Тибет ме е привличал и привлича от малък. През седемдесетте години, за кратко време в София се говореше за Николай Рьорих, част картините на който бяха подслонени в архивите на Художествената академия. Идеите му за духовен свят, който пази света от разруха, скрит на тайно място в покрива на света (Тибет) ми развинти фантазията.

Неотдавна Тибетската книга за Живота и Смъртта  (Бардо Тодол) на Согиал Римпоче  ме грабна и Дори исках да я преведа на български, за да задълбоча познанията си и да приложа на практика това, което намирах за най-интересно – да управляваме енергиите в тялото си, за да се доближим до енигмата с прехода между живота и смъртта. Вместо това Интегралната Йога на Шри Оробиндо ме грабна и отнесе в друга посока, въпреки че в живота всичко е Едно.
Днес Ладак, наречен още малкият, автентичен Тибет, с многобройните му активни будистки манастири, запазили столетни традиции, е много по- интересен и обогатяващ от разрушената от китайците тибетска култура в Тибет.  Хора, изминали част от пътя към вечното, се броят на пръсти и не стават за общо ползване, но тук могат да живеят необезпокоявани в мир.

Животът в тези манастири е извън времето. В общия случай монасите трупат добра карма за следващия живот. По-малдите следват волята на семействата си и обществения ред.  Традицията изисква, част за всяко семейство да даде поне едно дете в манастир. Това лишава хората от работна ръка, но облекчава грижата им спрямо отвъдния свят, с възможност да наберат точки и заслуги пред божествата за този, и за следващия живот. Едно осем годишно дете, без да е специално надарено, няма поглед към пътя, който ще поеме, но за по-ниските класи в обществото, „лама“ означава социално издигане.

Животът на монасите протича в добре осмислено ежедневие. Неминуемо сме пленени от простотата на действията . Те са засмени и радостни, без изисквания към материалния живот.

След първите интересни впечатления в мен се събуди обичайната амбиция на градския човек. Поисках да усетя излъчването на някой духовно напреднал лама.  Да усетя по-осезаемо света без напрежения. Дали нирваната е бяла безжизнена пустота или наистина има друго, модифицирано ниво на съзнание ? В излъчването на обикновените монаси усещах мотивацията и хармония в ритъма на живота, който водят, но в условията на средата наоколо това беше съвсем естествено.
Не спирах да се взирам в лица на водещите лами (във всеки манастир има Head Lama, нормално назначен за три години ). В погледите, лицата и изобщо във фигурите им търсех да усетя духовност, за каквато бях ненаситен. За съжаление от близо двайсет манастири, които посетих, нямах случай да срещна погледа на някой тулку (съзнателно прероден лама).

Но ето, че в долината Нубра, гранична зона между Индия и Пакистан, в малка, скътана къща до Сумор Гомпа, манастир на няколко стотин години, чух дебелите гласове на група възрастни лами, изпълняващи сутришната пуджа (служба). Атмосферата тук беше различна, с енергия, която грабва и… Въздухът имаше различна плътност… (В повечето манастири голяма част от ламите са млади.) Заслушан в звучните мантри, срещнах погледа на едно три-четири годишно дете – концентриран, почти делови. Махна ми с ръчица и със сериозно изражение на лицето ми посочи къщата срещу манастира, към която се упъти заедно с усмихнат лама, който също потвърди с жест, че мога да вляза. За този скътан далеч в планината кът на земята, вероятно имах вид на рядък гост. Поднесоха ми чай, а детето със същият сериозен израз извади блокче и цветни моливи. С няколко свободни движения върху белия лист то нарисува сполучлива скица на гомпата (манастира), наоколо с дървета в двора. Детето ми подаде рисунката с погледа на възрастен човек, който съзнава действието си, после извади от джобчето си бомбон и ми го подаде с лека усмивка. Ламата не ми разреши да снимам.

Оказа се, че съм споделил компанията на Туптан Наванг Норбу, инкарнация на Бакула Римпоче от Ладак. Далай ламата присъствал при разпознаването на детето (смесване на различни предмети, между които тези на починалия лама, които детето трябва да разпознае).

Не разбрах за кое по ред прераждане става дума, но погледът и изражението на детето бяха впечатляващи. Снимах го скришом едва в двора, с прокашляне, за да заглуши кликването на фотоапарата.

В Хималаите за първи път ми се случва да не дам, а да получа бомбон от дете.

На израсналите сред хората първият задължителен жест е да дадат.

Всичко не дадено вживота е загубено!

В това пътуване по места, където мислех да левитирам с местни лами, божества и енергии, останах разочарован от липсата на духовни величия, но накрая бях възнаграден с вкусния бомбон от най-малкия-голям сред ламите.

Събитията в района на Кашмир дълго време не ми позволяваха да посетя този вълшебен земен кът. Не случайно и Индия, и Пакистан го наричат „земен рай“. Рай на земята не е възможен, но вълшебни кътчета, колкото и да оредяват, все още има.

 Езерото Дал в Кашмир е такова място. Спите в House boat с комфорта и обслужването на замъците на махараджите в Раджастан и Гужарат. Местният пазар в езерото, суфите, които е възможно да срешнете в старата джамия, все още е привилегия с надежда да не се загуби.

