/ Номади на път за Хиршад пас, Пакистан /

Истински номади в класическия смисъл на думата, се срещат все по-рядко. Те са съвсем различни от електронният номадизъм, който завладява планетата,

По начина си на живот, от хилядолетия насам, без да си задават въпроси, тези хора са правили мост между различните култури и цивилизации. Днес модерният номадизъм, заел най-различни форми, ускорено променя света и същевременно неудържимо ни отдалечава от Природата. Самолети, взимани като таксита, фейсбуци, твитери, сателитни антени и какво ли не още, създават виртуални контакти, граници не съществуват между изкуственото заедно. И колкото по-„заедно“, ставаме по-самотни и индивидуалисти.

                                           / Тибет /

Ето няколко идеи, които правят пътуването на класическия номад лесно и пълноценно:

–       Не се сравнявай с никого.

–       Храни се с храната на страната, която обитаваш и я споделяй с другите.

–       Избягвай тревогите.

–       Не критикувай.

–       Не се оплаквай.

–       Заменяй и давай, за да вземеш. Обогатявай се, за да обогатяваш.

–       Губи се, за да преоткриваш света и себе си винаги различни.

                                 / Вакхан коридор, между Пакистан, Афганистан, Киргизия и Китай /

Също няколко библейски мъдрости, свързани с номадизма, валидни за всички времена.

–       Всяко жилище, град, страна, политически строй и връзка са временни.

–       Инсталиране “завинаги” не е възможно.

–       Всяко жилище е „хижа“. Вечен дом не съществува.

–       Всяко застояване на едно място е временно.

–       Всеки успех е временен.

–       Всяка радост (тъга) преминава.

–       Всяко богатство в даден момент губи смисъл.

–       Самото пътуване е също временно.

Това не може  да бъде по вкуса на влюбените в котвите, позлатени или не, нито на хората, блокирали от страх да се огледат, за да изразят себе си, извън това, което им налагат другите. Глаголът еx-istere (лат.) = “излизам от себе си” = съществувам, се изразява във всичко, което не спира да ни предлага живота.

Номадът е обратно на тесногръдия, уплашен егоцентрик, обхванат от себе си.

Тези хора ни показват как единственото нещо, което можем да правим на Земята, е да напредваме и с всяка крачка да търсим възможност да правим обмен с другите.

Светът, в който живеем до голяма степен е носен на гърба на “други” – хора, които не познаваме. Тези “други” се намират по плантации, заводи, мини, къде ли не – по места, по които не ходим. Те могат да са деца или други онеправдани, платени, за да се нахранят оскъдно.

В Хималаите това са гръбнаците на непознати хора, които носят благата ни, често натежали от излишества.

На път към височинни лагери, в разни трекове мъже, жени и деца носят багаж в уплетени кошове с ремък, пресичащ морните им чела. Маси, столове, съдове, палатки и какви ли не удобства, се изкачват на всякакви височини, за да преживеем на места, където няма нищо. Тези хора носят нашата тежест за по няколко евро на ден. Облечени в стари, износени дрехи, често боси, по джапанки или с прости гуменки, те изминават без да се оплакват всекидневните дълги етапи, уморителни за туриста-пътешественик, планинар или алпинист…  най-често с малка раничка, щеки и фотоапарат в ръцете. Нощем, скътани до огъня, те си делят оскъдна, еднообразна храна, дарена им от земята, на която живеят. Ние, големите пътешественици, взимаме топла баня в палатка с душ, за да се нахраним след това в обширна палатка с вкусни гостби, сготвени специално по наш вкус. Рано сутрин, поемаме глътка топъл чай, кафе или шоколад, предварително поднесени в спалния чувал, и спокойно се упътваме към готовата закуска, която ни очаква в палатката за столова.

