В средата на октомври на около 5100 м. в измисления от камиларите – уигури базов лагер  на Гашербрум правим временен лагер. В китайския Каракорум реално такъв лагер не съществува, осемхилядникът не е покоряван откъм китайска страна. В тази гранична с Пакистан зона рядко стъпва човешки крак.

През стените на палатката прозира светлината от лицето на кристално ясната луна, приближаваща пълнолуние. Надниквам за последно навън да зърна нощната феерия от сенки и просветващите като факли в небето върхове на няколкото осемхилядници наоколо. На сутринта изненада: планината напълно преобразена, облечена в блестяща бяла премяна. Есенните  треви са побелели от неусетно преминалия през нощта снежен облак. Изтупвам снега от палатката, радостен като дете, видяло за първи път сняг в живота си, живот който не може да е друг, освен прекрасен. Сменям леките обувки със сериозни, хапвам набързо и хуквам да снимам. Искам да изпреваря слънцето, което след няколко часа ще ми отнеме хубавия сън.

                                                                  / Гашербрум в дясно /

На бързо чезнещия бял фон осем хилядниците по дължината на границата между Китай и Пакистан проточват снаги към кристалната синева на небето.

                                                               / Начало на ледника Гашербрум /

Набирам височина в космичната обстановка и този сън в бяло ще ме съпровожда, заедно с всички предишни.

Кашгар е важен кръстопът между Китай (Тибет), Афганистан, Киргизстан и Пакистан. В продължение на векове тук е се е намирал най-големият оазис по пътя на коприната между пустинята Такламахан, Памир и Тиан Шан. Провинцията Xinjiang, преди години част от бившия Тюркестан, означава « Нова граница », сега е чувствителна зона в експанзията Китай. Уигурите имат език близък до турския. Бях приятно изненадан, че познават Булгаристан, както наричат България. Думи като тешекюр, маш-аллах, гюзел… ми отварят врати и ни сближават. Чужденци се срещат рядко, а китайците се държат безобразно с местното население.

Поради събраните нагъсто няколко 8 хилядника, Каракорум е най-впечатляващ сред планините. В 500 километра между Индия, Китай и Пакистан са събрани няколко стотин 6-7 хилядници. Бях открил тази фантастична Природа  откъм Пакистан, а сега ми се отвори възможност откъм Китай да снимам веригата на К2, Гашербрум и Брод Пик, които заедно с няколко седемхилядника, представляват естествена граница между Китай и Пакистан. Граничните зони са трудно достъпни, но и най-интересни.

Ленин и Сталин са считали, че огромните човешки жертви не представляват нищо спрямо идеята да се построи светло бъдеще! Такава е и политиката на китайците в областта Ксингжианг и Тибет. Уигурите са третирани жестоко.  Над един милион от тях работят, затворени в трудови лагери в Тибет. Хората в цялата област са под непрекъснат наложен контрол. Звуците на сирени не спират денонощно. По широките булеварди циркулират непрекъснато полицейски коли. По улиците  се разхождат въоръжени полицаи с палки и щитове в ръцете. Бюра за проверка има на всяка пряка,  пред всеки магазин и подлез. Старата част на града е запазила облика на крепост, на която огромните стени и тесни калдъръмени улички са пазени от китайците.

/ Отговорнички за реда в услуга на полицията /

/ Похвалени и наградени квартални отговорници  /

В импрегнираните с история улици на стария град са залепени портрети на квартални активисти,  следящи за реда, с привилегии, както нашите квартални отговорници по време на строежа на комунизма. Те използват добре познатия почин, самият народ да следи ближните си. Това ме връща 40 години назад и с прикрит фотоапарат снимам  познати картинки в съвременен, технически още по-брутален вариант.

/ Смяна на квартал с показване на документ за самоличност /

След Кашгар поемам към покитайчения Ташкурган, вековен град по пътя на коприната. По улиците по същия начин циркулират полицейски коли, свирят сирени. Граничното разклонение между Ласа и Кашгар не е далеч, както и Пакистани Хайуей с най-високия автомобилен пас на земята. По пътя преспивам в мизерна барака до езерото Каракол полегнало като огледало между Мустаг Ата – « Баща на Ледените Планини » 7456м и Конгур Таг 7719м.. Имам специално разрешение за военните за района, но това не помага особено, защото не ми позволяват да преспя, както искам в юрта на местни киргизи. Снимам само върховете наоколо, със стада и няколко юрти. Заоблената форма на Мустаг Ата е чудесна за спускане със ски, стара неосъществена мечта от младежките ми години с някои близки приятели.

/  Мустаг Ата, 7546м /

/ Конгур таг 7719 м. /

По пътя се прокрадват скъпи коли на богати китайци, които циркулират безпроблемно, където искат. Модерно облечени китайски дами се фръцкат  пред езерото Каракол за поредно селфи с отражение на седемхилядника.

