Те са по-малко от стотина. Живеят в стария квартал Жион в Киото. След специално дългогодишно обучение тези ерудирани, артистични дами, очароват със забележителен финес, култура и душевност, единици привилегировани японци.

Малко след полунощ в тясна, полутъмна уличка в очакване да се случи нещо необикновено започвам безнадеждно да пристъпвам от крак на крак. Готвя се да си тръгна, когато по тясната безлюдна уличка бавно се приближава лъскаво черно такси с намалени светлини. На няколко метра от мен се повдига тъмна завеса с едва забележима врата зад нея от която изниква извънземно същество. Прошумява тежка коприна, няколко грациозни крачки към колата… Разстоянието между нас отговаря на 135 милиметровия ми обектив. Снимам с максимално отворена бленда, на ниска скорост, разбира се без светкавица. Нямам право на вълнение. Едно, две, три кликвания. Изражението на Гейшата не се променя. Мраморното лице в таксито се стопява зад ъгъла на уличката.

Мярката за настоящия момент, винаги единствен, е това, което остава след него. Фотографията е материален израз на уловения момент.

Странно същество е човека. Все по-отдалечен от Природата, която унищожава, но иска да му служи, милее за живота и себе си, но не спира да воюва и да убива, жаден за общество, но не спира да манипулира и да ограничава ближните си. Според Анри Атлан човек е едновременно непредвидим, напълно детерминиран, но въпреки всичко може да бъде свободен и това му дава възможност да бъде щастлив. Звучи оптимистично и съм съгласен, но японците щастливи ли са?

Въпрос, който си задавах непрекъснато в тази страна, изпълнена с шокиращи, успешно регулирани противоречия.

Япония ви приема, очарова и едновременно отхвърля. Японците успяват да задържат необходимото за тях от есенцията на всичко чуждо и го развиват по техен начин без да губят от идентичността си.

Ред, чистота, сигурност, красота с осмислена хармония, всичко е като сън, който може рязко да се прекъсне от тежък, лепкав комформизъм и прикрита агресивност. Два полюса, изразени  до крайност, в свят единствен по рода си.

Наблюдавам лицата на хората в различни места в страната и виждам как в най-малко индивидуализираната цивилизация в света, място, където етиката е намерила ясно изразен смисъл, хората излъчват самота и вътрешно напрежение. Голяма самота в едно голямо заедно, осмислено кодирани в добре изградени отношения, такива са първите ми впечатления.

Задълженията на японците следват принципите на йерархично съставената система, в която всеки индивид представлява празно огледало, търсещо отражение в другите. Празно, защото думата индивид на японски е близка до егоизъм, а обществото е съставено от много по-важни от индивида ейрархично комплексни връзки.

Но каквото да кажем за Япония, трябва да добавим и обратното, нещо объркващо праволинейното логично мислене на чужденеца. Често съвсем неправилно взимаме японците за праволинейни.

Животът в Япония е компромис между крайности в хармонична двойнственост. Възможно ли е да се живее по този начин? Да, ако това се приеме за нормално.

Всичко започва с възможно най-естественото, фантастично, както в приказките, детство на най-добре възпитаваните деца на планетата. Детето тук е цар. То се развива във възможно най-добри условия до 25, понякога до 28 години. Смисълът на семейството е повече в децата, отколкото във връзката между родителите, които са от различна кръв и не задължително близки. Създадена е гъвкава социална система, в която всички прослойки имат за модел семейното ядро. Хората се свързват помежду си според социалното им положение и обичта към поколението, което ще създадат. Идеалистичната женитба по любов тук звучи блюдкаво.

В първите седем години на децата се дава възможност да се осъзнаят. След това без стресове училищната система хармонично допълва семейната среда и децата се развиват, за да могат от своя страна да дадат на нацията най-доброто от себе си. Казват, че в училищата се кове нацията и това става с много изисквания.

