В Китай за хора, непознаващи китайската култура и език, всичко е различно. Докато ние мислим, анализираме и правим заключения, невроните в китайските глави обработват информация от наложени образи. Начинът на мислене на милиард и половина от населението на земята е различен от нашия. Последният, съвсем скорошен китайски речник ползва петдесет и шест хиляди идеограми. (В първия етимологичен речник от епохата на Хан – 25-250 год. пр. н.е. – авторът Ксю Зен е започнал с 9353 идеограми.)   Мао Дзедун по модела на Сталин в името на „прогреса“, дивашки разтърсва феодалния Китай, една от най-старите култури. Дехуманизирането следва като сянка ускорения технически прогрес, в който с невероятен ентусиазъм и безличие към външния свят китайците строят и надстрояват. Целта е обогатяване с цел експанзия за възвръщане и утвърждаване на вечната „Империя в средата“, за китайците център на света.

Близо до Забранения град в Пекин с колега и приятел фотограф снимаме  последните стари квартали Хутонг, които подлежат на събаряне. Надписите в цялата страна са на китайски. Китайци говорещи чужд език не се срещат, освен по някои туристически места. В Бейжинг си запознаваме със студенти, които говорят коректен английски. По време на строене на комунизма в София да се запознаете с чужденец, беше опасно и ако не друго, се отбелязваше в досиетата.

От няколко дни каним младите хора в местни ресторанти с желание да разберем нещо повече за Китай. Те заобикалят въпросите ни, внимават какво казват и си спестяват въпроса за живота на запад. Доколко се пазят един от друг или не умеят да формулират какво ги интересува, не е ясно. За разлика от френският ми колега, влизам в техния стил и играя с думите.

 На въпроса: “Купих си чудесен портрет на Мао, а вас какво ви кара да държите на него?” –  погледите са очудени – „Без Мао днес не бихме се срещнали с вас. Мао ни извади от мрачното минало, Мао построи Новия Китай” – отговаря девойка от групата с упрек в гласа за директния ми въпрос. “А всички изгорени книги, милиони избити китайци, небивалия глад, разрушеното стопанство  икономика…” – настоявам. “Всичко това е минало! Важни са целите, бъдещето. Резултата…, той е налице, нали виждате?!” включва се, не без емоция друг младеж.

Народът е смазан в новата форма на комунистически капитализъм, наречен централизъм или демократизъм, адаптиран към пазарна икономика. Надеждата за “светло бъдеще”, каквато в продължение на 45 години ни натрапваха в България, днес със задължителни компромиси продължава да грее на китайското небе.

Китай има огромното количество резерви и (по времето на този блог) десет процента прираст, който прави световните икономики все по-зависими, но по-голямата част от народа тъне в мизерия, без здравни осигуровки и с образование, в което учениците нямат право на въпроси. Китаецът е здраво свързан със земята и след толкова гладни години, избивания, лагери и драми, както винаги досега, е готов за саможертва. Такива са първите ни впечатления.

След десетдневно снимане в Пекин слизаме по реката Яндзь до голямата язовирна стена, най-големият строителен обект в света. Корабът е пълен с китайци, които се възхищават от тази гордост на страната без да се съмняват в успеха на предприятието. Стотици села са заляти, жертвите са огромни, народът няма думата, освен да се гордее с постижението. При обекта, освен огромната стена в строеж, няма нищо особено за виждане. Корабът слиза тържествено през няколко дълбоки шлюза, за да погледнем бетонното чудовище от всички страни.

Връщаме се обратно по същите мътни води на реката. “Фантастично нали?!”, възкликва неочаквано на коректен френски китаец  зад гърба ми. Запознаваме се със симпатичен доктор, неврохирург, говорещ също английски. “Интересно е”, отговарям с въпрос в погледа, за да продължим разговора. “Загубите, жертвите за строежа са нищо в сравнение с идеята и постижението!”, пояснява любезния ми събеседник. “А какво става с гладуващите, останали без къщи и средства за препитание по дължината на реката? Във времето на Мао са рушили, строили и гладували, сега май не е по-различно. Или може би бъркам.” Докторът се засмива и свежда поглед. Близките генерации сме с по-общ език, по-лесно се разбираме отколкото със студентите в Пекин. Продължаваме пътуването в компанията на доктора и съпругата му, които любезно ни  помагат да се настаним във влака за следващата набелязана провинция. Имахме късмет. На гарата, освен на местен диалект, нямаше друга възможност да се оправим.