Имам намерение да фотографирам малкото останали номади, носители на история и култура, които са на път да се загубят. Номадизъмът вече се е прехвърлил почти изцяло върху екраните, фейсбук, туитър…, телефони, самолети… туристически…, които заедно с промените в климата, са подписали края на свързаните с Природата класически номади. 

А погледът на истинския номад не се забравя! В него се усеща силата на човека, живял без ограничения, убеден в себе си, с респект към другите. Това са хора непознали граници, освен тези, които им поставя Природата. По дефиниция номадът е човек, реализиращ промените в движение, както и по време на обмена на стока, и култура. А това е обратното на туриста във ваканция, избягал от ежедневието на големия град в добре заслужената ваканция, която по навик трябва да бъде запълнена. (Въпреки, че ваканция = вакуум, празнота.) В общия случай туристът инстинктивно иска да замени едно пълно с нещо различно, отново пълно, за което е платил предварително. Да се научи да пътува човек е толкова трудно, колкото да се научи да работи. (схема, от която трябва да се освободи, за да пътува пълноценно…)

Номадът е интегриран в околната среда. Той обменя стойности, душевни и материални, не мери, не сравнява. Живее естествено, както птицата лети. За туристът във ваканция светът се превръща в сцена, където  ролите в представлението се заплащат. Участието забавлява и провокира, в което се крие арогантността на изискващия турист-зрител. Ето парадокса: туризмът развива икономически дадено обществото, но обръща обекта за туризъм в продукт за забавление и нарушава нормалния обмен на стойности, които естествено изграждат обществото. Туристът консуматор плаща и рекламира качеството на „стоката“, нагодена или не към шаблоните на културния му мироглед. Той откупва невъзможността да се адаптира към новата среда със средствата, с които разполага. В случая най-лесен е бакшиша. Той освобождава туриста от трудността да се приравни към нещо различно, било привлекателно или най-често екзотично. Липсата на духовност е заменена с долар и вместо сближаване се получава отчуждаване, понякога дори ненавист.

След Кашмир, продължавам към Ладак, Нубра, Спити и Рупшу, в северна Индия до границите с Пакистан и Китай (Тибет). През 1996 година по тези прекрасни места срещах номади със стада от Тибет, които не бяха виждали фотоапарат.

За съжаление днес такива номади са на изчезване. Идващите от Тибет са голяма рядкост или са покитайчени. Огнените, орлови погледи на ездачи, говорещи езика на вятъра, вече не се срещат. С промяната на климата, вятърът на височина четири-пет хиляди метра понякога е изненадващо силен и нетърпим. На стабилно време  не може да се разчита. Феномен е планетарен. Възрастните номади не издържат, а младите мечтаят за света, донесен от туристите.

Недалеч от езерото Тцо Морири с приятеля ми, с който споделям пътуването, най-после попадаме на стада и палатки на няколко семейства Чанг-па, дошли от Чанг Танг. Имам бомбони за малките, тютюн за мъжете и няколко мускалчета българска роза за почуда на жените. Комуникацията, с очи и мимика, допълнена с десетина думи на местен диалект, е достатъчна. На такава  височина въздухът и думите са редки, а въздействието – дълбоко.

Веднъж издоили козите, сядаме да пием посолен чай с масло от як (приемлив след третата чаша). Няколко върхове-гиганти се оглеждат в кристалното Тцо Морири. Орли се вият високо над тюркоазените води на езерото, а хоризонтът отзад тегли като магнит да надникнете зад него. Веднъж освободена, душата лети, не мери. Гостоприемните овчари с топла усмивка и отворени сърца поделят с нас насъщното. Мястото на госта в палатката е свещено. Беднотията не дразни.

Но ето, че в момента, когато сме удобно настанени и всеки малък жест говори и топли, едно от момчетата със странно втренчен поглед ме приближава и прошепва: “gо out“! Острият тон на гласа с това “махай се” е казано искрено и с болка. Не реагирам, само ме свива под лъжичката.

Благодаря на възрастните Чанг-па, видимо не разбрали инцидента. Водачът ни, също огорчен, споделя как новото поколение не понася живота на родителите си. Когато нямат парична изгода, те ненавиждат чужденците и понякога стават агресивни. Когато момчетата се увъртаха около мен, освен за бомбони, не бях мислил за бакшиш.

В този район това бяха стада на последното поколение номади.

Старите стилови къщи на отдалечени в планините села, днес са покрити с по-практични, блестящи на слънцето, ламаринени покриви. Големи сателитни антени поемат боклука на модерния свят. Белите мечки са на изчезване… И какво ли не още…

Искам да пиша още за това чудесно пътуване с най-старите будистки манастири, а това “get out” ми засяда в гърлото. Спомням си как преди няколко години след един 40 дневен трек в Непал на границата между Сиким, Тибет и Непал, пред величествения Канченджонга, си въобразих, че се намирам в “края на света”, където турист не стъпва. На това място от малък набързо скалъпен заслон излезе малко момче и ми поиска долар. Дадох му бомбон, ядосах се и забравих. Но момчето на номадите този път ме свали на земята.

Изворната вода е все по-малко „изворна“ , а какво става с човека, този най-интересен феномен в Природата?