Имам симпатичен спомен от Ош. След Бишкек, втория по големина град в Киргизия, Ош впечатлява с големия, стар базар, известен по пътя на коприната.

На възвишение с хубава гледка към града се намира скалата на Сулиeйман (Taht-i-Suleiman), един от пророците в Корана. През 1510 година Бобур строи джамия в скала, която според Юнеско, заедно с местноста наоколо, е пример на Свещена планина. Жените от града преди да раждат се качват до джамията с молитва за здрави деца. Без да знам всичко това, инстинктът ме води да снимам града от високо. Вместо входа на джамията със струпани местни туристи, предпочетох децата от фотографията.

На слизане от скалата жени се спират да се молят с ръце обърнати нагоре. Питам минаващ местен защо дланите им са обърнати към небето и после си докосват лицата. “ И да не си вярващ,  ако нещо не ти върви, спри се за момент, въздъхни дълбоко и обърни дланите си към небето – сам ще усетиш… А лицето, то ти е прозореца към света…” – отговори мъжа.

                                                                  /Пакистан /

Следващата година високо в планината, в откъснато от цивилизации пакистанско село,  едно дете държеше дланите си нагоре, а другарчетата му се възхищаваха. Фотография, за която благодарих на Небето.

Небето дава не по-малко от земята, те са взаимно свързани, а ние живеем между тях.

                                                                            / Мароко /

В пътуванията си из ориента забелязвам как не само при проблеми, а при всеки повод, този жест ни свързва към неизмеримото, идващо от свише.

Обвиниха ме в сериозност, затова слагам няколко весели фотографии от Сидни. Не е порно, погален от слънцето, човекът, вероятно е добър хедонист и прави любов с океана. По дължината на многобройни фантастични плажове в Сидней всичко е видно, по удобни пътеки за кросове се разхождат влюбени и любители на природа.  (В предишния блог споменах за някои по-високи брегове, където са сложени камери за следене на  самоубийци.)

Малко шокиран от ерекцията на господина, скрит зад храст над плажа, се правя на папарак, мъжът ме забелязва и с широка усмивка приятелски ме приканва да сляза при него.  Нямам бански, но плажът се оказва нудистки, мога да поплувам, докато мъжът с лулата, без да афишира ексихибиционизма си, пази фотографската ми чанта. След това си говорим за радостта и лекотата, с която е възможно да се живее без драми и напрежение. Минава известно време и шезлонгът му се скъта в елегантната пирога и мъжът се упъти към отсрещния бряг.  Във Франция често правят скандал когато снимате, дори облечен човек.

За любителите на фотография с интерес към Сидни – галерия 87 в сайта.

Четири милона жители в един от най-красивите по разположение, архитектура и социална организация град в света. Фестивалът на Сидни се подготвя без стрес и напрежение. Музикални инсталации се правят във всички големи паркове и площади, програмата е разнообразна за различни вкусове. Вечерите с концерти на открито са без екцесии и напивания. Не се вижда човек с цигара. Стотици хиляди жители на града от всички възрасти празнуват спокойно, без да афишират емоции, съвсем естествено се забавляват на чист въздух. Минава полунощ, улиците са празни, чисти, красиво осветени. Здрав живот в здрави тела, с богати магазини и ресторанти, понякога препълнени, но не шумни и задушни.

 Във Франция в този момент говорят с драматичен тон за невероятни наводнения в Северна Австралия, а тук без особена тревога и коментари правят необходимото. Проблемите не нарушават всекидневния крос, нито  усмивката по лицата на хората.

Задавам си най-естествения, вечен въпрос, къде, защо и как човек е по-щастлив? Хората тук плуват, сърфират, тичат без да си задават въпроси, след и преди работа рационално използват Природата и се усмихват без да ви виждат.

Океанът, прекрасните, просторни плажове, красивите заливи, парковете и градините изтриват стреса от големия град. Хората се поглеждат с усмивка, но само толкова. След всяко “сори” се отговораря автоматчиното “но проблем”. “Сори” казват за щяло и нещяло, но го казват. Проблем не съществува или ако има, той е толкова голям, че отново се казва, че го няма. Слънцето, плажовете са гостоприемни, няма просяци и гладни, няма неизхвърлени боклуци, дупки или задръстване по улиците.

Да, но на високи места по дължината на многобройните, красиви фиорди пред океана, от грижа за човека има камери за следене на самоубийци. Тук също, подобно на скандинавските страни, броят на самоубийства расте пропорционално на социалните осигуровки и на честото повтаряне „но проблем“.