Близо до селото Вей Шан в провинцията Сишуан пресичаме огромен пазар с няколко десетки хиляди китайци, със стоки на полето. Снимаме без да натрапим присъствието си. Хората не ги е грижа за нас. Изпитваме особено усещане на самота сред огромна маса от китайци, обхванати от желание да продадат стоката си. Участваме като фигуранти в строго установен  ред, без напрежение,  без емоция. По-късно в някои увеличени фотографии забелязвам скрити погледи, които не са ме пропуснали. Сянката на Конфуций, скрита зад гърба на Мао, е задушена в страх и безразличие. Но неочаквано пред нас се изправят майка и син. Майката с желязно изражение демонстрира личната карта на сина си. Единствено те ни обръщат внимание. Чувстват се горди с диктатурата, в която са живяли и продължават да живеят!

До този огромен селски пазар има асфалтирана магистрала с няколко реда коли в двете посоки. Продължаваме в ултрамодерен автобус, който намалява скорост, защото две жени с дълги метли усърдно метат летящи хартийки по магистралата…

Дългогодишната диктатура е убила инициативата. В народа  пропит страх и чувство за вина.  Новите строежи и възможността за пазарна икономика поддържат ентусиазма. Олимпийските игри го показват, но зад това прозира абсурд с вероятност успехите да се превърнат в нова катастрофа.

Заедно с напредъка на технологиите, светът повече от всякога е свързан, същевременно пред прага на ново затваряне, поради неосъзнатите проблеми в миналото. Все още има държави зависещи от прищявките на егоцентрични диктатори, готови на всичко, за да управляват и манипулират.

 Социалният мир в Китай е плод на 7-8 процентния растеж, най-голям в света, но зад  него се крие липсата на осигуровка на 450 милиона застаряващи  китайци. Селските стопанства, където липсват млади хора, обедняват все повече за сметка на растящите градове. Външният прогрес дава надежди и развинтва главите на ново появилите се средно ниво китайци, но осъжда страната на бъдещи социално-икономически проблеми. Унищожаването на Тибетската култура продължава с тази на уигурите в провинцията Ксингжианг, заедно с масови убийства и мъчения на повече от милион невинни души в новопостроените концлагери!

Контактът ни с Лиан Танг, жената на любезния доктор продължи две години. Бяхме планирали да пътуваме заедно при пускането на новата линия на влака Шенг Ду – Ласа. Те искаха да дойдат в Париж за евентуална специализация на доктора. Лиан си беше дала френското име Елиан и започна интензивно да учи френски, но връзката ни по интернет беше внезапно прекъсната.

В Китай не се случи нищо особено, което да ни притесни. Стана ни ясно, че тази страна не може да бъде напълно разбрана без да се знаят идеите на триото Конфуций, Буда, и Лао Дзъ.  Въпреки многобройните исторически промени, скритото им влияние започва да дава глас. В Китай всякакви изненади са възможни, но за китайците страната им ще остава винаги „империята в центъра“ – на света, разбира се.

В повечето арабски страни за мюсюлманите невярващите са осъдени да завършат земния си път в ада. Но според мен, добрият човек, все едно къде, без да ви познава, ще сподели с добро чувство нещо с вас, било да ви упъти или да залъка си.  Аллах ще има грижа за останалото. Лошият, ако не може да ви елиминира, ще ви попречи с каквото може, ще ви покаже, че не сте желани.  Същият лош човек  в Европа, ще излъчва ненавист, а във Франция ще ви каже “пардон”, сякаш ви казва “пречиш!”

