Светът се променя бързо. 21-ият век плаши, въодушевлява и изисква много.

Истински интересни места за снимане, свързани с пътешествия няма вече много. Най-привлекателни са недостъпните гранични зони, особено между Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия, също в Африка. В проекта “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си позволи лукса да снима последните места на планетата, недокоснати от човешки крак. Те също се броят на пръсти.

На границата между Намибия и Ангола стигам до една от единайсетте етнически групи в Намибия, част от които са все още номади. Намибия има площ три пъти колкото Франция, с 2 милиона и стотина хиляди жители  и е от най-рядко населените страни в света.

Химба са братовчеди на масаите. Преди около двеста години те се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – “водите, които падат” на езика Хереро. Наемам магарета с местен водач и без предначертан път целта ми е да снимам овчарите Химба.

Мулетарите ми са химба и от тях уча жестовете на племето. С примитивни хора нещата стават директно, излъчването говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора от векове живеят с добитъка си и водени от усета си имат спонтанни реакци. Имах подобно усещане с див кон в Аржентина, който неочаквано ме приближи, за да ме подуши и разбере какво представлявам. Не мога да забравя чувствителния поглед на коня, в известен смисъл, без това да е обидно, с погледите на някои Химба, които на момента различават добро от лошо.

В селото сближаването се получи неочаквано лесно. Кобра се била изплюла в лицето на една жена от племето, очите й бяха възпалени със силно главоболие. Колиура (капки за очи) от аптечката ми се оказа добър за случая, няколко парацетамола и жената се почувства по-добре. Племето ме прие различно.

Незасегнати от мисионери и  похристиянчване, племената химба живеят с прародителски традиции, събрани около вечния свещен огън. Дървото Мопане, също свещено, им служи за палене, подръжка на огъня, но също за леч, за битови строежи, включително за правене на ковчези или чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от екранчето на фотоапарата ми възбуждат възторжени викове. Свиквам с миризмата на Химба, които не се мият, а налагат червена глина, напоена с масла върху кожите си. Те добиват копринен отенък и предполагам са приятни за милувка. ,Снимаме се с взаимна симпатия с някои девойки. Чувствата ни се засилват, дори ми предлагат на шега (а може би на сериозно) да се свържа със селото. Колкото повече жени ще имам, повече деца ще се родят и ще се грижат за стадото ми. Всяка жена ще ми коства само 8 крави или ако предпочитам, четиридесет кози. Бащата на девойките ме одобрява и предпочита да му купя крави. Пресмятам, на първо време, не мога да си позволя повече от две жени. Забелязвам също, че някои от тях не знаят броя на децата си.  В племето всеки знае възможностите си, мястото и ролята, която заема. Природата налага ясни закони.

Прохладните вечери до огъня ни свързват още повече. Обменяме песни. Пригласям им тромаво на местния диалект. Българският фолклор ги впечатлява, постепенно заразява всички, пляскаме с ръце и пеем заедно „льох льох лилильох, за целувка и любов, винаги готов“.  Рискувам да отпия глътка от силно киселеещия айран в общото глинено гърне. Мигам с очи, ммм, вкусно!, но отказвам втори път. Нощта напредва, закъснели за сън всички потъваме в многозвезната нощ.

В пет сутрин е светло, хора и добитък се раздвижват. Вълшебна светлина за фотография. Жизнените деца Химба помагат без да спират да играят. Животът се слива с ритъма на Природата, която дава стойност на времето. Привързвам се все повече към тези примитивни, съвсем нормални, изпълнени с топлина и внимание хора, които не се очудват от нищо, не ме разглеждат, не проявяват материален интерес. Благодарни за всеки жест, отвръщат с подобен. На внимание отговарят с искрено внимание. Без да променят Природата, те се нагаждат към нея. Самите те са Природа с човешка чувствителност.

Прибирам се  в Европа зареден с чудесна енергия, тялото регулирано към ритъма и изискванията на Природата. Освободен от екзистенциални въпроси и материални грижи, трябва да заживея отново в средата, която ми принадлежи. Знам, няма да е задълго, но опитвам максимално да задържа преживяното в тялото си, без да бягам от големия град. Да свържа истинското от Природа с културата и цивилизацията, които живеем. Уловените фотографски мигове показват, че преживяването не е било сън. Въображението, смесва реалността в сънища. Има ли по-голям сън и подарък от живота? Вижда се в очите на децата.

Повече фотографии ще намерите в сайта в галерии 91 и 92.

