Знаем, всеобща Истина няма. Накъсана на фрагменти, тя е различна, според обсега на възможности на всеки човек.

Изкуството също не претендира за Истина. То ни помага да се протегнем отвъд привидния свят, за да извадим нещо от себе си. Съдържанието му извън времето го прави голямо с това, че независимо от епохата, променя нещо в нас.

Добрият фотограф превръща зрителите в творци, както това става в литературата, в музиката, изобщо във всички изкуства. Може да кажем, че той събужда творчески усет в търсещите кислород извън конформизма на ежедневието.

Когато снимам не търся истина, а автентичност. Нямам определена мисъл или цел, не сравнявам, не осмислям случилото се в момента. Играя със светлината, геометрията и вътрешното си усещане в съгласие с външния свят.  За части от секундата пред визьора на фотоапарата ми преминава интуитивния въпрос и отговор.

Такъв е моят случай, но се възхищавам от фотографите творци, които създават сполучливи сценични обстановки. Изискванията за това са големи. Добрите фотографи, като например Ник Брант, Ервин Олаф…, са единици. Може да се каже, че, фотографът снима директно от живота или създава постановка, която предава фотографски.

А красотата? Тя е недвусмислена, неопределима и различна за всеки. Тя отваря и променя, помага да дишаме различно и да обичаме. Въздишка след болка разведрява, но от красивото губим дъх. „Красотата ще спаси света“, се провиква Достоевски с надежда красивото, различно за всеки, да се превърне в недвусмислено красиво за всички.  

Площада Тиан Ен Мен, Пекин.

За да уловим мига, забравяме диктаторът в нас, който налага „истини“. Излизаме от клишето на за-ученото, циментирано в закони и претенции и се уповаваме на вътрешния усет, обърнат към външния свят. Свят винаги нов и различен.

Добрият портретист лови момента, когато лицето излъчва скритата истина, присъща и различна за всеки.

Най-лесни за фотографиране са децата, хората свързани с Природата и възрастните, когато са доволни от живота. Да добавим и добрите артисти, еднакво истински на сцената и в живота.

Ще добавя пример за изкуство в изключително трудни условия. В изложението през февруари – март тази година, Европейската Къща за Фотография в Париж отдели цял етаж за Henry Huet с фотографии от войната във Виетнам. Пред лицето на смъртта погледът на фотографа впечатлява без да товари, подобно на иконите на Капа. Във фотографиите на двамата смъртта изглежда привидна.