В столицата Сана след посещението на един от най-старите сукове в Ориента, вървя по тесни калдъръмени, улички, лъснали от току що падналия дъжд.

Пред мен две женски фигури загърнати в черни бурки притичват между локвите, разбират, че ги снимам, малко са уплашени, но се забавляват. “Мога ли да изпия някъде едно кафе?” се провиквам на английски. Те се оглеждат, уверяват се, че улицата е празна и ми отговарят на учудващо добър английски да ги следвам. Вървим почти заедно и без да се обръщат допълват: „for good coffee!“ Зная, че няма да го пием заедно, но ги следвам приятно възбуден. Иска ми се да кажа още нещо, но от някъде изниква група мъже и връзката ни е прекъсната. Жените кривват встрани и сменят посоката. Опитвам да ги пресрещна в съседна улица, но безуспешно.

Забравям за кафето, загадъчните погледи и звънките гласове. Големи, красиви очи с приятен женски тембър дори скрити, могат да бъдат по-голямо предизвикателство от прекалено видимите части на жените, с които сме свикнали в Европа.

Жените в ориента, описани в най-рафинираната поезия, са робини на мъжкото съсловие. Това не им пречи да са градящият, по-стабилен фактор в изграждането на живота. Другарят Сталин наредил  след унищожаването на опасния интелектуален свят, превъзпитанието да започне с жените и децата.

На следващия ден спирам при група деца на малко площадче в стария град Шибам. Едни от тях въртят гуми от колела, други ритат топка. Заговорва ме момче, има слаб английски, но става приказка. За България се оказва, че знаят името на футболиста Величков. Без да имам понятие от футбол, се радвам, че сме добри и известни в цял свят. Времето минава бързо и идва ред за молитва.

Чувстваме се близки, вероятно ме приемат за вярващ и затова ме канят да ги придружа в близката джамия. Тъкмо се колебая каква роля да заема,  едно по-източено момче моли преводача да кажа дали вярвам в Аллах. “Да“, отговарям и добавям: „всичко е Аллах!” Това се харесва, но спорят за нещо и същото момче пита с недоверие в гласа дали в България сме мюсюлмани. “Не всички”,  отговарям.  Някои от групата губят търпение, спасяват ме от неудобния момент и се забързаме към джамията. За мен това е възможност да открадна някоя фотография отвътре, особено като приятел с децата на място, където не се чувствам особено сигурен.  Усещам погледа на  момчето с неудобните въпроси, което вторачено в мен спира преводача и ме пита: “Знаеш да четеш Корана, нали ?!”  Сещам се за татковците на момчетата в джамията и решавам повече да не си играя с огъня: “Уважавам написаното в Корана, но… не съм мюсюлманин.” Момчето ме поглежда презрително, казва нещо, което преводачът премълчава, споделя само, че нямам право да вляза с тях в Джамията. В очите на няколко от децата чета съжаление за новото приятелство. Казвам на всички „селям алейкум“, но те продължават без да ми отговорят.

 На другия ден случайно срещам едно от момчетата и моля преводача да го пита какво ми е казал предишния ден приятеля му. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя преводача без да ме погледне в очите.

Йемен е от най-интересните страни, които съм посещавал. Старата, добре запазена органична архитектура на къщите е забележителна. Природата също.

Обичам също прямотата на обикновените хора.

Светът е прекрасен или ужасен, според очите с които го гледаме, но не трябва да забравяме, че самите ние го изграждаме..

В този ред от мисли опитвам да сравня Южна Америка с Индия, страни в които беднотията боде в очите. Но докато в пропитата с духовност Индия,  индиецът от хилядолетия е сложил ред в екзистенциалните си проблеми и приема беднотията естествено, в Южна Америка тя е грозна, на места дори плашеща. Освен това контрастът между бедни и богати е изпълнен с омраза.

Ако изключим очарованието от пейзажите и богатата история на индианците, ако откъснем очи от колоритните им наметала и шапки, не може да не се запитаме от къде идва неприкритата болка в очите на голяма част от населението.