Малък пример за внимание за тези най-важни години: майката, когато храни или говори на детето си, не се навежда над него, а прикляква или просто свежда глава, да могат очите им да се срещат на едно ниво, да няма доминиране. Такова ще бъде вниманието, което се изисква от детето да даде по-късно на обществото. Позволява му се да се развива свободно, но каквото прави трябва има значима стойност. Наказания не са приети. Хората от малки са научени да бъдат сигурни в себе си и отговорни за действията си.

Животът се изгражда в обмен, в който детството дава първи тоновете на изграждащата се за всеки симфония ! Децата знаят, че винаги ще има някой да ги разбере. Това продължава по-късно в йерархията на обществото. Япония е пример, от който се нуждаят безброй онеправдани деца по света, някои от рано превърнати в диктатори и убийци. Думата камиказ идва от Япония, но тя е свързана с достойнство..

В Япония пространство и време се събират в единственото реално и пълноценно Сега, в което всеки дава максимално от себе си. Няма отвъдно, няма Господ, нито религия. Когато първите християни, нашественици в страната се опитват да обясняват религията си, японците считат, че това е шега или добре измислена история, за да ги овладеят по-добре. (което всъщност не е далеч от истината). През миналия век японските политици прилагат същата “тактика” с последния си император, обожествен, за да обедини народа по време на войната. “Религия” на японски означава групировка, секта. Конфуций и Буда, приети и трансформирани по японски, заедно с местния архаичен, но актуален шинто, без да наказват или съдят дават хармония на околния видим и невидим свят. Японският будизъм не търси спасение в отвъден свят. Конфуций също е загубил от своята логика и рационалност. За разлика от Китай, когато сърцето и главата си противоречат, в Япония сърцето надделява!

Религия в Япония няма, но всички имат религиозно чувство спрямо обкръжаващия ги невидим свят. В последните две хилядолетия връзката между естествено и свръхестествено не се е прекъсвала никога. Твърди се, че в трудни моменти от сто и двадесет милиона японци, статистически повече от половината носят амулет и се молят на дух, в който вярват.

В естествената вековна гора на Монт Койя с над сто хиляди изрядно чисти гроба успях след като се лутах между гранитни скулптури, плочи и арки с архаични идеограми, успях да се загубя. Кръстосвах погледите на различни спретнато облечени Буди, с плъзнали по тях вековни мъхове, всичко това в атмосфера на духове и феи. В Шинто те са над осем милиона.

Привидната религиозност на японците не се опира на теология или на свещенни текстове. Универсална система няма, защото всеки на свое ниво избира да вярва според момента. Японците имат респектът към мъртвите предшественици от които, без да има общо с душа или прераждане, нещо остава след смъртта. Същевремено се знае, каквото притежаваме, то се намира тук, в настоящия живот!

“Всички сме зависими от комплексни случайности и от слепи природни сили.” – от няколко стотин години това за всички звучи реалистично и модерно !

Думата Бог е непреведима на японски. “Ками” за японеца са безсмъртни духове, с безкрайна власт и без морал. Те са нито добри, нито лоши, а непредвидими и принадлежат към неразбираем за хората свят.

Японците имат миниран социален живот, хвърлят огромна енергия за хармонизиране и грижа за околните, но това не пречи да внимават спрямо непредвидимия също експлозивен невидим свят.

В шинто храм чух японка да споделя как пред картина на Микеланджело усетила в атмосферата Ками. А Ками са навсякъде, провокирани от всичко! Шинто е система от церемонии, които не противоречат на будизма и на правилата, наследени от Конфуций. Тя е изградена в ритуалност и традиции с много символи, и отношение към невидимия свят, без това да е превърнато в религиозен ангажимент. Шинто, Конфуций и Буда се преливат в разбиранията, стила и начина на живот на всеки японец.

Снимах сватбени церемонии със строги, искрено преживяни традиции. Въпреки, че връзката мъж – жена, както всички други в Япония е йерархична, жената е централно ядро на семейството. Свекървата е също важен фактор. Портмонето е в ръцете на съпругата, често домакиня, която се грижи за възпитанието на децата. Понякога тя дори заплаща любовните авантюри на съпруга си.

