунизъм, в развинтена демокрация на леви, десни, крайнодесни или полулеви.., а в компромис, различен от познатите ни социални системи. Привилегирована е хармоничната двоинственост, изграждаща максимално етичен и прагматичен начин на живот. Има ли смисъл да добавя, че за японеца понятията съвършено и логично-нелогично, при нас наследство от гръцкия детерминизъм, звучат абсурдно.

Японците не запълват живота си с илюзии. Будизмът е максимално опростен. Съсредоточавате се в съответно дишане и в стойка на лотус (за-зен), и искате да постигнете нивото на пустота, съдържащо всичко. Празното във вазата дава нейната форма, будеща възторг. Празното между буквите прави красотата и израза на калиграфията. Бих казал, че японецът живее на границата между празно и пълно, без илюзия за съвършенство или за обещания отвъден свят. Той не разделя нещата, които западната мисъл противопоставя. Индивид-група, есетествено-свръхестествено, дух-материя, религии и дихотомии, идващи от гръцкия начин на мислене не съществуват. Силните влияния от Индия и Китай са рафинирани и пояпончени, станали основа на японската култура.

И  ще повторя с каквото започнах, японците взимат полезното отвсякъде без да загубят своята идентичност.

“Всички ние сме в развитие, нещата могат единствено да се подобряват”, звучи чудесно, почти кабалистично!

Япония трябва да се разбира глобално. Животът е свързан в трибална система, която се променя и адаптира. Бикът е хванат за рогата – единият рог е мисълта, другият емоцията. Изваден от Природата, той се озъптява в движение. Култът и респектът към Природата в страната, е вероятно още по-силен поради изградената дистанция към нея.

Какъв фактор във всичко това е самотата и дали е необходима, и осъзната? Вероятно да. За англичаните удовлетворението и пълнотата в живота са свързани с действието, а цената в продължителността на усилието. Ето още една напреднала нация, развиваща се също на изолиран, климатично негостоприемен остров.

Когато се намирате на японски терен, не може да не ви човъркат екзистенциални въпроси. В този блестящо изграден ред, в който всеки има дан и всичко е взаимосвързано, възможно ли е самотата да е проблем? Японският отговор би бил  maybe = “и да и не”. Отговор гъвкав, както бамбука, издържащ на непрекъснатите земетресения в страна, подредена без нищо фиксирано. Земята на острова от векове трепери от малки и големи трусове, място, където всеки е научен да се адаптира към нестабилния външен свят. Строго определено Аз в тази система не е възможно. Хората виждат себе си в даден контекст и в конкретна обстановка. Индивидуализмът е ерес.

Най- дразнещ в Япония е задухът от неизбежния комформизъм, същевременно е фактор за стабилност на системата. По лицата на хората е изписано възпитаното усилие да остават в изградената гъвкава, но въпреки всичко изкуствена система. Чужденецът, обслужван по-добре отвсякъде, се дразни от наложения свръх ред в един също свръх динамичен, модерен свят.

Да ме прощават господата японците за неточностите в опита ми да изразя впечатленията си за тази чудновата за нас, трудно разбираема Япония.

Фотографиите ми носят в себе си въпрос и отговор, различен според погледа на зрителя. Обективът ми съпровожда въпросите, които съм имал и търси загадките в обществото. В живота ме привлича красивото или както казват японците „красотата е отговор на търсената истина“.

Красота, неизчерпаема и загадъчна.