Малко след първото си пътуване в Индия посетих Санто Доминго. Бях отседнал известно време при богат приятел. В един вълшебен за живеене свят всичко при него беше чудесно, но ме теглеше да вкуся  от разнообразната природа на Караибите и да намеря обмен с хората от народа. Впечатлиха ме страха и омразата, която се четеше в погледа на голяма част от населението. Домениканската земя, пропита с история,  излъчваше силна енергия, но в живота на жителите, липсваше нещо основно.

 Отговор за това дойде следващата година в Перу, където снимах в Арекипа, Пуно, островите в езерото Титикака, Куско и Мачу Пикчу. В страната човек пътува безпроблемно, има лесен контакт с местните, лесно се създават приятелски връзки. Красотата на природата и остатъка от културата на инките ме караха да забравя проблемите и въпросите, които ме тормозеха в предишното пътуване.

Кръстосвайки страната, шофьора ми  спря до малко селце, където на голяма поляна до пътя, се развихряше шумен празник. На дълги маси имаше небрежно  разхвърляни храни и бидончета с бира, която се лееше на воля. Имаше и нещо по-хард, защото местните бяха здраво дръпнали. Оркестърът поддържаше един и същ ритъм, но това, което най-вече привлече вниманието ми, беше шарения петел, вързан за краката с главата надолу на въже, опънато между два пръта.  До тях няколко коня нервно потропваха с копита. Оставихме колата на шосето и с шофьора ми се приближихме, но никой не ни обърна внимание.  Снимах, колкото да маркирам мястото и тръгнах към колата с известно съжаление за изгубеното време, но няколко деца ми пресякоха пътя и ме обградиха без да ме пускат да продължа докато не разберат от къде идвам. Аз пък ги запитах защо петелът е вързан по такъв начин. Обясниха ми, че който с коня си го достигне и улови между прътовете, става герой на празника. На майтап ми се прииска да опитам, децата ми се зарадваха още повече и се върнах обратно. Обхванати от по-сериозни занимания, местните нямаха вид на угрижени за петела, заел царската йогийска поза (ширшасана или свещ).

Подадох фотоапарата си на шофьора и с помощта на две по-здрави момчета яхнах първия под ръка жребец. Шофьорът ми явно имаше око за снимане, защото улови момента.

Следва следния сценарий: С петелът в ръцете, поемам ролята на чужденеца герой на селото. Пийналите сеньори обграждат и на средно добър испански обяснявам, че не искам да прекъсна тържеството им, но децата са ме накарали и… Прекъсват ме и ми подават бутилка с бира. Не си падам, сменят бутилката с друга с неизвестно питие, някакъв бъркоч, който също не понасям и се правя, че опитвам.  Без особена церемония се вдигат шумни наздравици и ме обявяват за Падрино (кръстник) на селото.

Контактът ми с коня беше добър, но за останалото не успявам да се влюча на тяхната дължина на вълната. Мърдане няма, хващат ме под ръка и се упътваме към близката църква на селото, където колим петела пред кръста на Христос. От този момент вече сме кръвно свързани. Грешка няма! През цялото време оркестърът не спира да свири меланхолични мелодии, а кметът обявява тържествено, че като Падрино, освен пари за петела, трябва да оставя малко песос за сполуката на селото. Обяснявам, че в моето село София имаме чудесен кмет, който може да бъде още по-Падрино от мен и така ще укрепим вече създадената връзка между двата града. Няма как, за случая отпивам от свръх киселата бира, главата ми се завърта, говоря, както комсомолския ни секретар преди много години в училище. Наоколо всички са пияни и  не разбират глупостите, които разправям. По време на всеобщия екстаз, оправният ми шофьор незабелязано е приближил колата зад църквата и деликатно ми прави знак да изляза. Баньо, баньо – питам за тоалет, излизам от милото тържество в църквата и се спасявам.

