ВЪРБАН (Из преживяното – 1983 година)
2018
3 Март, 1983 година
Настаняваме се да преспим в бусчето на Жерар в подножието на Пирин, в началото на гората под хижа „Яворов“. Събужда ни кристално чиста зора, проблеснала сред вековните мури. Облечени в пресен мартенски сняг, те припукват ритмично, от клоните им се сипят феерии от искрящи снежинки. Ранобудната Планина, гостоприемна, по-красива от всякога ни приканва да побързаме.
Французите, възбудени, дърпат бързо нагоре. С Върбан ги следваме по утъпканите следи и още преди обяд подминаваме запустялата хижа „Яворов“.
Времето е чудесно, но Върбан е необичайно мълчалив.
– Чоче, досега не са ни правили партина, потръгва ни, да знаеш. Така ще бъде занапред! – опитвам да окуража приятеля си.
– От твоите уста в Божии уши! – усмихва се Върбан, свръхчувствителен и по-реалист от мен с малко вял поглед.
– Знам, че ще успеем! Ако не сега, когато стане. Айде, зарадвай се най-после! – провиквам се няколко метра след него.
Унесени в мисли, следваме следата на франсетата. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на приятеля ми в Либия приключва. Ще се съберем в Париж. А после каквото сабя покаже…
Наближаваме билото. Франсетата ни очакват, погледите тревожно втренчени на запад. На хоризонта, зад Югославия, се е източила тънка, черна ивица. До заслона „Баюви дупки“ с добър ход ни са необходими максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо изважда термос с чай, Ясен – буркан с мед.
Чертата на хоризонта стои закована.
Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж по ръбовете на билото, нямаме желание да се върнем обратно. „Възможно е вятърът да завърти фронта, бурята да се размине“ – така решаваме и продължаваме максимално бързо към заслона.
Преди три години, по същия ръб, с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електричество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме нощта на броени метри от заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна, без да ни прибере.
Този път сме четирима. Напредваме, но дали от либийските травми, или от спомена за голямото мръзнене, Върбан продължава да е напрегнат и тревожен.
– Чоче, пъстървата мърда в раницата ми. При теб е виното. За лакомствата при франсетата да не говорим… – провиквам се на пресекулки и искам да съм оптимист. – Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват! – опитвам да окуража и двама ни.
Чертата на хоризонта внезапно надебелява, черната вълна ни връхлита с буреносен вятър и суграшица. Връзваме ските на раниците – всички, освен Върбан, който ги държи с ръка. Крачим по ръба, един зад друг, максимално встрани на козирката.
– Този път сме четирима! – чувам Върбан да си казва на глас.
За връщане не става дума.
Жерар прави партината. В следите му стъпва Върбан. Държи щеките си в една ръка, ските в другата и при всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни и това ме дразни. Провиквам се да ги стегне на раницата, да си служи само с щеките за повече мобилност. И повтарям уж весело, но ядовито: „Пъстървата е в тигана-а!“.
– Нещата се повтарят! – отвръща Върбан.
И това са последните му думи.
Козирката под нас се отлепя. Вися над пропастта, вкопчен в скалата. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.
Върбан?! Върбан е долу!
Надвиквам се с виещия вятър. Крещя неистово над пропастта:
– Чоче! Чоче!
Чувам гласът на приятеля ми, накъсан от виелицата:
– Да дой…- де- е… Ня..- кой…
Надвесен над черната бездна, искам да скоча при приятеля си.
– Стой! Ти си луд! И двамата заминавате в пропастта! – викат в хор французите и ме държат.
– Чоче, трябва да издържиш… Ще издържиш… Ще дойдем!… – крещя, без да ми е ясно какво казвам.
Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.
Към развиделяване бурята затихва, но мъглата е все така непроницаема. Да слезем при Върбан е абсурдно. Не можем да се оправим сами. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.
– Чоче, бъди позитивен… Яж мед! Силен си, трябва да издържиш… Нали веднъж успяхме! – повтарям безутешно и въртя безутешно ските. – С теб съм… Ще се върна максимално бързо!
Да, но се отдалечавам.
Ниско долу, оставям багажа си на французите и хуквам по долината, същата, по която вървяхме с Йетте преди година – в село Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! – повтарям на себе си и се надбягвам с времето.
Няколко слънчеви лъча преборват чернилката. Спирам и потапям пресъхналите си устни в шумящия наблизо поток. И лицето, после пламналата си глава.
За миг потокът, гърмящата Планина… Природа утихва, замира. Някъде дълбоко в мен прозвучава познато от Каикохе: „Всичко е наред!“.
Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева, заедно с Върбан, като в хор повтарят: „Всичко е наред!“.
Миг и вечност са едно и също нещо!
Хълцам от болка и радост.
– Чоче! Чоче!
Тичам отново и повтарям „ВСИЧКО Е НАРЕД!“, сякаш наред с невъзможното, всичко е възможно.
От Софийска спасителна служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, не се притеснявай.“
Ужасен, трясвам телефона и въртя панически на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.
Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, строени в бойна готовност до колата на Жерар, очакват диверсанти и аз съм първият.
„Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим“ – развиква се поручикът на местен диалект.
Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел – неясно познанство от спецслужбите на УБО. Имат ултрамодерни скиорски екипи, носят и за мен. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.
В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.
– Ба, па той веке нема да е жив! – е реакцията. – Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе. Нема страшно…
Занемявам. Кузман захвърля демонстративно значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.
Ниско долу, зад нас, запримигват фенерчетата на спасителите, стреснати от реакцията ни.
Изминали са повече от двайсет и четири часа.
Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главоболие, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.
Този път, без отговор.
Въжето, с което разполагаме не е достатъчно, за да слезем при Върбан.
На спасителите не можем да разчитаме, били са отбой поради нов фронт от запад. Разбираме, че от местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Върбан, но акцията е също прекратена. Освен това батериите в станциите са паднали. Връзката между двата отряда е прекъсната.
Настояваме за помощ – „Не иска да рискуваме.“ – повтарят спасителите, едва ли не доволни да се приберат в хижата. Върбан остава горе. Сам.
В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан ни имат за братя, но отказват да ме видят.
Времето този път наистина се влошава. Акции вече не са възможни.
Вдига се голям шум. Родителите на Върбан мобилизират военните.
Изтича цяла седмица. Тялото на приятеля ми е най-после намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Върбан е издъхнал още първата нощ.
За последен път държа ръката на приятеля си. Ледена и жива. Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше се да живеем дълго.
Коленича в снега с болка в гърдите и обещавам на Върбан да живея за двама.
Мракът около мен продължава да се сгъстява. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.
Седя зашеметен в леката кола на близък приятел, паркирана до Централните софийски гробища. Чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си. Да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее.
Като допълнение на всичко, в местен вестник пише как заобиколени от чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият отказва да станат заедно диверсанти. Дали, за да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, зли приказки бълват отвсякъде. Верига от потискани страдания, предавани от поколения, ме стяга като примка.
В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински добри. А само добрите правят света поносим и изобщо възможен.
Сега разбирам до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина помага да осмислим живота.
Живот, който се държи на толкова малко.
След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, Жерар във Франция, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обади. Само баща ми ме прегърна с разбиране, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.
След още не малко перипетии се ожених за французойката, която обичах. Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала, любимото ни място за ски с Върбан. Вятърът бил силен, пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла една епоха на щастливи полети и разочарования.
Коментар