Две говорещи очи. Вглеждаме се в тях и колкото по-дълбоко навлизаме, повече съкровища разкриваме

Дали учен, влюбен, поет, възрастен или дете, пресичаме воали, търсим скритото, различно във всеки.

„Очите, огледало на Душата“, казват. Звучи чудесно, ала Душата остава недостижима за обикновените очи. Изпълва ни живецът, зад който тя остава скрита, защитена от узурпатори.

И това, докато заживеем със Съзнание за взаимно разбиране, без страх, без агресии.

След добре запълнен живот погледът на човек е спокоен, дълбок, тежи с това, което ще отнесе в незнайното Отвъд. Такива хора са постигнали дистанция спрямо себе си и дават значимост на другите.  Ясен, говорещ поглед имат и  някои деца, преди да ги похлупят възпитания и драми.

Две говорещи очи: какво по-добро за фотограф, който не приема изкуствени постановки.

Лицата от портретите в блога са на непознати хора от случайни срещи по света. Снимал съм ги спонтанно, без обяснения и приказки, съпроводени от взаимно излъчване и благодарност за обмяната.