Връщам се към тъгата в очите. Едва след представлението в църквата започна да ми става ясно какво е направил сеньор Кортес, както и всички човеколюбци-християни след него. Индианците живеят в смесица от християнството, с което са ги задължавали да живеят испанците и старите си, прекъснати традиции, без да спират да си помагат с домашно направените си питиета. Това ги вади от празнотата, характерна за хората без ясна вяра и идентичност.

В Индия, страна пропита от духовност и традиции, индийката, загърната в красиво сари за няколко рупии, е женствена и чаровна. Тя всекидневно полага жасмин на това, в което искрено вярва и знае, че е вечна.

В Перу алкохолът и ритъмът на танците са подкожни инжекции, които не запълват липсата на основното (логоса) в живота на хората, те не могат да изтрият тъгата в очите. Всичко това не отнема от добрината на добрите сред хората. А страната е  прекрасна, пропита с история и разнообразна природа.

На фотографията – Мачу Пикчу рано сутрин, обърнат, с профил на човешка глава.

“Двадесет и първият век ще бъде духовен или няма да го има!”,  казва Андре Малро, френския министър на културата по времето на Де Гол.

След малкия по площ и население Израел в предишния блог, тук искам да споделя няколко идеи за Индия, Бара, както я наричат индусите, страна с важна роля в развитието на света. Най-голяма по жители след Китай, с трудно управляема демокрация, с най-голям брой бедни и богати, с най-много етнически групи, говорими езици и диалекти, с най-много духовни течения, с най-бързо развиваща се информатика, с още много други най, тук чужденецът е навсякъде добре приет.

Индия има безброй лица, в които всеки може да намери нещо според вкуса си. Тя се развива в тон с останалия свят, но остава винаги загадъчна, понякога неразбираема дори за самите индийци.

Екзотиките на Индия се разкриват за западния свят едва през деветнадесети век. Философи като Хегел, Нитче, Шелинг, Шопенхауер проявяват интерес, но дори индоманията  на английските колонизатори не помогнала да се разбере същината на индийския дух.

През двайстия век европейски философи и историци, без да ползват достатъчно добре санскритски, се захванали да обяснят и представят комплексната Индийска култура. В анализите си, освен това, те проектирали европейския начин на  мислене, причина Индия да остава не добре разбрана.

Големите грешки в санскритските преводи са по-лесно поправими от безбройните фини нюанси на мисълта, пълна с двусмислия и мъгляви концепции. Западното мислене често смесва понятията религия и философия. Например думата “дхарма” на санскритски има религиозен смисъл, но е също е свързана с юриспруденция и начини на държане. От шестте основни брамански школи или традиции, само една се занимава с идеята за Бог.

Индия е еднакво рационална и ирационална, но това не пречи да бъде прагматична спрямо реалността – нереалната “реалност”, реалността и реалната “нереалност” в Индия вървят заедно. Всъщност каквото да кажем, обратното се приема също за вярно. В индуизма, както в юдаизма, водещо значение има писмото, идеята за Бог е абстрактна. Индийците имат грижа човек да не консумира несъзнателно от Дървото на Познанието и дават различни имена на божествената енергия, според начина и мястото на проявлението й. За тях божествения свят има нужда от нас, както ние от него. Санскритските писания са еднакво съществени, подобно на хората с техните действия и отношение им към околния свят. За индиеца да вярвате в Христос или в Ганеш е едно и също, важна е искреността във вярата и респекта към другите.

Направи ми впечатление до каква степен напредъкът сред младите хора в Индия е забележителен. Сравнен със студентите в Китай,  единствена по мащаб на развитие и бройка на населението конкурентка на Индия, не може да не се учудите от голямата работоспособност и качеството на работа на индийските младежи. Китаецът следва наложените му закони без да знае накъде отива. Той напредва, устремен да надмогне себе си, ще ви забележи, ако има интерес и ще ви изостави, за да продължи  наложените му директиви. За младите хора в Индия сте добре дошли в Майка Индия, с която се гордеят и искат да споделят с вас. Любопитни са да опознаят вашия свят, за да се обогатят. Индийците са будни, приятелски настроени, пълни с въпроси, ще ви покажат снимки на семейството си с желание да разберат повече за вашето.