В живота на японеца на първо място е естетиката. Тя се изразява в красота и хармония, винаги конкретни в зависимия от нас видим свят. След тях идва желанието да уважаваме и по възможност да озъптим невидимите сили.

След традиционните ритуали животът продължава с нормалната, свръх модерна интензивност и спомена за  всичко станало, както трябва.

Японското общество, както споменах по-горе, е изградено от огледала, свързани и обърнати във вертикална йерархия, в която се осъществява  семейната и всички други социални връзки. В поздрава на двама социално равни, дори тогава единият ще сведе глава по-ниско.  За действията си в обществото може да давате сметка единствено на човек (винаги на един) само от по-висша йерархия. В тази вертикалност доминиране и диктатура не са възможни. Натискът за решение, парадоксално е възможен в двете посоки. И друг парадокс: статистически 90 процента от японците се приемат за средна класа.

Значението на индивида в Япония зависи от отношението му спрямо другите хора. На шест години едно дете трябва да разполага поне с шест термина, за да различава себе си от другите. Местоимението Аз не се ползва. Човек се намира винаги извън своя Аз. Изразявате се с чуството, че говорите за себе си през погледа на този, с когото разговаряте. Доскоро презимето е било сменяно заедно с възрастта. Хората най-често се назовават с позицията, която заемат в обществото. “Човешко същество” се пише с две китайски идеограми: едната означава “човек” (нин), а другата “между” (ген). По дефиниция човешкото същесто е връзка, а не автономен атом.

Японското общество е вероятно най-слабо индивидуализираното общество в света. Животът се базира на серия от добре свързани семейна, социална, политическа, училищна, синдикална и комерсиална групи. Негативната страна на подобна структура е задушаващия до полуда комформизъм, все едно в коя групировка на обществото. Това е повод за евентуалната полуда за анархичния, обхванат от себе чужденец. На подобен терен Алеко Константинов би обрисувал още по-колоритно познатия ни образ.

Основният фактор за всичко в страната са децата. Не видях лошо облечено или невъзпитано дете. Те просто са обичани и всяко дете знае мястото си.

Животът без илюзии е разделен на три части. В първите 25 години получавате обич и всичко необходимо, развивате се безпроблемно с разбиране на стойностите в обществото и хората. През следващите 30 години сте изградена, цялостна личност, която вече не принадлежи на себе си.

В есента на живота, ставате отново свободни, за да се върнете към голямото детско семейство. Радвате се на внуци и на отплатата за всичко, което сте дали.

Сексът като споделена връзка е рядко срещан в Япония. Секс се прави, за да се роди дете или за удоволствие. Приема се, както храната и всички физиологични необходимости, свързани с невинността на тялото, което живее, се развива, остарява и умира. Екстравагантните женски фигури по улицата не са заглеждани от мъжете. Не видях реклами със сексуален отенък. В Токио има няколко хиляди хотели, в които всеки може да си наеме стая за няколко часа… За японците западният свят, по отношение на сексуалните набези и перипетии, е тежък, объркан, комплексиран и лицемерен. И не само западния. С голямо търпение имах късмета да снимам гейша. Рафинираността на този, за нас само въображаем свят е наистина тера инкогнита. (вижте блога „Гейша“)

В походката на дама, елегантната й обувка се завърта леко навътре, за да няма нищо демонстративно или агресивно спрямо външния свят. Такава е страната на гейшите, далеч от претендиращата голям морал американка, претенциите на голяма част от французойките и така нататък.  Жените  в Япония са естествени, загадъчни и с невероятен финес.

Твърди се, че Япония е най-десексуализираната от големите цивилизации. Вероятно да, но това е най-моралното и неморално общество в страна, в която време, пространство, личност, статут са относителни, флуидни, контекстуални. Тук няма нищо фиксирано, нещата еволюират с адаптиране към всяка нова ситуация. “Защо да си обясняваме свят, който няма обяснение”, казват много японци.

