We are playing with things that disappear. – Henri Cartier-Bresson

Nous jouons avec des choses qui disparaissent. – HCB

Ние си играем с неща, които изчезват. – Анри Картие-Бресон

                                                  /Тцо Морири, Ладак, Индия /

Животът във всеки момент е нов и различен, стимул за фотографа да търси привлекателни моменти, които няма да се повторят. Ето дивите магарета сред вълшебната Природа до езерото Тцо Морари в Ладак. Няколко секунди и ги няма. Дали са били реални или сън във вечността, разбуждащ желанието да снимам.

Живеем със сънищата и поезията, които носим в себе си. Качествата, с които се раждаме, задължават да ги развиваме. И вероятно това е единственото задължение в живота. Школите се забравят и преоткриваме отново света какъвто е – винаги различен. Чувствителност не се учи. Когато я има, тя се развива с търсещия поглед. Гледам се превръща във виждам, пространство и време се свързват в геометрични форми.

Снимането не е за мекошави хора, нито за диктатори или егонцентрици, които не забравят себе си.  Фотографът живее без претенции. Той няма какво да показва или доказва, нещата се представят или не. Фотоапаратът е писалка, молив, четка за рисуване. За разлика от художниците, фотографите коват мига, участват в момента и без да размътват терена безмълвно визират. „Рибарят не плаши рибата, не хвърля камъни във водата.“, казва Картие Бресон, а Куделка би добавил, че са необходими крака и здрави обувки.

Снимаме с почерк, с който се написва идея, разказ или поезия и пътят ни се превръща в роман, който щракаме с усещането си към живота. Не е необходимо да измисляме нещо, животът сам по себе си е фантастичен! Красотата  помага да обичаме, а обичта дава вкус към красивото.

Едни фотографи бродят в групата на пламенно търсещите. Други измислят живота консептуално, актуално, модерно, постмодерно, съвременно или студийно.  Първите се ровят, търсят истории в променящото се битие,  вторите ги измислят, за да ги представят различно, но всички фотографи се движим върху една и съща, вечно променяща се сцена.

                                              / Куско, Перу /

Имам чувството, че ако успея да копирам едно око – поне да се приближа до това, което то изразява – бих могъл да имам цялата глава. – Алберто Джакомети

                                               / Раджастан, Индия /

                                         / В планината Атлас, Мароко /

Поддържам мнението на Съмърсет Моам, че компанията на един овчар понякога може да се окаже  по-интересна от тази на някой първи министър. Нямам предвид овчари, които псуват стадото си на майка, а по-скоро обитавани от жив дух, които напомнят на първите пастири, духовните бащи на човечеството.

                                                         / Раджастан, Индия /

                                                       / Планината Атлас, Мароко /

Историята, която ще ви разправя, е свързана с български овчар от времето, когато окривах Планината.  Когато се губех, заедно с Природата откривах и себе си. Случваше се вечер да избутам жарта от огъня, за да преспя на топла земя. Рано сутрин, опушен и подмокрен от росата, продължавах щастлив под лъчите на слънцето. В България се хвалехме, че имаме 300 слънчеви дни в годината.

                                                               / Каракорум, Пакистан /

                                                              / Гужарат, Индия /

Веднъж се загубих в Родопите. Бях и прегладнял, а в такъв момент няма по-хубаво от това да чуете лопатарите на овце с вика на овчар. Той беше възрастен, със засукан мустак, прясно излюпен от вековете. Заговорихме се, той разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка и сминдух, повит във вестник. Приседнали до шумящия наблизо поток, аз топях от домашната питка в сминдуха, а той ме наблюдаваше с одобрителен поглед. По едно време му стана любопитно на къде съм ръгнал из пущинаците наоколо. Мястото беше наистина забутано. Казах му колко ме тегли скритото зад всяко бърдо и чукар, как обичам да катеря висините, да гоня слънцето и да се губя с поглед зад хоризонта.

Готвех се да тръгвам, а овчарят занарежда и гласът му се смеси с подрънкването на лопатарите, и шума на потока. „ Синко, обичаш го ти животот… Па го фащаш го как си мош, пустио  му живот!“ Гледах учудено, но така си беше. Дори да не знаех за какво живея, чудесни моменти се намираха. Сега разсъждавам различно, но тогава не мислех кой какво „фаща“ от „пустио му живот“.

След кратка пауза той провлачи отново: „Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и нея…, тази от дека не се е отървал никой. Oни сé си одят заедно.“ – стоя малко така, загледан в потока продължи – « Па и Светлио! Сé и него си подгонùл нагоре, от чернилката си побегнал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… Вълчулята они, са сé насекаде. Бегаш, не бегаш, не мож им убега! » – замълча и повтори – « … Ама светлио, он си те пази теб. Па ти…, ти требе да си… – и ме загледа по-втренчено – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! » – Повтори и провличаше думите. За кои пазачи говореше така и не разбрах. Изпроводи ме с « дал ти Бог добро » – най-хубавите български думи. 

По онова време такива срещи  бяха естествени. Шаманството, дори забранено, пулсираше скрито във вените на народа. Можеше да се каже, че вертикалата на Планината отговаряше на духовното в мен, но на какво бях пазител, нямах представа. Днес защитавам идеята, че човешкото лутане, колкото и да изглежда непродуктивно, не е напразно. Ако можех да бъда пазител на нещо, стига да имах повече качества, бих желал да пазя всичко, което не ни принадлежи.

                                                         / Кашмир, Индия /

                                                                         / Кашмир, Индия /

                                                                  /Гужарат, Индия /

                                                            / Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /

Ако харесвате Индия, влезте в www.ivan.pastoukhov.com. В галерии 8 и 9 има пресни фотографии от Гужарат и Раджастан. 

                                                                                   / Непал /

                                                       /с. Делчево /

Каквото да прави, както и да протича животът, през каквито криви и обрати да го поведе разноликата му съдба, човек попада най-вече в характерни за него ситуации. Те се явяват като собствена идентификация – за него те са неминуеми и непреходни. – Карл-Густав Юнг.

И все пак, за да има еволюция, разчитаме на изключения…