Какво ли няма писано за приятелството.  Като млади сме искрени и идеалисти, връзките, в които откриваме себе си и другите, остават в паметта ни за цял живот. После заемаме роли, свързани с изискванията на обществото, животът става по-изкуствен, несигурен, пълен със съмнения. В добрия случай, разбираме, че без взаимно разбиране и респект към различията във всеки, без безусловност в отношенията, животът се превръща в обикновена замяна на интереси.

След едно чудесно пътуване между Таджикистан и Киргизия, българи и руснаци направихме свой базов лагер под връх Ленин в Памир. Алпинистите се готвят да атакуват върха, а за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер на 5100 м., от където ще снимам пурпурния залез зад хоризонта с планината Тян Шан и великаните Мустаг Ата и Хан Тенгри. Едно изкачване на върха би отнело възможността да снимам фолклорния свят в долината.

Една слънчева сутрин тръгнах да се разтъпча отново нагоре по дължината на шумящия до базовия лагер поток. Набрах височина почти до ледника под върха.  Потокът се превърна в трудна за пресичане река, между охрени хребети от другата й страна с няколко димящи юрти. Наместих се удобно между два камъка и заслушан в кънтящата симфония на реката, започнах да следя кръженето на местните орли в небето.

Заспал съм приятно унесен с мисли за юрти, топъл качамак, кучета, коне, които се бяха импрегнирали в съзнанието ми напоследък. Наблизо се чу изтракване на камъни и все едно сънят ми продължи, защото от другата страна на реката беше застанал разкошен, катранено чер кон с изправен като статуя ездач с пушка.

Махнах за поздрав. Статуята ми кимна и се раздвижи. Махнах възбудено напред назад да покажа желанието си да пресека реката.  Човекът кимна отново с леко загатната усмивка и пред очите ми се разигра сцена, която в изненадата си дори не снимах. Конят с  разкошно „па де дьо“ запресича реката, ездачът слят с животното, нарисуван от неизвестен живописец.  Казакът без да произнесе дума ме приближи, коженият му ботуш се изтегли от стремето, знак да си пъхна крака и да се кача зад него. В танца към отсрещния бряг станахме двама. Скочих на земята, потърсих с бедния си руски думи за благодарност. В същия момент слънцето ме заслепи и разбрах, че очилата ми са останали на камък от другата страна на реката. Показах си очите и направих знак към скалите отвъд реката. Последва трето действие в сценария със своеобразения балет. На казакът явно му беше приятно да сподели изкуството, което носеше в кръвта си. С два-три къси диагонала, без да слезе от коня, приведен до земята, той улови с два пръста очилата ми и усмихнат ги размахва във въздуха.

Представлението завърши, а аз обърнах очилата си към лицето на ездача и усмивките ни се сляха. Неговата се разшири в едно ясно “спасибо”.  Последва колебание с въпросителен поглед към наострените високо зъбери. Поклатих позитивно глава, кракът на ездача излезе отново от стремето, покана да споделя компанията му в нещо за мен неочаквано хубаво.

Ловецът казак не беше словоохотлив, моят руски съвсем слаб, но това не попречи да се разбираме с поглед и да прекараме чудесни моменти заедно. Обядвахме пред пещера на около 5000 метра, където ловецът понякога оставал да преспи. Пушката му беше стара, красиво изписана, наследство от дедите. Ловецът разстла стара, везана бохча, на която споделихме домашната си питка със сол и сметана.  Останахме дълго време удобно излегнали в съзерцание на Планината. Дивеч не се появи.

Времето напредна, ловецът беше усетил възторга ми към черния жребец и неочаквано ми предложи да го опитам. На колебанието ми докъде, той ме съпроводи, за да се увери, че се справям, после посочи базовия лагер ниско в долината и махна с ръка да не се тревожа, той щял да си прибере коня.

По пътя от изневиделица ме наскачаха големи овчарски кучета, полу вълци, ако не бяха съвсем такива. Вдигнах краката си над стремената, а конят леко изцвили и невъзмутим продължи своя тръст към лагера. Няколко часа по късно, осветен от луната, ловецът се появи със същата загадъчна усмивка на лицето.  Умората от  деня и слизането до лагера не му личаха. Беше разбрал, че обичам коне и доволен, че ми е доставил удоволствие.

Приятелството му кратко и искрено остана завинаги в сърцето ми.

Животът ни е изтъкан от срещи и моменти, особено когато са истински.

Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните, пресичате Асамските Хималаи и Бутан и продължавате в Непал по дължината на Хималаите – 2400 километра между Канченджонга и Нанга Парбат в Пакистан с няколко осемхилядника (общо 10 в Хималаите). Ако решите да минете през Тибет, от връх Намче Барва до мистичния Кайлаш, следвате реката Брамапутра (Ярлунг Цампо). Влизате в Индия през Ладак, за да стигнете до Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни в езерото Дал, комфортно настанени в оставените на котва house boats. Планинската авантюра ще завършите в страховития Каракорум. Тук сте като малко пясъчно зрънце сред многобройните, по-голямата част още непокорени седем хилядници, забили върхове в небето. К2, заедно с още три осемхилядници продължава да е най-голямото предизвикателство за орлите на алпинизма. Ако продължите на запад, навлизате в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.

До тук описвам какво ражда фантазията ми за някой от следващ живот, стига междувременно да не сме разрушили прекрасната ни планета.

Сега по-конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата няма интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам  в посока на Каракорум Хайуей.

(На връщане, повлиян от силни преживявания, забравил от къде съм тръгнал, моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам, но бъркам. Тук няма нищо старо, дори хамам, където да си натопли човек уморените кокали.)

След един добър прием в Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите в Пакистан, с близък приятел пресичаме реката Индус и се връщаме обратно по Пакистани Хайуей към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите в градовете ние сме “нечисти и недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, а гостът е свещен.

Вакхан коридор е създаден от Британската и Руската империи през 19-ти век като буферна невоенна зона. Там открай време живеят номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан.

Минаваме с минимална формалност през местната митница, разположена на близо 3000 метра в местността Бабакунди. От там керваните се упътват към Хиршад пас (5200 метра), за да слязат в долината на Вакхан коридор с излаз към Афганистан, Китай и Таджикистан. Тези места са несигурни, а за мен по наследство от преживяното преди години в България, всяка граничната зона е фантастичната. Да не говорим за Природа наоколо, непосещаване от туристи.

Разбирате вълнението ми, щом е граница, трябва да я пресека!

Между групата носачи двама от местните решават да не ме оставят сам.

Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан ми навява рисунките на Рьорих. Готов съм да остана и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман,  тези фантастични пътешественици без да познават Азия, без да мислят за време и опасности, не са се спирали пред нищо, за да откриват тези невероятни девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години един английски фотожурналист  бил заловен и затворен. Приютени под голяма, уютна скала, пламъчетата на огъня възбуждат още повече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.

На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам  тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.

Ще доживеем ли до живот без граници и напрежения, в една поделена и спасена от всички варварщини Земя?

Хималаите са както любовта, прекрасни, неизмерими и винаги различни. Хоризонталата в града се превръща във вертикала, забодена в небето. Колкото по-високо, става по-необозримо. Времето се мери в сезони, а вечността – по-разбираема.

През 1998 година ми се отвори възможност да посетя масива Манаслу в Непал. Обиколката на страховитият осемхилядник е класическа, но по пътя има отклонения с редки села и високи пасове. Някои граничат с Тибет. С малко късмет е възможно да срещнете номади с якове на път в тази посока. Иска ви се да кажете едно „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал.

Планината, повече от всякога могъща и красива, ни прие с приятеля ми шерпата Анг Иалсен – Анджи. Когато не намирахме подслон при гостоприемни местни, спим под големи скали. На места се отклоняваме от пътя, за да си въобразявам, че пионерствам.

         По пътя застигаме местен непалец от долина Тцум, която разбрираме, че забранена за туристи. През десети век от там е минал мъдрецът Миларепа, слязал от Тибет, за да разпространи будизма в Непал. За по-привлекателна посока трудно мога да мечтая.

         На същото място на картата има отбелязан знак на манастир. Миларепа и манастир звучат убедително и с Анджи, тръгваме след местния с надежда да се промъкнем в долината без особени проблеми.

         Мисията ни донякъде успява, но малко след първите заселени къщи военните ни забелязват и задържат. Представям се за поклонник на Миларепа, дори по памет цитирам думите на мъдреца: „Моята религията е в живота да не съжалявам за нищо, свързано с минало, настояще и бъдеще“, нещо, за което можех да мечтая. В случая бакшишът се оказва по-убедителен от думите и ни разрешават да отидем до пещерата, където мъдрецът е медитирал. Поклонението не трябва да надмине пет дни, въпреки, че до платото на Тибет и обратно са необходими поне десет. Откраднатите моменти са винаги най-сладки, нали!