И отново парадокс: потънали в свръхмодерна техника, целта на живота на японците се оказва не в материалните блага и технологически постижения, а в хармония, красота, стабилност, реципрочност и взаимен респект. Много от заплатите са приети като подарък, без мярка за дадения труд. Някои преподаватели в частни училища чувстват неудобство  да получават заплата. Възнаграждението им се приема като подарък според възможностите на родителите.

Много от елементи в културата на страната са импортирани, с добавена японска стойност. Хората не живеят в затворена система на въображаем или прикрит комунизъм, в развинтена демокрация на леви, десни, крайнодесни или полулеви.., а в компромис, различен от познатите ни социални системи. Привилегирована е хармоничната двоинственост, изграждаща максимално етичен и прагматичен начин на живот. Има ли смисъл да добавя, че за японеца понятията съвършено и логично-нелогично, при нас наследство от гръцкия детерминизъм, звучат абсурдно.

Японците не запълват живота си с илюзии. Будизмът е максимално опростен. Съсредоточавате се в съответно дишане и в стойка на лотус (за-зен), и искате да постигнете нивото на пустота, съдържащо всичко. Празното във вазата дава нейната форма, будеща възторг. Празното между буквите прави красотата и израза на калиграфията. Бих казал, че японецът живее на границата между празно и пълно, без илюзия за съвършенство или за обещания отвъден свят. Той не разделя нещата, които западната мисъл противопоставя. Индивид-група, есетествено-свръхестествено, дух-материя, религии и дихотомии, идващи от гръцкия начин на мислене не съществуват. Силните влияния от Индия и Китай са рафинирани и пояпончени, станали основа на японската култура.

И  ще повторя с каквото започнах, японците взимат полезното отвсякъде без да загубят своята идентичност.

“Всички ние сме в развитие, нещата могат единствено да се подобряват”, звучи чудесно, почти кабалистично!

Япония трябва да се разбира глобално. Животът е свързан в трибална система, която се променя и адаптира. Бикът е хванат за рогата – единият рог е мисълта, другият емоцията. Изваден от Природата, той се озъптява в движение. Култът и респектът към Природата в страната, е вероятно още по-силен поради изградената дистанция към нея.

Какъв фактор във всичко това е самотата и дали е необходима, и осъзната? Вероятно да. За англичаните удовлетворението и пълнотата в живота са свързани с действието, а цената в продължителността на усилието. Ето още една напреднала нация, развиваща се също на изолиран, климатично негостоприемен остров.

Когато се намирате на японски терен, не може да не ви човъркат екзистенциални въпроси. В този блестящо изграден ред, в който всеки има дан и всичко е взаимосвързано, възможно ли е самотата да е проблем? Японският отговор би бил  maybe = “и да и не”. Отговор гъвкав, както бамбука, издържащ на непрекъснатите земетресения в страна, подредена без нищо фиксирано. Земята на острова от векове трепери от малки и големи трусове, място, където всеки е научен да се адаптира към нестабилния външен свят. Строго определено Аз в тази система не е възможно. Хората виждат себе си в даден контекст и в конкретна обстановка. Индивидуализмът е ерес.

Най- дразнещ в Япония е задухът от неизбежния комформизъм, същевременно е фактор за стабилност на системата. По лицата на хората е изписано възпитаното усилие да остават в изградената гъвкава, но въпреки всичко изкуствена система. Чужденецът, обслужван по-добре отвсякъде, се дразни от наложения свръх ред в един също свръх динамичен, модерен свят.

Да ме прощават господата японците за неточностите в опита ми да изразя впечатленията си за тази чудновата за нас, трудно разбираема Япония.

Фотографиите ми носят в себе си въпрос и отговор, различен според погледа на зрителя. Обективът ми съпровожда въпросите, които съм имал и търси загадките в обществото. В живота ме привлича красивото или както казват японците „красотата е отговор на търсената истина“.