Връщам се обратно в Кашгар. Следва тридневно пътуване с джип с безброй военни контроли, бариери и стегнати  китайски физиономии. При пограничния град Илик последна бариера, прашен път, контрол и най-после среща с камиларите водачи. Между тях, разбира се има китайско око, което ще следи и докладва как вървят нещата, дори там, където човешки крак не стъпва. С двама приятели започваме малка експедицията към К2 и Гашербрум.

Съвършената архитектура на планината с помощта на обектива ми ще опитат да заместят думите.

                                                  / Кашгар /

                                             / Най-голямата статуя на Мао в Китай /

                        / Чайната в стария град, където възрастните се събират и споделят каквото могат /

                                         / Под крепостта свирят сирените на полицията  /

                                                / В Неделния базар се хапва чудесно /

                                                  / Бившият най-голям пазар за добитък в Азия  /

                                                   / До езерото Каракол и в дъното Конгур /

                                         / Илика, последният военен пост. Среща с камиларите /

                                                               / Долината на река Шаксгам /

                                                        / Първия лагер /

                                                     / На път към условния базов лагер на К2 /

                                     / Агил Пас, преди разклонението между долната за К2 и тази за Гашербрум /

                                                              / Аргил Пас (4800м. /

                                                         / В дъното крайчец от ледника на Гашербрум /

                                                                     /Гашербрум/

                                                      /Ледникът на Гашербрум /

                                                   / Ледникът Гашербрум /

                                                    / На път за К2 /

                                                          / К2 в дясно, Гашебрум най-отляво /

                                                          / К2, (или още Chogori) , малко след изгрев слънце /

Екипировката ни и тази на камиларите не са пригодени, за да отидем навсякъде, където ме тегли страстта към Планината. Представих си как изглежда директната връзка между ледника на Гашербрум и този на К2 с фантастични гледки към двата осемхилядника. Оказа се, че преди десетина години словенски алпинисти са минали по тези места, (как да не ме е яд) докато ние, за да навлезем в долините на двата осемхилядника, с камилите се наложи да заобиколим огромен масив и многократно да пресечем пълноводната река Чазам.

Особено нещо сме хората, често изпълнени с възторг и все пак незадоволени…

          /Пасу – разклонение към Чипурсан, Бабагунди и към Хиршад пас за Вакхан Коридор/

Вакхан Коридор е създаден като буферна зона от англичани и руснаци в края на Втората световна война. Тази долина от 200 километра, разположена между Киргизстан, Пакистан и Афганистан, продължава до високопланинския превал Тагерман Чу на границата с Китай.

                                                            /Афганистан, поглед от Хиршад пас/

Тук се събират трите планини-великани – Каракорум, Тиан Шан и Памир, между които се провира най-краткия път на коприната. По него са минавали керваните от Китай към Киргизия и Узбекистан. От там е минал и Марко Поло на път са Самарканд и Хива.

                                                        /Вакхан коридор откъм Хиршад пас/

В Пакистан, недалеч от Хиршад пас срещам номади киргизи и то се разбира – тръгвам след тях, за да хвърля едно око зад границата с Афганистан.

Районът е твърде беден, отдалечен от всичко, без интерес за талибаните. Туризмът в тази многострадална фантастична страна е опасен, но все още възможен. ( английската агенция http://www.untamedborders.com/ организира вече трети международен маратон и ски през зимата за някои по-смели пътешественици.)

Номадите киргизи заменят ориз и стока от първа необходимост срещу добре отгледан добитък от овчарите Вакхи, жители на Коридора.  Пасищата  около огромното езеро Чакмактин са най добри в района.

Местните жители не ползват пари. Това е между малкото останали места в света, където безпаричния обмен все още е възможен.

                                                                      /Номад, киргиз, Вакхан/

                                                                  /Жена Вакхи, Чипурсан, Пакистан  /

Повече фотографии ще намерите в сайта www.ivan.pastoukhov.com в 23-та галерия.

Китайците  са живяли винаги с мисълта, че обитават  “Империята в Центъра”. През 19-ти век англичаните са ги унижили с търговията на опиум, както и с двете последвали войни. Това ускорило промените, на които по-късно сме свидетели.  “Напредваме, дори да се налага половината народ да измре, за да нахрани другата половина…” – е цитат в бележника на последователя на Сталин – Мао Тце Дунг. Китаецът няма чувство за индивидуалност. Народът, без да се оплаква, е оръдие на поставените от ръководителите идеи.

В провинцията Кам, между многобройните стандартно построени нови градове по пътя към Ласа, на 3400 метра се намира Гардзе, където все повече китайци се смесват с  тибетското население кампа.