         По продължение на долината непалски майстори-будисти от времето на Миларепа са изчукали първите свещени мани(1). Това е била епоха, в която камъкът, ръката и душата на майстора са били едно. Тук малките заселения, опазени от китайския агресор, са запазили тибетския дух и култура.

         В манастира намираме сърдечен прием. Между два облака над манастира ни изненадва снежнобялата шапка с формата на слон на седем хилядника Ганеш(2). Малко по-късно залезът порозовява слона, после го прави пурпурно червен, виолетов, накрая нощта го превръща в огромен бял дух, пазител на благополучието на манастира.

         Тибет ме привлича като магнит, все едно имам среща с Буда или поне с Миларепа. В долината откриваме още два манастира, посещавани от царя на Непал. Монасите без много да умуват сменят цампата(3) ни от Катманду с местна, избуяла на 4000 метра, несравнимо по-добра на вкус, а с нашата, нагостяват кокошките си.

         Местен керван ни скъсява пътя до превала към Тибет, но мисълта за военните не спира да преследва приятеля ми. Срокът е отдавна надсрочен и те не закъсняват да се появят. Информацията ни застига по човек от манастира. Пред изпратения по следите ни отряд симулирам изкълчен глезен, бинтован навреме с наложени лековити треви. Трагичният ми вид помага и сцената завършва с благодарност към спасителите военни, а те вече приятелски настроени, ни придружават до изхода на долината.

[1]  Свещени камъни, гравирани с мантри и образи на Буда и светци.

[2] Бог на мъдростта, интелигентността и възпитанието, покровител на учащите, с четири ръце и глава на слон. За родители има боговете Шива и Парвати.

[3] Бел.а. Ръж, основната храна на населението в Непал.

 Не искам да правя  историята дълга, но три дни по-късно наистина си изкълчвам глезена. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви. Усмивката му през цялото време прекарано с него не напуска лъчезарното му лице и това без да изречем повече от няколко думи.

(Тази история ми навява друга: Дюрхайм, приносителят на Зен будизма в Европа, пътувал в едно купе с японец, с когото в продължение на няколко часа не произнесли дума. Японецът на слизане се обърнал към Дюрхайм и му казал : „Благодаря ви за пълноценния разговор!“. Благодаря и аз на ламата за пълноценното преживяване, а с фотографиите направени в долината Тцум, направих изложба в летището Орли в Париж.)

След няколко красиви превала около могъщия осем хилядник спряхме да пренощуваме до разклонението за обиколката на връх Анапурна. На сутринта по ранна доба ни буди глъч с бързи стъпки. Близо до палатката ни се е проточила редица от мъже, жени и деца, всички в невероятен вид напредват унесени в ритъм, един след друг. Все едно сенки на сомнамбули. В последните няколко денонощия, на кратки почивки те са извървяли пътя от Лхаса до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         Въпреки преживяния стрес, по измъчените лица на тези храбри хора проблясва надежда, която ги воде напред. Понятието свобода тепърва ще да добие смисъл.

         Не искат да спрат. Не приемат и храна. Продължават напред в редица от живи сенки, вторачени в образа Далай ламата. Носят го в сърцата си. А Дарамсала ги очаква с отворени врати.

         Без да съм претенциозен, след толкова интензивни преживявания обиколката на Анапурна ми се вижда отегчителна. Мисълта за Миларепа, манастирите и лицата на бежанците от китайския Гулаг не излизат от главата ми. Хималайското „Шан-зе-лизе“ не е за нас. В лоджа[1], където преспиваме, на въпроса има ли пряк път за Покара[2], местно момче споделя как преди години дедите му пресичали в диагонал масива на трите Анапурни. През лятото стадата им пасели високо по билата, а наесен ги прибирали от другата страна в долината на Покара. „Е, каква по-добра идея!“, възкликвам радостно.

         Отпращам носачите с багажа по класическия път, а с Анджи възможно най-леки,  по съвета на момчето поемаме с храна за три дни по стъпките на дедите. За по-добра видимост момчето от лоджа ни извежда над пояса на горите[3]. Намираме подслон до удобна скала. Заспиваме до пропукващите въглени от жарта с приятна тръпка за неизвестното, което ни очаква.

         На сутринта пресни следи от снежен леопард ни изстрелват стремглаво нагоре. С повдигнат адреналин човек без да се усеща набира височина. Да но пред очите ни се изпречва огромен скален масив без просека и яснота накъде да продължим. Опитваме наляво, после надясно – безуспешно. Това решава втората нощувка на това място.