Красота, неизчерпаема и загадъчна.

Времето минава незабелязано във влака между Осака и Матсуе. Скоростта на влака превръща кадрите зад прозореца в цветна импресия.

В пролуката между предните седалки се показва женски профил . Надигам се и питам: “Извинете, дали следващата гара е Матсуе?”

“Матсуе, да…, аз слизам на това място, ще ви дам сигнал.” Благодаря и не се въздържам да снимам изразителното лице – японките, когато са красиви са много красиви. Японците обичат фотографията, а когато са против, прикриват презрението си, сякаш не ви забелязват. Случаят не беше такъв, девойката дори се изправя на седалката и се поинтересува защо снимам.

Обяснявам колко много ми харесва Япония и че обичам да снимам. Тя се засмива и се намества по-удобно, за да продължим разговора: “Какво снимате? Какво ви интересува в Матсуе?”

“Хората, атмосферата… Япония е чудесна! В Матсуе има замък от седемнадесети век, искам се да свържа средновековието с контрастите на свръхмодерния свят, два полюса много характерни за Япония.“ – отвръщам. Девойката е с традиционно възпитание, носи в себе си духа и финеса на прадедите. Освен това говори добър английски, рядко срещан в страната.

Влакът спира на очакваната гара. Подавам визитната си картичка, както се прави тук, с две ръце и леко кимване на глава. “Казвам се Такако”, кимва ми с по-дълбок поклон лъчезарно усмихната девойката. Поклоните в Япония са кодирани и изразяват отношенията между хората.“ Такоко какво означава?” – опитвам да завържа разговор. “Обръщане специално внимание към родителите.”

Движим се сами по празен перон в малка, провинциална, чиста като аптека гара. След кратко мълчание поемам риска за по-сериозен разговор или да загубя връзката – японците допускат трудно до себе си. “Името ви е интересно, тежи от смисъл. Знаете ли какво означава според Десетте Божи заповеди в Библията  да обърнете внимание на родителите си, текст написан преди 2500 години ?” – подхвърлям.

В погледът на Такако проблесва въпросителен пламък. Емоционалното състояние на тези хора за нас е винаги загадка.  “Една добре изразена благодарност към родителите, ви освобождава от тяхната зависимост, с възможност да поемете своя път и един ден да станете също родител.” Такако кима замислено с глава, докато аз снимам задрямалата възрастна госпожа в чакалнята на гарата.

Хотелът ми се оказва близо до гарата при живописна криволичеща рекичка.

“Колата ми се намира в паркинга отсреща. Мога ли да ви бъда с нещо в помощ?” – казва усмихната Такако. Междувременно разбирам, през тридневния си отпуск тя е гостувала на приятеля си в Осака и на следващата сутрин ще се върне на работното си място в банката, където работи по 12 до 15 часа на ден, включително през съботите. След месец ще получи друг тридневен отпуск и отново ще пътува. Мечтата й е един ден да има достатъчно отпуск, за да дойде до Париж.

Приятно изненадан от предложението й изявявам желание да видя замъка в града и след това да взема автобус до малко пристанище на петдесет километра от Матсуе, или евентуално да посетя някое друго градче с известен манастир.

“Ако искате, нека първо да видим замъка заедно. Около него има голям парк и река.” – предлага Такако. “След това искам да ви поканя на чай в някоя позната вам традиционна чайна.” – добавям от своя страна.

Трудно ще ви се случи по-приятно нещо от това за вас да се грижи красива японка с подобна загадъчна усмивка.

Замъкът с изящтно подредена градина ни грабва вниманието, а времето е кратко, за да разберем малко повече за културата на всеки.

„Стаята за чай, Суки-ия, отговаря на смисъла на идеограмата си: „Жилище за Фантазия“, която с годините допълва значението с „Жилище за Празнота“ или „Жилище за Асиметрия“ – тоест място за осъществяване на поетичен порив. В несъвършенството на заобикалящия ни свят, на такова място въображението може да изрази своята безграничност.“ –  прошушва Такако.