Ушу, на 3850м., е друг модерен китайски град в Тибет. След голямото земетресение през 2008-ма година той е разрушен и построен отново. В дневника си отбелязвам: “ Тук всичко е ново, лъскаво, стандартно и плоско, без нищо естествено, включително местните покитайчени Кампа. Те зяпат разсеяно и се шляят между появилите си тук-там богати туристи-китайци. От канала на банята в стаята ми тръгва да се разхожда голяма хлебарка. Имам проблем с водата, идва китаец и от близо час опитва да оправи разваления душ, за да мога най-после да се окъпя.“

Снимам малкото останалите автентични Кам-па, жители на тибетските провинции Кам и Амдо, станали част от Сишуан и Кингхай в северозападен Китай.

“Разбойници-благородници” е името, което първата жена репортер и фотограф на двайстия век, парижанката Александра Дейвид Нийл дава на тези вероятно най-добри ездачи в света. През 1911 година, епоха, в която в Европа жените са били възпитавани, за да създават удоволствие на  мъжете, тази забележителна пътешественица заминава за 18 месеца в далечния Ориент с желание да има духовни преживявания. Тя се връща от Тибет 13 години по-късно с огромен писмен и фотографски материал.

Близо сто годишна, тя продължава да прелиства с носталгия албумите си от Кам, страната на кам-па, „разбойниците–благородници“.

По време на китайската инвазия безстрашните Кам-па за кратко време  удържат армиите на Мао и създадат сериозни проблеми на правителството. Те се появявали неочаквано, избивали много китайци и светкавично изчезвали. По собствона инициатива те отвлекли Далай ламата от Потала, за да му осигурят сигурно място в Дарам Сала в Индия. Идвало им в повече да наблюдават политиката на примирие на любимия им духовен учител, който в един момент започнал дори да пише стихове за Мао.

Реших да посетя тези места повлиян от прекрасните фотографии на Тициана и Джиани Балдизоне, проследили пътя на Александра Дейвид Нийл. По пътя към провинцията Кам често има сериозни свличания и пътуването с автобус или камион е неимоверно трудно. Местните хора по селата  се страхуват да говорят, някои дори не ви поглеждат в очите. Разрешение за посещаване на Ласа, поне за момента се оказа невъзможно.

Кам-па вече не са гордите мъже с орлови погледи. Във фотографиите се усеща само повей от богатото им минало.

Китайският народ е възпитан на подчинение. Средният китаец днес живее с амбицията да се нахрани добре, да спечели пари, за да си построи дом и по-късно и да пътува.

Конфуций е реабилитиран с политическа цел, Буда – превърнат в политическа фигура.

Кам и Амдо са стратегическа зона и модерна дестинация за новите, богати китайски парвенюта. Мощни  западни коли летят по широки асфалтирани пътища, построени най-вече за военни цели. На местата на бомбардираните преди години манастири са построени лъскави постройки, населени с млади „прогресивни“ будисти.  Китайци със скъпи фотоапарти, посещават прилежно организирани местни фестивали. В отдалечени долини до новопосроените градове, където е имало традиционни празници, сега официално се организират състезания на коне, борба на бикове, на овни и петли, забавни за народа и за богатите посетители. Излизането на чист въздух и прохлада по високите тибетски плата вече се е превърнало в мода. В едно задръстване по пътя се запознавам с богат китаец, собственик на  джип Хамер, който впечатлен от фотоапаратите ми, предлага да му направя компания до Ласа. „Нямам разрешение“ – отговарям – „Няма проблем, ще уредим нещо.“ – отговаря.

Средното съсловие в Китай е едва зародено. Много хора имат сериозни проблеми, но ентусиазмът за величието на Китай е всеобщ.

След дългата опустошителни забрани на Мао, днес будизмът е превърнат в полезна политика за овладяване на масите. Разрушените манастири и масово избитите монаси са заменени с блестящи златни Буди във видими от далеч строежи, населени от десетки хиляди млади монаси китайци и китайки, смесени нарочно с малкото оцелели отпреди “модернизацията”.

Наред с болка и разочарование, фотографиите ми дават идея за някои грабващи моменти в тази огромна, трудно разбираема страна, изпълнена с ужасии и вековна мъдрост.

Във все по рядко срещаните юрти на номади, понякога има телевизор, показващ най-вече пропагандни програми. Имах болезненото усещане за един безвъзвратно загиващ свят.

Но въпреки всичко Китай продължава да бъде извор на многовековна Източна мъдрост, обратна на детерминизма, с който е пропит Западния свят. Ин и Ян са взаимно свързани. В живота няма нищо сто процентово!

Водачът Кунчок, с който споделям пътуването – на фотографията е майка му –  се няма за китаец, държи да бъде кам-па. От няколко години прави опити да вземе паспорт, за да излезе от страната. Необходимо е прилежно досие с одобрение от партийното бюро в родния му град. Вероятността е много малка. Той беше чудесен спътник и връзката ни се превърна в приятелство. От все сърце му желая успех.

В далечината се вижда свещенния връх Миния Конка 7556m, а на долната фотография – молитви, носени от вятъра.

В блога от април 2009 година ще намерите повече фотографии от тази област.