„Не от нямане на богатства под небето трябва да се плашим. Страшна е липсата на споделяне.“ – Гуан Зи (645 пр.н.е.)

Няма земя, която е работена без прекъсване от едно и също население в продължение на близо седем хиляди години. Китайската цивилизация се е организирала прогресивно, концентрично и в осмоза, без стремеж да завоюва нови земи. Това е създало селска маса единствена по рода си. В традиционната йерархия по значимост в страната след интелектуалците са селяните, след тях военните, накрая търговците. От там идва слабия вкус на китайците към завоевания. Страната им се нарича  “Империя в Центъра”. Заседналият живот на селяните в това най-заселено място на планетата е засилило връзката на китаеца със земята и Природата. Вниманието на китайците, с прагматичен усет за абстракция, е обърнато към времето и невидимото.  Животът за китаеца се представя в идеограми.

И докато гърците си задават въпроси и търсят отговори за връзката между природата и човека, китаецът прагматично открива компаса, използва магнетизма за ориентация в съвсем нормалния за него невидим свят. Видимо и невидимо са неделими и взаимно свързани. Китаец не пита “защо?”, а “как?”. Невидимият свят трябва да бъде използван без да създава философски или психологични загадки и проблеми. Докато древните египтяни отварят и изучават човешкото тяло, осъществяват първата хирургия в света, китайците търсят невидими меридиани в тялото, по които тече енергия, която нарушена, води  до болести и намират ключови точки, с които регулират енергията и нарушената хармония в организма.

Китайците имат различно от нас усещане за времето. Умрелите не приключват с живота, а преминават към невидимата част на света.  Те нямат легенда за създаване на света. Миналото е по-значимо за народите от номадски характер. Появилият се сравнително късно митологичен герой Пан Гу не се е раждал, а е спял. За селяните няма начало или край на сезон. Величината “единица” също няма стойност. Нещата са в движение между Инг и Янг, които не са отделни полюси, а взаимно свързани величини. Светът е без начало и без класирани нива. Всяка точка намира себе си в структурата на цялото. Реалността е променлива. За китаеца реализацията е чисто прагматично понятие и е по-важна от теорията. Историята за Адам и Ева, както и религии, свързани с човешко “падение” или блестящо бъдеще, са извън китайските представи. Човешкото тяло, пейзажа, заедно с целия космос, са взаимносвързани с мередиани и енергия без начало и край.

В китайския език няма (не се спряга) глагола Съм. Месеците и дните нямат име. Нещата се представят в числа и образи. Селяните имат за еталон Природата и асоциациират месеците с цветя. Последните 2200 години са представени в цикли от  шейсет. Грегорианският календар е включен в Китай едва през 1911 година едновременно с Републиката. Олимпийските игри през 2009 година са свързани с 60 годишнината от образуването на Новия Китай.

Понятието късмет също не влиза в манталитета на китеаца. Съществуват благоприятни моментни, връзка между енергията Ки (Чи) и хората, които евентуално са достатъчно отворени, за да я реализират хармонично в себе си. Китаецът е прагматично свързан с настоящия момент, суперпозира образи и получава глобална представа за нещата. За да излезем от Аристотеловия аналитичен начин на мислене, налага се да схванем едновременно  “а” и обратното на “а”, подобно на Инг и Йанг, които за китаеца са винаги взаимно свързани.

Измина време докато разбера защо конкретните въпроси, които задавах на млади хора (вижте блога от 01.09.2009) ги затрудняваха да отговорят. Асоциациите ни за нещата са различни. На мястото на нашия анализ и синтез, с които стигаме до заключение, китаецът наслагва идеограми. В черното има бяло, както в бялото черно. Мао разрушава, за да гради, без да е необходимо да се задълбочава в цената и ужасите от преживяното. Те остават преходни, неминуеми и отминали, а дали са необходими, въпросът остава метафизичен. Доброто и злото вървят заедно, те са взаимно свързани подобно на инг и янг.

За да схванем как мисли китаеца, трябва да свържем непрекъснатата промяна на всичко с есенцията на вечното. Идеограмата, показваща промяна е слънце с падащ дъжд под него. “Единственото нещо, което не се променя никога е непрекъснатата промяна на всичко”, казва Конфуций преди 2500 години.

В Европа, когато се препичаме на слънце, отхвърляме идеята за дъжд, а когато вали забравяме слънцето. Мао може да бъде слънце и да е причина за 6о милиона умрели от глад, каквато е била цената за промяната на архаичния Китай.