По време на разходката продължавам да се учудвам от контрастите, с които всъщност цялата страна е изпълнена.

„Има неща в Япония, които предполагам ви задушават или по-скоро блокират по-свободните духом. Ние чужденците, оставаме с впечатление, че в страната ви сякаш няма среден път. А може би Шинто и Зен бундизма изравняват крайностите?“ – питам.

„Тао, наследство от Китай, ни дава идеал към естетиката, а Зен го прилага на практика.“ – споделя кратко Такако и добавя – „Истината не може да бъде достигната, освен с опит за разбиране на противоположностите.“

Възторгът ми не спира към финеса и хармонията в блестящо подредената, изрядно пазена Природа навсякъде.

„Красотата е отговор за търсената истина.“ – споделя внезапно Такако.

Чистотата, обществения ред, респекта към околната среда, която е принадлежност на всички, подчертаната грижа и отдаденост към обществото, всичко това прави от Япония различна планета. Но въпреки постиженията в страната, хората нямат вид на особено щастливи. Човек не може да скрива щастието си. Възможно ли е да го имате без да го излъчвате?

„Така сме възпитани, то е отвътре.“ отговаря кратко Такако.

Ех това “отвътре” – “отвън”, тема вълнуваща всеки чувствителен човек навсякъде по света, включително Такако, която търси себе си, живее искрено настоящето с радостта от това, което й предлага момента.

След чая Такако спонтанно решава да ми покаже родния си град, който имах намерение да посетя с автобус.

„Тогава няма да ми откажете да вечеряме суши в някой традиционен ресторант по ваш избор.“ – добавям.

В колата говорим отново за Япония, за Китай, за любовта, за чистотата, за красотата, за напреженията в света, за азбуки и култури…

“Колко на брой са буквите в модерната ви азбука? В коя епоха са създадени съвременните канджи? Оказва се, че Кан означава Китай, а джи – буква. Канджите са въведени в Япония през IV век. Днес има 1945 официални канджи от близо 3000 възможни.

„Четете ли китайските идеограми?“ – питам впечатлен от хилядолетните надписи върху стоте хиляди гроба в митичната гора при Mt. Koya, която неотдавна посетих.

Такако шофира и брои на пръсти. Стига до трийсет идеограми, обърква се засмяна и започва отново. В страната никой не шофира бързо и напрегнато. Спираме, за да броим идеограмите.

Манастирът се оказва огромен и безлюден, а градчето много симпатично.

Този следобед в Япония за мен се нарича Такако.

Красотата на градините, които пресичаме са в унисон с излъчването на Такако. „Настоящето е място на относителните неща и е форма на движение на Безкрайното“, четем думи на известен източен мъдрец

Есенните дни са все още дълги и в Матсуе се прибираме по здрач. Такако ме води в симпатичен традиционен ресторант с пресни суши и сушими, по вкус и начин на сервиране съвсем различен от Европа.

Хората в Япония са отдадени на това, което правят. Лишенията са компенсирани със задоволство от постигнатото качество, сякаш всички японци са в състезание за обмен на качества с поглед обърнат навън в служба на обществото или навътре – в бетонирана затвореност.

Както във всяка хубавата приказка, накрая идва момент да се разделим. Такако ме изпраща с поклон по протокол, малко по-дълбок от моя, а аз не се въздържам и я целувам по бузата по френски или по-скоро здраво, по български. Тя се изчервява и се покланя отново.

На следващия ден получавам мейл: “Следобедът с вас запълни нещо търсено и обогати незавършени неща в мен, за което съм ви благодарна.”

Отговарям: “Следобедът за мен беше от най-красивите във вашата страна, за което ви благодаря.”