В нашата епоха, в която икономиката е цар, Индия, недвусмислено най-духовната страна в света, след втората половина на миналия век, започна да търгува с духовност. Ашрамите процъфтяха, гурувците, адаптирани към нуждата на всеки, станаха на разположение на всички.

Аз също имах период на залитане. Заминах да откривам Индия и попаднах на ашрама на прочулия се Саи Баба. Той имаше амбицията да обедини вярващите по света с идеята, че всяка религия е лъч към върха на една и съща планина. Ашрамът му в Южна Индия притежаваше болница, университет, дори летище за частни самолети. Облякох бели одежди, медитирах, пях баджани, цитирах мантри, в пуджите преди изгрев се завирах под носа на великия Гуру, за да усетя Божествена енергия. Закръгленият гуру имаше огромни, гъсто сплетени коси във формата на ореол и минаваше пред всеки, за да му даде благословия. Облечен в широка оранжева роба, с артистичен замах той материализираше златни кръстчета и други свещени предмети според вярата на всеки. Това завърташе главите на последователите му и бяха готови да повярват всичко, за да се чувстват по-добре. И защо не, но за мен истинският гуру прави необходимото за всеки без да го афишира, както правят всички Големи сред хората.

В духовната фабрика на Сай Баба не усетих нищо Божествено и продължих на юг към градчето Тируванамалаи, скътано до планината на Шива.  В Ашрама на Шри Махариши, свят човек, живял в началото на миналия век  усетих за първи път  духовната прелест на Индия.  На това място имаше мир, хармония и духовност, които ви изпълват и отварят към нещо необяснимо.

С радостно чувство и нова енергия продължих на юг към Индийския океан при градовете Кошин и Гоа. По пътя отседнах в Пондишери, където ме  насочиха към стара колониална къща, превърната в музей – Ашрамът на Шри Оробиндо и Мер. В обширния двор с разнообразни растения, сред крясъци на непознати екзотични птици, най-впечатляващ беше огромният банян, извисен като пазител над широка, обилно отрупана с цветя гробница. Към нея се проточваше дълга редица от поклонници с по едно цвете в ръцете. Всеки от тях отиваше до гроба, заменяше го с друго и се оттегляше с поклон. Във въздуха витаеше особена тържественост. Лицата на индийците излъчваха мир и благоговение. В Самадхи (името на гробницата и състояние на свръхсъзнание) са положени телата на Шри Оробиндо и спътницата му Мер,– сподели възрастна индийка от опашката и допълни – Мер даряваше всеки с цвете, излъчващо вибрацията, която му помага. Днес продължаваме да разменяме цветя с тази, която знаеше да обича безусловно. Наричахме я Майка.“

Ашрамът се оказа временно затворен за посетители, но произведенията  на Шри Оробиндо и Мер можеха да се закупят в книжарницата от другата страна на улицата. До плейадата на Шри Оробиндо от двадесет и два тома, бяха наредени други издания на английски и френски. Библиотекарката, приказлива, възрастна индийка, с жив спомен за Мер ме изчака да се огледам и сподели няколко думи за Божествената майка, създателката на ашрама, която се грижела за Шри Оробиндо и за всичко свързано с наречената от нея „Лаборатория за естествено човешко развитие“. Названието „ашрам“ не отговаряло на техните цели.

За Шри Оробиндо разбрах повече от собственика на  Гест хауза, където преспах. След дългогодишно отсъствие и блестящо дипломиране в Оксфорд, той се прибрал в Индия. Загрижен за освобождаване на страната, той приложил първи принципа за ненасилие и със съмишленици организирал революционното движение в страната. На първо място изисквал осъзнаване на народа, а революционните действия трябвало да се извършат без агресия в рамките на закона.  След много перипетии, включително затвор, за него станало ясно, че Индия ще се освободи. По-важна била нарастващата опасност човечеството да се самоунищожи от настъпващата сянката на национал-социалистите, както и от галопиращото развитие на съвременните технологии с дъх на атомно въоръжаване. Той се оттеглил от политиката и социалния живот, и с постулата, че човешкият вид не е статичен, започнал да експериментира по естествен, физически път, възможността видът ни да мутира с възможност за ново, разширено съзнание. След като превел и анализирал непознати дотогава текстове от времето на ведическите риши, той съпоставил експериментите си с  правените в далечното минало и така създал Интегрална Йога. Малко преди да напусне тялото си, той довършил на блестящ английски език, с „думи, които виждат“ епопеята Савитри от 23813 стиха за сътворението и съдбата на човека.