Идеограмата “ши”, свързана със състоянието съм, представлява слънце, поставено върху идеограма, изразяваща думата “точно”. Състоянието “съм”  е всичко видимо под лъчите на слънцето. Глаголите нямат форми за минало и бъдеще време. Мао казва: “Всичко, което успява е вярно, фалшиво е това, което пропада.” Прагматизмът на китайския селянин е извън времето. По същия начин геомансията Фенг Шуи (в превод: “вятър и вода”) свързва прагматично енергиите в мястото на строеж на жилището и вътрешната му подредба, като осигурява връзката между човека с обитаваното пространство.

В живота още от антични времена са приложими игрите “ксианг ки” – китайския шах и “веи ки” – “го” при японците. Стратегиите “да опразним, за да засилим”, “да намалим силата, за да опазим”, са стратегии, обратни на западното мислене. Те са намерили приложение и в търговските отношения. Както в играта веи-ки, още от времето на Конфуций добрият генерал печели битката преди да я е започнал, докато лошият се бие с надеждата да победи. Целта е да се изграждат територии и пространства без риск за загуба на живот. Стремим се да дадем сила на слабия без да обезсилим силния. Участват двата фактора, характеризиращи китайския дух: неподвижния начин на представяне на всяко движение и необходимостта от непрекъсната промяна. Тази двуполярна стратегия дава пълна информация за състоянието на нещата и китайските предприятия я прилагат в развитието си. Неподвижните камъчетата (150 за всеки играч), разпределени от участниците на различни места върху игралната маса, имат динамично влияние върху целия терен. Наредени, те приличат на мастило, поставено веднъж завинаги от четката на калиграфа.  Това е игра на енергии между видимо и невидимо, които свързват пространството извън времето. Дори смазан, на противника винаги му остава терен, за да се скрие и съвземе. Това прави Чан Кай Шек в Тайван през 1949 година – дребен пример, защото в Китай стратегията на Веи Ки се прилага в микро и макро смисъл от три хиляди години.

Концепцията за пари в Китай е също различна. Гладуващият от векове китайски селянин  изразява смисъла на живота в израза “янг ченг” – “да нахраня живота” без да става дума за собствения му живот. Става дума за потокът, който храни общото. Сезоните и времето, земята и небето са фактори, а парите са поток, една нематериална реалност!  Те са част от виталния поток, свързващ всичко. Доброто финансово здраве е еднакво важно, както това на почвата или на човешкото тяло. Още с първото организиране на държавата от Кин Ши Хуанжи (трети век преди нашата ера), китаецът набляга на циркулацията, а не на притежанието на пари. Мащабите на тази циркулация днес са неимуверни. Например в сравнително малкото градче И Вю от провинцията Зей Джианг, освен улиците, пълни с магазини, в Комерсиалния център има седемдесет хиляди магазинчета, предлагащи над десет милиона различни продукти, със сто и петдесет хиляди посетители всеки ден. Този принцип на циркулация на енергия важи в микро и макро смисъл, включително в много бедни места.

За китаеца промяната е единствената стабилна база, върху която може да се построи ефикасна стратегия. Системата И-Джинг показва най-добре китайското мислене още от времето на легендарния Фу Кси. По време на династията Зоу (300 години преди нашата ера) тя добива форма и конкретно съдържание в “Книга на Промените.”  Десетте хиляди идеограми са подробно описани и многократно превеждани на всички езици. Какъвто и въпрос да зададем, енергиите зад видимия свят от идеограмите дават насока, вектор на отговора. Не става дума за категоричен отговор, светът е прекалено голям, за да сме категорични.

В Китай не се говори за религия. Начинът на мислене е свързан с възможностите според благоприятната или неблагоприятна ситуацията в момента. Най-обикновеният селянин днес, утре може да се превърне в милионер без задължително да е станал комунист или мафиот. Това става паралелно с диктатурата в държавата. Невероятно, нали!