След три седмици получавам втори мейл: “Иван, благодаря за хубавите думи. Простете за забавения отговор. Къде се намирате сега? В Матсуе вали сняг! Имам да ви съобща нещо важно. Напролет ще се омъжа за приятеля ми от Осака. Започвам нов живот с думите за родителите, които ми подарихте в разказа си. Един ден ще дойда в Париж. Вие също сте добре дошъл в Япония. Животът ви да се съпровожда от светлина. Вярвам във вашето здраве и щастие. Такако”.

Хубавите думи, поднесени сърдечно, за мен бяха най-ценния подарък в изпълнената с контрасти Япония.

Япония не ме напуска и искам да добавя няколко впечатления към предните блогове.

За европейски очи девойките в някои квартали на Токио  са екстравагантни, но японците не им обръщат особено внимание. Те си доставят удоволствието да са по-различни.

В Япония се правят събрания за подготовка на събрания и се сервира закуска.

Метрото или влаковете са чудесно място за възвръщане на сили, все едно за коя възраст и обществено положение. Няма кой да ви стресне или да открадне нещо. Топъл, почти нежен глас ви припомня идващата спирка.

Когато изтървете нещо, при нас се чува възклицание: “мерд”, “шит”, “да му…” и така нататък. Японците под сурдинка промълвят “жалко” – (zanen) или дискретното възклицават ала-ала!

Напролет и наесен идва голямата грижа да се чистят падащите цветове или листа.

Движението в страната е от ляво. Това включва тротоари, пътеки в летища, връзки в метрото, ескалатори…

Чанта, все едно какъв калибър, не се слага на земята. Ако няма свободно място, просто не я оставяте. Кошниците в супермаркетите също не докосват земята. Плащате продуктите си, касиерката ги прехвърля от една кощница в друга, след което спокойно, на специална за това маса, ги подреждате  в чантата си. Някои възрастни хора за удобство пазаруват с велосипед.

Човек не се храни и не пуши на улицата, а още по-малко в метро или в автобус. Топката сладолед се консумира до бутката за сладолед. Мотивът за всичко е респектът към обществото.

В Япония децата се наказват с изгонване от вкъщи. Станат ли послушни, могат да се върнат обратно. Бебетата не ползват биберон, рядко ги чувате да плачат или крещат. Дете не се бие. В момент на силен яд евентуално го шляпвате леко по опъкото на ръката. Нос не се чисти на публично място. При настинка, с риск за задушаване, деца и възрастни подсмърчат. Така и не разбрах кога и къде хремавите облекчават дихателните си пътища. Аргументът, че звукът от подсмърчане е по-неприятен от самото изчистване на носа, очевидно не е достатъчен.

Във японските влакове, както в самолетите седалките са обърнати в посока на движението. На терминала почистват купето и обръщат седалките в обратната посока. Първият бърз влак е бил наречен Кодама – Ехо, следващият, по-бърз модел, се казва Хикари – Светлина. Сега влаковете са още по-бързи и се наричат Нозоми – Надежда. Следващото наименование се очаква да бъде “Светкавица” – влакът вероятно ще пристига едновременно с тръгването.

В страната не се чува звън на телефон или някой да говори високо. Въпрос на дискретност и респект към околните.

В Европа заключваме вратите си в посока на часовниковата стрелка. В Япония това става в обратната посока.

Визитна картичка, сметка в магазин, карта виза или сервиране на храна, се подават винаги с две ръце.

Камбаните в Япония са извън храмовете и ги бият откъм външната им страна.

Електрическите кабели в София, понякога извън сградите, са в невероятно безредие. В Япония те са винаги отвън и в съвършен ред. Не видях работник без ръкавици, сякаш се работи в операционен блок…

В Япония отивате на театър в единадесет сутрин до пет следобед и оставяте обувките си на гардероб.

В кината, когато отивате до тоалетна, може да оставите портмонето си на стола, за да ви пази мястото.

Според Сартр разликата между работниците и буржоазията е, че едните мият ръцете си преди да отиват в тоалетна, а другите след това. Японците мият ръце и в двата случая.

Накрая от това, което се сещам е, че пералните машини в Япония перат със студена вода. Така и не разбрах защо.