Тези „други“ често са селяни от долините, тръгнали да получат по няколко рупи или пък младежи, облекли по липса на екипировка училищните си одежди. Със спечеленото те ще си купят нови дрехи и учебници. Без да са по-адаптирани от нас към високите превали, по стръмните пътеки, те се смеят и припяват, докато ние мълчаливо напрегнати, концентрирани в мисли следваме начертаната програма. Те носят багажа ни и са многократно по-живи от нас. Отговорни за конфорта ни, щастливи да ни осигурят добър прием в планината, те са готови на жертви, за да бъдем доволни. Когато на някой от нас се откъсне от сърцето да подаде манерка с вода на смазания от наклона и товара носач, същият с усмивка и благодарни очи, пестеливо излива няколко глътки в пресъхналото си гърло, без да докосне с устни отвора на чуждата манерка. Урок по етика, който най-често наблюдаваме с почуда.

Без тези носачи ние спираме да сме атлети или герои-покорители на върхове с безгранични тела и силен дух. Завършили поетия ангажимент, тези хора безшумно изчезват в долината, за да продължат работата с ориза и ръжта в полето.

Повечето от нас считат света за свой без да разбират, че са носени от друг свят, за който нямат грижа.

Носачите в Непал са дребни на ръст, с тънки, жилави крака. Имат широки, нервни стъпала с чуствителност, която измерва до милиметър досега със земята. Те стъпват с цялата тежест, добре разпределена между челото, гръбначния стълб и долните крайници. Системата им се движи от кости, не от мускули. Те не са културисти, нямат какво да показват, освен умението си да продължат все едно в какъв терен с товара на челото. Пресичането на снежни преспи е най-трудно. Системата се усуква, губи геометричната си форма, крачките се забавят, времето губи стойност. Движенията им по прецизност са сравними със секачите на скъпоценни камъни. Красотата е в краката, намерили като в танц подходящата стъпка. При тези хора икономията на енергия идва от безпогрешни, ритмични движения в хармония и сливане с терена, което им помага да издържат. Природата им е учител.

Носачите в трекове и експедиции са ме дарявали винаги с незабравими моменти.

                                                                   / Канченджунга Химал, Непал /

Първите сериозни носачи в Непал са шерпи, дошли от Амдо в източен Тибет. Шерпа означава „народ от изток“. Качествата им по-късно са ги превърнали в планински водачи и организатори, собственици на агенции и лоджове, а напоследък в скъпо платени коучове за височинно катерене. Ролята и статуса Шерпа, същевременно фамилно име от тази етническа група, се промени от момента, когато през 1953 година носачът Тензинг стъпи на Еверест. Говори се, че той, а не Хилари, първи е сложил крак на най-високата точка на планетата, подробност останала в сянката на миналото. Три години преди това, без активната намеса на шерпата-сердар (шеф на носачите) Анг Тарке, френската експедиция на Херцог за връх Анапурна е щяла да завърши трагично – една от историите, изпълнени с достойнство, каквито има много, свързани с границата на човешките възможности. Още повече са свързаните с човешки слабости. В планината всичко излиза наяве.

Шерпите, едва двайсетина хиляди по време на първите експедиции, днес са над сто хиляди. Между тях има и много псевдо шерпи, заложили на името, за да спечелят с името.

Якът, камилата, магарето, също имат яки гърбове с ненадминати качества…

Свалям шапка с на алпинистите „алпин стайл“ , които с минимален багаж, без подкрепа на носачи покоряват гигантите във високите планини.

                                                                           / Непал /

В Острова на съкровищата Роберт Луис Стивънсън казва: “Не пътувам, за да отида някъде, а тръгвам заради самото пътуване. Важното е да бъдем в движение.”

                                         / Тибет /

По време на път нещата се нагаждат. Човек се адаптира към обстоятелствата, те го променят, той оставя следи след себе си и се прибира различен. Отвъд хоризонта, добили вкус към широки пространства и предизвикателства, откриваме нови качества в себе си и копнежът за нов път вече не ни оставя. Човекът-номад е вестонодец. Вестите, които носим, отговарят на качествата, които сме развили в себе си. За търсещият дух светът е провокация, стимул да надмине себе си. Добрият обмен с другите събужда творчески елементи, връщаме се обогатени и доволни от себе си.

