Икхлеф не е виждал баща си от много време. Пътуваме заедно в планината Атлас и се отклоняваме от пътя, за да изпием чаша чай в родния му дом. Свидетел съм на трогателната, спонтанна, доста динамична среща между баща и син. На бащата не му личат 86-те години, а синът му в разцвета на силите си, се оставя да бъде победен – бащата да бъде винаги Баща.

Майката на Икхлеф сервира “каквото имат под ръка” , а то е повече от вкусно.

Наблюдава ни отстрани и добавя каквото липсва.

Покойната ми баба, дори в град като София, не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

/Маракеш /

Джипът минава по малки писти в живописни долини между Средния и Висок Атлас*. Пътят за Анерги се вие в трудно достъпен район в Мароко, доскоро без електричество и телефон, със скътани селца в долината на Бялата река. Това е земния рай на берберите от клана Аит Сукхман.

По пътя срещаме овчари. Тук там има къщи със стари глинени покриви, на които грозно стърчат сателитни антени. Не е за снимане, но знам – в планината ме очакват скътани съкровища.

След влагите и напрежението в Париж, синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове и оцветени от закъснялата есен долини, навлизам в различна реалност близка до сън.

Пресичаме пътя на някой изостанал овчар със стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица. Това е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете „Аид“ продължава цяла седмица. Местните се хранят до пресита с овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с мека охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки през превали водят до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син със сърдечност, присъща на ориента, където гостът е свещен. Така беше в България преди години. Нося го и аз в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша ви става байгън, но има топла питка с купичка зехтин и медец на дъното.

Следва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, под тях крехко агънце. Не е необходимо да се пояснява, всичко е био. Ядем с ръце и с къс хляб загребваме зеленчуци в богатия на подправки сос. Навсякъде, във всяка къща срещам същото гостоприемство и неподправена сърдечност.

Полуизлегнат до догарящите въглени в печката облизвам пръстите на ръцети си, както правят всички. В края на вечерята домакинята ми полива да ги измия в специално легенче. Дотук всичко е чудесно, но вечерята веднъж завършена, домакинът тържествено пуска телевизорана на етажерката, покрит досега с кърпа в дъното на стаята. Погледите на всички се обръщат към сладникаво мароканско шоу – за мен отрова, за тях – развлечение. Това е в пълен контраст след подобна вечеря и следобедния домашен хамам с под, отоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината. Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Малко преди да се разпука зората се събиждам. Дали са ми на разположение магаре, което ще ме отведе до местния сук на десетина километра. От околните планини прииждат бербери, за да продават добитъка си.

Откъснати от света, в местните мюсюлмани няма нищо екстремно. Подобно усещане съм имал високо в планините в Пакистан и Йемен, където хората сред Природата все още мислят и живеят традиционно.

В местното кафене съм единствения чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Прекарвам деня с тези хора, сред които съм приет и мога да бъда естествен, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, са думи на Алехандро Ходоровски. Мисля по същия начин. Това търся, когато снимам фотографирам.

В корана гостът чужденец е свещен. Празникът в долината и приятелството с обичания от всички Халифа, помага да се приближа още повече до тези хора.

В тясното дефиле, водещо към други махали, няма пътека. Газя до коленете в студената „Бяла река“, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, а за „булгар“? Говорим за Истанбул, те са усмихнати и ме канят да остана по-дълго.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам накладения при реката долу огън. Близо до голям казан с вряла вода жените тъпчат прането с танцова стъпка. Благодаря на Аллах, мястото е удобно за снимане към реката и към джамията. Питам се само защо Аллах е направил жените в мюсюлманския свят непрекъснато да работят, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръка и повдига до лицето и сърцето си, замества Мека. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото, когато жените ще танцуват с традиционните си бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един) отговарям.

Имам чувството, че добрините и злините в света, дори изразени по различен начин, са разпределени равномерно навсякъде. Питам се само в тази долина къде се крият лошите духове? Дали празничното настроение гони лошотията?  Дали пълните стомаси на по-примитивните хора успиват незадоволеността и омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (в разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да се насочим към най-близкия град. С Халифа и магарето с багажа пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападат – „не обичат чуждите елементи“, обяснява спокойно водача ми – „тук е така открай време“. Ниско в долината в края на деня стигаме до селото, където ще преспим. Местен с невздрачен поглед и остър тон ми казва да прибера фотоапаратите си в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда “по-далеч от женски погледи”. Мъжете ме гледат накриво. Следващият ден е петък, не се работи, осъдени сме да останем до събота. Малко преди да си легнем чувам мотора на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът се съгласява, по тъмно щяло да струва тройно. Събираме си багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество на това място и с облекчение се упътваме към други преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик, но все пак, най-добре е човек да има някой лев в джоба. Както се казва: „и Господ помага, но в кошара не вкарва”.

* Атлас, с най-висок връх Тубкал 4000м., е планинска верига от 2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масива) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Пътувам с надежда да срещна все още автентични овчари бербери, полуномади, които наесен, преди да падне сняг, свалят стадата си в ниските части на планината, за да инсталират палатки, изтъкани от черна вълна в закътаните долини на джебела.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традициите от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посреща със стегната физиономия се представям за мюсюлман. Тя знае думата Станбул. България и Станбул за нея е едно и също. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или изобщо европеец, съответно “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и имат по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са резервирани към външния свят. Това е запазило и автентичността на културата им. Преди няколко века с арабското нашествие, гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приемат ме гостоприемно и оставам да приспя при тях с надежда да разбера повече за берберите. На сутринта с водач и магаре за багажа отидем при Заид, който е високо в планината с голямо стадо кози.

По пътя минаваме покрай стара сграда, която се оказва училище. Отвътре чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и съвсем спонтанно ми дава урок по история: името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Постепенно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), а по-късно “бербер” или на гръцки – „чужденци“. Те имат собствена азбука, дошла от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. В училището над черната дъска  с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. Става ясно, че от тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Местните са щастливи, но и повечето мароканци се радват на невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар.

Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител в този скрит от света кът и продължавам нагоре в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още е останала свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид (с камата на фотографията). На другата сутрин ще продължим нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вечеря, каквато с удоволствие бих споделял цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме подканват към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа и умисъл.

Чаровната овчарка Зара, заедно с майка си, ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо се чува хрупкането на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувчица по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й е с плетиво в ръце от другата. Двете овчарки периодично си подвикват и припяват.

Колкото по-високо – по-красиво, а ехото между скалите повтаря гласовете на двете овчарки.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите ще остане скътано в сърцето ми. Аллах е наистина велик!

Лица на хора с естествен израз и директен поглед е благодат за фотографа. Срещат се рядко и най-вече в изолирани места сред Природата в свят, за съжаление на доизживяване.

Пастирите Химба живеят и оцеляват във все още нормална за тях среда. Силните им тела, обитавани от естествена витална енергия, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация са в безконфликтен контакт с околната Природа. Ловците ползват езика на животните, избягват силовия контакт и взимат само необходимото, за да живеят. Грешките им ги наказват и поучават. Силата на Природата създава недвусмислени закони, живяни с ферплей. Шаманът, за да помогне,  прави връзка със заобикалящите племето видими и невидими светове (енергии) и възобновява нарушената хармония. Мостът е тялото, където грубо и субтилно се срещат без деформации, присъщи на градския свят. Човекът с респект към Природата, под нейно влияние, се превръща в мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбициите и апетита на цивилизования свят, тези хора нямат друга грижа, освен най-естествено да споделят живота помежду си.

Тази все още чиста Природа се намира на границата между Намибия и Ангола.