         Градим своеобразна карка[4] до шумящия наблизо  ручей. Хапваме скромно. От небосвода на безлунната нощ над главите ни се сипят безброй послания, с които заспиваме разтоварени и все още безгрижни за следващия ден.

         Непроходимият масив ни задължава да тръгнем на ляво или на дясно. Високо в планината, когато има проблем, човек се мобилизирва, прави необходимото и не се нервира. Няколко часа бърз ход не променят проблема с просеката. Налага се да се върнем. Преспиваме на същото място. Хоризонтът пред очите ни разкрва гърба на Манаслу, багрите този път са различни. От лявата ни страна се показва пурпурният край на един от трите Анапурни. Магичната обстановка и красотата на тези нови подаръци от Природата, за кратко ни помирява с тревогата къде се намираме. Сготвяме си последната супа с малко цампа за енергия. Оставаха ни бисквити, още цампа и голям буркан с нутела. За отказване не става дума.

         Места лишени от човешко присъствие вибрират различно, неизвестното мобилизира, новото приключение започва да ми се услажда. На мен да, но не на Анджи. Истинският Шерп дава обет да отговаря и да се грижи за този, на който е приел да служи. Вероятно затова физиономията на приятелят ми добива все по-угрижен вид.

         Тръгваме да търсим просека нагоре към билото в посока обратна на вчерашната. Покара ни очаква ниско от другата страна на превала. Анджи няма представа колко време се издържа без храна и се обръща за помощ към планинските духове, пазители на превала. Берем  и палим свещени треви, просълзени от лютивия дим с приятен аромат на хвойна, пеем спасителни мантри.

         Шаманството изглежда помогна, защото просека се появи и след няколко часа с приятеля ми се прегръщаме доволни на билото.

         Радостта ни е кратка. Пред очите ни се разкрива безкраен хоризонт, в долина изпълнена с клекове и вековни, непознати, вероятно непроходими хималайски гори. Ентусиазмът спада за секунди. В гора без видимост можем да се лутаме с дни, със седмици. Компасът ми не е регулиран за Азия и добавя грешка в посоката. Идеята на момчето от лоджа за тридневно пресичане на масива се оказва младежка фантазия. Не се бавим в излишни умувания, хукваме максимално бързо надолу, за да намерим място за нощувка

         След сериозен едномесечен преход в Хималаите тялото открива в себе си непознати възможности. Организмът е изконсумирал всичко ненужно, движенията са прецизни, мислите бистри, няколко часа сън в денонощието са напълно достатъчни. С Анджи палим свещени треви, пеем мелодични мантри, времето е стабилно, знам, че ще се оправим.

        Във вековна, трудно проходима гора от хиляда и една нощ вече два дни следваме приблизителна посока към Покара. Неочаквано рано сутринта на третия ден от изневиделица израсват две полуголи мъжки фигури, прясно излюпени от средновековието. Те събират корени от земята и говорят неразбираем за Анджи диалект. В пантомима от объркани жестове уточняваме посоката на повтарящото се име в устата им « Сиклис », вероятно селото, до което трябва да се доберем. Не искат да ни придружат. Дават ни само шепа корени, с които вечерта си правим постна, забележително горчива супа. Първите пътешественици в Хималаите, с които не можем да се сравняваме, вероятно са имали подобни срещи.

         През нощта острият сърп на новата луна докосва скалния ръб на Мачапучаре, мистериозния, непокоряем връх с опашка на риба. Гледката зад върховете на дърветата си за мен заслужава глада, а за Анджи е сигурен знак, че сме спасени. Ден и половина след това, добре олекнали попадаме на няколко къщи, където ни дават храна и подслон.

         След това незаменимо преживяване в чистата, непокътна Природа, мога спокойно да твърдя, че най-добрият начин човек да открива себе си и света, е да се загуби.

 [1]Бел.а. Дървена хижа,с удобства, където туристите могат да се нахранят и преспят.

[2] Бел.а. Селище в Непал с красиво голямо езеро. Изходна точка за обиколката на Анапурна.

[3] Бел. а. В Хималаите горския пояс на достига до близо 4000 метра.

[4] Бел.а. Овчарски заслон в Непал, изграден от камъни.

.

На горната фотография, загледан в облаците и горите под нас, е моментът, когато разбирам, че момчето от лоджа ни е подвело.

В мястото, където намираме подслон и храна, забравих за момент глада и хукнах да снимам жената, застанала като мумия, фотография, която по-късно ми плати този прекрасен трек в Хималаите.