В този прекрасен с архитектурата си, подредена сред чудесна Природа град, след известно време между възпитаните, излъчващи „безпроблемност“ хора, започвате да усещате празнота. Как да не ви е яд да срещнете красива жена (или мъж по вкуса жените) с усещането, че „отвътре“, освен доброто възпитание, няма какво да ви впечатли. Дали не липсват напрежението и  противоречията, които сме свикнали да ни тормозят в Европа и ни принуждават да си задаваме въпроси. Как да простим дразнещата ни празнота и непукизъм в атмосфера, мечтана от всеки. Същевременно при възникване на проблем, тези хора стават веднага ефикасни и много човечни. Във Европа, в желанието си да разнищим и разберем всичко, задушени в сложни алгоритми и системи, сме станали и ставаме все по-тромави и егоисти. Но и това не е точно така, егоизмът цари навсякъде. Човек изглежда го изразява по различен начин според обстановката. От своя страна не мога да простя удобния безгрижен живот, който водят  тези хора, без това да променя с нещо всеобщите човешки проблеми.

И още един факт: в този красив, хипер цивилизован свят възникват въпроси, чужди за някой оазис в Сахара или отрудено непалско село, където самоубийство е немислимо.

Това са част от личните ми впечатления за този динамичен, чаровен сравнително нов, уж изолиран, но съвсем не откъснат от другите континти свят. На човек не му се тръгва от подобно място, но за колко време?

За любителите на фотография с интерес към Сидни – галерия 87 в сайта.

Разликите между хората ни обогатяват, помагат ни да разберем по-добре себе си.

В Ню Йорк веднага ви грабва невероятната енергията на града. Космополитният живот на жителите ви задължава да си сверите часовника или да блокирате и да се приберете в Европа объркани.

Изложбата за Ню Йорк „Времето е от вашата страна“, която направих в София по случай годишнината от 11 септември, дава идея за силата на този град. Тук животът протича най-бързо и напред във времето с добре измерен контрол. Хората живеят с по-малко илюзии или в делир, при необходимост са заедно и най-често сами със себе си.

Поради грешка в полета, пристигам закъснял, в три през нощта. Летището е безлюдно, снимам и скачам в жълтото такси при усмихнат черен. Избираме хотел на Парк Авеню, където имам нает апартамент. Регистрира ме любезна черна дама. Доброто посрещане и богатата закуска на сутринта изтриват умората от нощния полет.

От малкия ми апартамент на 16-тия етаж има чудесна гледка. На покрива шадраван, многобройни дървета и небе, ниско долу пищят сирени, наоколо могъщи небостъргачи свързват небето с земята. Свеж морски полъх се пропива в клетките и възбудата, която ме обхваща се слива с енергията на града. Освен да снимам, нямам друга програма.

Няма град по-лесен за ориентиране от Ню Йорк. Аз обичам да спирам минувачите, да задавам въпроси, да имам физически контакт. Хората тук са с различни  корени, думата чужденец няма тежест. В този град на крайности светът е умиротворен в ред и кодове с широки, но съвсем ясни граници. Времето не тече, а лети. Който не издържа не остава или сдава багажа.

“Това ли е сърцето на Сохо?”, питам забързан елегантен мъж в крачка. “Ха-ха, сърце ли казахте? В този град сърце!?” Смехът му е сърдечен и добронамерен  за разлика от забързаните европейци със строги физиономии (не всички). Двете Лайки под мишниците ми го интригуват. “Обичам да снимам…“ – „Какво например?“ –  „Автентични неща, в случая есенцията, душата на града… ” – казвам и си давам сметка за славянската си сладникавост. Ще ме вземе за някой хахо… “Ха-ха..”,  продължава да се смее янкито. “Есенция, та и душа…! Точно тук не съм ги срещал, boy…” – “boy“, мисля заради белите ми коси. Смеем се и двамата, и той ми показва къде има интересни галерии за изкуство и фотография. Забравям бързо адресите и продължавам напосоки. Оставям нещата да идват сами.

Чарът на Париж се усеща в двайсет геометрично разделени квартали, всеки с различна физиономия. Тук физиономиите се менят на всеки ъгъл. Ню Йорк не е Америка, сам по себе си, той е град-държава, обитаван от всички дяволи и ангели на земята. Има пет общини в квартали, променящи кожата си, винаги с нова и невероятно здрава, излъчваща енергия и невъзможност на незавършения Хомо Сапиенс. Абсурдът прави хората да са по-широко скроени, задължава ги да напредват по ръба на възможното. Една лаборатория за човешки експерименти, в която хората са заедно, едновременно чужди и оптимално организирани, за да успяват. Успехът на всеки е успех за всички и обратно. Който не издържа, изчезва без да пречи. Маргиналните живеят по свой начин, което е в контраста и чара на града. Националностите са групирани според фолклора и културата им.  Всеобщата енергия увлича магически и формира израза на гордите нюйоркчани, за които дух и материя са едно и също. Аматьорството е изключено. Всичко трябва да е на място, а когато не е, получава се 11 Септември (2001-ва година), което вкара човечеството в нова епоха.

Любителите на фотография могат да се разходят в Ню Йорк в галерия № 7 в сайта.

Ето и няколко известни фотографски галерии в Сохо. Сайтовете им излизат в Гугъл.

Howard Greenberg

Bruce Silverstein

Andrea Meislin

Danziger Projects (Adam Fuss)

Julie Saul

Yancy Richardson

Yosi Milo

Steven Kasher

Ето една част от огромен паркинг в квартала Сохо.