 Грабна ме възможността човек да мутира по естествен път, а не да бъде превърнат в робот с повишени качества от трансхуманистите, съвременните инженери на бъдещето.

Посетих създадения по идея и планове на Мер град Уровил, символ на свят без ограничения и граници, където на всеки човек се дава възможност да се изрази според ценностите, които носи в себе си, при положение, че го прави съзнателно.

От французите, които срещнах, разбрах че в Париж е създаден Институт за „Еволютивни търсиния“, посвен на работата на Шри Оробиндо и Мер. Оказа се, че директорът на Института в Париж е бил близък с Людмила Живкова. Те си спомниха за нея и ми разправиха как Людмила посадила в центъра на града 1300 рози по случай годишнината на България. Добавила и българска пръст към тази на стотина държави, символизиращи единството на света без граници и ограничения. Людмила била възбудена и в речта си говорила за наближаващия край на диктатурите и дивашките отношения между хората. Спомних си веднага как българските власти оповестиха, че на връщане от Индия Людмила е паднала с емболия в банята си. Малко след това Големият Съветски Брат за утеха дари татко Тодор с медал и названието Генерален секретар на Партията (единствената Партия).

В Париж се запознах с творчеството на Сатпрем и с „Дневника на Мер“ – 13 тома (6000 страници) – труд феноменален за  опита на Мер с усвояване на супраменталната енергия. Това ме стимулира да преведа за българските читатели три книги от Сатпрем.

Преди два месеца се упътих към най-високите пътища на Индия между 4500 и 5400 метра между областта Джаму Кашмир и Химашал Прадеш. В трудни за пътуване условия срещах млади индийци мотористи, наели мотори и топли дрехи, запалени да откриват родината си. В заледената обстановка те се групираха, за да си помагат и опазят от премръзване. На някои липсваше бензин, други лепяха спукани гуми, но винаги усмихнати, услужливи, готови да обърнат внимание на всеки. Преди десетина години по същите места минаваха само камиони от армията.

И една интересна статистика: в Индия изнасилена жена има през всеки 22 минути, докато във Франция през всеки 9.  60% от заемите в банките от индийците се взимат за женитба на дъщеря, отговарящо на чеиза при нас. В кастовата система наред с четирите основни нива, в обществото има над 5000 касти.

По време на Дарий персийската империя е стигала до реката Индус, наричана тогава Хинду (Синдху). По-късно Александър Велики конкурира Дарий, стигна до тук и вкарва в гръцкия език думата Индия. Браманите, единствени ерудирани в страната, не се интересували от минало, нямали отношение към история, причина да имаме толкова оскъдна информация за миналото. По-важен бил  митологичния, символичен и мистериозен израз на думите. Това ни е лишило от писмена история за далечното минало на тази фантастична страна. Името Индия идва от англичаните, наричана от тях „Индиите“, на френски – „Les Indes“, които включвали Бангладеш, Пакистан, по-рано и Афганистан.

В сънищата ми се появи Марко Поло с фотоапарат да пресича тези фантастични места, богати на традиции и мистични фигури и това преди епохата, когато руснаци и американци разбиха афганската култура, и китайците да унищожат Тибетската, а днес и уигурската.

Да не говорим за Путин, който днес иска да унищожи най-близката до руската култура, украинската. (Добавям последното изречения 13 години по-късно, препрочитайки този блог по време на руската агресия в Украйна.)