                                       / Аржентина /

„Отивай далеч. Оставай дълго и задълбочавай. Дано слънцето да изгрява по два пъти преди да заспиваш.“ Неизвестният автор на тази мисъл е винаги на път.

                                         / Пуна се Атакама, Аржентина /

Смисълът на пътуването е човек да се превръща все едно къде във всичко. Окото да следи светлината и да се учи да лови бягащите сенки. Многословието да се стопява в тишината, натежала от смисъл. Животът и смъртта да се сливат в осъзнатия момент. Пламъчето в гърдите да разгаря вътрешния огън, двигател на човека-пътник

Всички ние сме винаги НА ПЪТ.

                                                                     / Намибия /

Усещането за безграничност ограничава изразните възможности. Единствено големи артисти имат привилегията да бъркат в необозримото.

         /Поглед откъм Мина Хулия, 5200м, на границата с Чили с вулкана Лулаиако 6739м в дъното/

В  пустинята Атакама рядко се срещат хора, освен тези гаучо в Салта, които след почерпка ме канят на гости  до ранчото им, казват „само“ на 150 километра.

Аржентинската Пуна (в Чили – Атакама, а в Боливия – Алтиплано) е най-сухата, богато изпъстрена с цветове пустиня на земята.

                                                 /Кампо де Пиедра Помез/

Няма как, не мога да променя програмата, продължавам пътуването с носталгия към здравите момчета, излъчващи Природата в която живеят и ги пази различни от европейско-американските на вид повечето аржентинци. Опитвам да не съжалявам, въпреки че всяка добра среща е шанс, единствен и неповторим.

                                            /Вулкана Пенадо, 4300м/

Цветовете на вулкани, лагуни, солници и мини, налепени като пазъл между пейзажи на височина между три и шест хиляди метра са фантастични, не по-малко величествени от тези в Памир, Афганистан, Ладак.

Промиването на руда зацапва питейната вода, а корумпирани компании подкупват водоснабдителите, за да им затворят очите. Нивото на отровните елементи във водата  е станало крайно недопустимо и в борба с корупцията в страната повечето мини са изоставени, частните компании – изчерпани или спряни.

                                               /Мина Хулия – 5200м/

                /Мина Хулия, в дъното салар Аризаро с неговите 1200 квадратни километра сол!/

На границата с Чили, недалеч от вулкана Пенадо грациозно притичват диви викуня, облечени в топла вълна, мека като коприна. Местните я намират по-устойчива от мериното и кашмира. След западането на търговията с минерали, Аржентина започва да развива и да експлоатира вълната на тези редки животни. Шофьорът на джипа, с който пътувам иска да зареже експедициите и да се включи към бизнеса с бъдещата златна мина за Аржентина – елегантния, „топъл гортекс” викуня.

По време на пътуването има моменти, когато всичко спира и замира, красотата на Природата в най-чест вид отваря място за нещо голямо, неизмеримо.

                                        /Лагуна Пенадо /

След покоряване на вулкана Пенадо ( 5740м. ) се потапям както майка ме е родила в кристално чистата лагуна с топла минерална вода.  Великден наближава, за катедрала служи небето, а за хор – сладкото хортуване на групата фламинго, които примляскат и цопкат с човки в голямата лагуната наблизо. Лек аромат на сяра замества тамяна. Раят не е другаде, а на Земята. Естествен, надминаващ и най-луксозните, претенциозни спа.

Сенките  се удължават и ни приканват с птиците заедно да споделим наближаващата звездна нощ.

Под връх Вихрен, откъм изворите на Влахина река, в клека зад Георгийца се крият две малки езерца. Няма фламинго, нито лекия мирис на сяра, въздухът не е така сух и кристален, звездите не са толкова близо, но Природата е не по-малко прекрасна. Земният Рай навсякъде е Рай.

                                 /Буенос Айрес и Рио де ла Плата/