Китайският свят продължава да е изпълнен с шаманизъм и с магьосници таоисти. По времето на Мао те са криели уменията си под синята курка и пролетарския каскет  (следвали съвета на 36-тия хексаграм на И-Джинг! ). Светът е изпълнен с благоприятни (шен) и вредящи (ги) витални духове-енергии. Разбирам значението на огледалцата, които често виждах накачени по входовете на къщите, целящи да плашат злите духове. ( Лошите духове се отвращават от образа си в огледало.) В 2002-ра, годината на Коня, са били продадени милиони червени панделки, служещи за защита от вредни атаки през тринайстата луна. Без да задълбочаваме езотеричните обяснения, факт е, че въпреки невероятните промени, Китай в някаква степен е останал традиционен. Китайските календари имат комплексна нумерология и представляват огромни енергийни лабиринти за всяко денонощие от годината. Дълбоко вкоренена в традициите на страната е връзката 7/10 . За прагматичните китайци бъдещето няма как да е ясно, но за сметка на това трябва да сме стъпили върху стабилно минало. Денг Ксиаопинг, за да задържи комунизма под друга форма, лансира политика на “Реформи и Отваряне”, затова било необходимо да се направи равносметка за историческата роля на предшественика Мао. Неслучайно резултатът се е получил 70% позитивен и 30% негативен. В програмите на новата Опера в Бейжинг влизат 30% чужди програми и 70% китайски… Съдете сами.

Идентичността на китаеца започва с името на клана, към който той принадлежи, следвано от описание на лицето. Няколко стотин милиона китайци се наричат Лин (Гора), верятно защото в продължение на векове селата са били строени до гори. В селото на Мао от 40000 жители 30000 се наричат Мао. Китаецът държи на групата, към която принадлежи. Във вертикален ред следват деди и прадеди, а в хоризонтален съответния клан. Принадлежността към групата е по-важна от индивидуалните различия. Идеограмите на презимето от своя страна зависят от много фактори, включващи също амбицията на родителите. Ако детето се казва “Мощен” или “Преуспяващ”, представяте си как ще се чувства човек, ако не му върви в живота.

Преводът на въпроса “как сте?” – “ни ши гуо ле ма?” – е “нахранихте ли се?”. Не е тайна, че през 1962 година в Китай има 30 милиона умрели от глад! Темата за храната, която същевременно може да бъде най-рафинираната в света, заедно с йерархията, мястото на  китаеца около масата, по възможност кръгла, е дълга тема. Да добавя само, че респективната височина на вдигнатите за наздравица чаши, определя разликата в социалната позиция на пиещите. Понякога от куртоазия се получава балет от играещи нагоре-надолу чаши, евентуално придружен с бурен смях. В една толкова населена, лишена от интимност страна, обликът, тежестта на всеки на мястото му, е основно и необходимо условие за хармония в обществото. Всеки китаец трябва да си знае мястото. В китайската история от три хиляди години, прехода между различните династии е ставал брутално. Имало е промени в персонала, но не в режима. През цялата империална епоха Китай е управляван от ерудирана класа, съставляваща 5% от населението. Днес Комунистическата партия от 80 милиона члена е в същата пропорция от 5%.

Впечатляващото китайско мислене е свързано с писмеността. Идеограмите в Китай не са променяни от основаването им. Външната им форма варира според  основите, на които са били полагани. Днес един средно култивиран китаец би могъл да разчете писмо от времето на Конфуций и това в страна с официално признати 1500 диалекта. Културният китаец говори езика на своя район, този на провинцията, както и националния език мандарин в Пекин.

Това езиково разнообразие с нищо не нарушава националното единство, защото идеограмите се четат по един начин. Например Бей Жинг “столица на севера”, в Кантон се казва Пе Кин, но идеограмата се чете и разбира по същия начин на двете места. Китайците на границата със Сибир и тези при Афганистан четат вестника си по същия начин. Линиите в идеограмите правят връзка между присъствие и съответен момент. Думите спазват една и съща геометрична форма, което дава визуална възможност да се четат няколко изречения едновременно. Изписаната линия не се съпровожда от звук.

Както в изкуствата, свързани с четка или меридианите в акупунктурата, линиите описват невидимата реалност, мярка за енергиен поток. Сами по себе си идеограми нямат смисъл. Те излагат идеи според мястото им в пространство и могат да бъдат едновременно съществителни, прилагателни или глаголи. Подобно на камъчетата в играта Го, според разположението си в израза, те се индивидуализират и добиват смисъл.

Знаем, че когато четем с нашите азбуки, задействаме дясното полукълбо на мозъка си и мисловно добавяме абстрактни елементи със звукови индикации. Причиноследствената връзка за нас е очевидна, за китаеца това е невъзможно. Идеограмата не се изказва на срички, нито се произнася. По време на четене добавяне, интегриране, осмисляне, конфигуриране, определяне, квалифициране, описание, каталогиране на идеи, е чуждо за китайския мозък. През дясното полукълбо на мозъка си китаецът се насочва към недефинирано от букви и звуци пространство, което корелира и прави обща идеография. Той суперпозира, схваща и изразява  концепция. Ние бихме се объркали, ако под червения цвят е написана думата черно, а трябва да изречем червено, докато за китаецът е ясно. За него образът на самия цвят е достатъчен. На китайски език не е необходимо глаголите да фиксират и те нямат спрежения. Идеограмата на глагола обичам “аи” не показва действие, а състояние или обстоятелство, съществуване, обхващащо трите времена. В нашите култури лявото полукълбо на мозъка съдържа емоцията и представите, дошли от дясното полукълбо, с което организираме идеята за време с всички определения, детайли и измерения. Това ни дава чувство за значимост, защото “разбираме“  нещата. В китайските мозъци дясната половина на мозъка комплектова безсловесни връзки от насложени образи с директен резултат.

Взаимосвързаността на Инг и Янг се вижда в китайското изкуство, медицина, политика… Терминът “аналитична логика” е непреводим на китайски. Аристотел не би могъл да се роди в Китай. И докато гръцкото изкуство търси съвършенство във видимата форма, китайските артисти търсят израз в невидимото. Да наречем една калиграфия красива, означава да я убием, да я превърнем в инертен предмет. Качеството на изкуството зависи доколко то е пресечено от енергията Ки (Чи). Калиграфи, поети и художници изразяват връзката с жизнения поток. Не става дума за забавление, а за включване към Източника. Докато ние се възхищаваме от произведенията на изкуството, китаецът иска да влезе в резонанс, за да усети динамиката, да участва в графичната мелодия, която съзерцава. Това е възможно само в подходящ момент, поради което произведенията на изкуство не са постоянно видими. Всеки ден, всеки час е пресечен от специфична енергия и познавачът, колекционер ще избере да съзерцава само подходящата за момента картина. Целта на пейзажът е да показва  невидимия витален поток, който го съживява. Наследници на гърците, нашите артисти са творци, поети (глагола “поео” – правя). От китайският артист се иска да влезе в енергията на потока, чиито линии ще представи.  А те са същите за геомансите, за правещите акупунктура и изобщо за умеещите да живеят правилно. Китайският артист ни приканва да минем през енергийните пътища. (Не става дума за нетрадиционно изкуство).

Всичко това според мен не прави китайците по-добри или по-лоши от другите народи. Разликите в начина на мислене и реагиране показва богатите възможности на Господин Хомо Сапиенс.

                                                                              / Раджастан, Индия /

Жените в Раджастан и Гужарат са кокетни. Те са облечени в ярки цветове и накитени с красиви бижута. Както на много места по света, те работят  повече от мъжете, но взаимно си помагат, умеят да се радват и излъчват топла сърдечност. В продължение на пет-шест хиляди километра не видях просяци, както на много други места в Индия. Не усетих напрежение, нито агресивност или заплаха. Видях една различна Индия, каквато не си представях за възможна.

В Япония хората се любят, както навсякъде, но тези, които се обичат не казват “обичам те”, а “има любов”. Все едно казваме “има сняг” или “времето е чудесно.” Японците не казват: “липсваш ми”, а “без присъствието ти има тъга”. Те изразяват по безличен начин нещо универсално. Тъгата е всуе, любовта също, но без да е необходимо да показваме чувствата си.

                                                      /между Ханой и Токио/

В тази страна не се афишира очевидното, а по-скоро скритото, мотора на видимото. Едно скромно, незначимо на външен вид кимоно, може да има за подплата коприна с редки качества.

„О Боже, мога ли да бъда жив когато умирам?“ – Виникот

Мисълта на Виникот ми дойде на ум, когато посетих гробищата в градчето Сапанта в областта Марамюр в Северна Румъния, недалеч от границата с Украйна. Първите гробове в тези,така наречени „Щастливи гробища“, имат епитафи и са скулптирани от Стан Патрас още от 1935 година. В 1960 е имало над 800 гроба, а днес те са много повече.

Гробовете изразяват култа на даките към тържествената, щастлива смърт, свързана с безсмъртие на душата.

Артистът Патрас (1907-1977) обучавал своите последователи, един от които е Димитриу Поп (на фотографията), който продължава с успех това изкуство и днес.

Епитафите са изпълнени с хумор свързан с преживелиците на всеки, тръгнал след перипетиите от ефемерното към вечното във Всемира.