С жители два пъти и половина повече от България, модерен и архаичен, религиозен и безверен, с богата история и култура, Истанбул плаши и очарова. Ориенталската кухня на турците е сравнима с най-добрите в света. Чистотата в домовете и тоалетните е по-добра от тази на много европейски страни. Ако изключим какво се случва зад кулисите – мнението на 50% от гражданите на Истанбул е против диктаторския характер на правителството – оставаме приятно изпълнени от многобройните, различни квартали в града, всеки със своето очарование.

Снимам  дискретно, понякога явно, без да срещна негативна реакция. Агресивността е скрита, споделят жителите, понякога дори жестока, зад декорите на диктаторската политика на Ердоган.

Истанбул е немислим без  Босфора и Златния рог, естествен пристан, образуван от прилива на две реки. Мостовете между Европа, Азия, с многобройните кораби, лодки, автобуси, метро, трамваи, лифтове в различните квартали на града, прави живота възможен за 16 милиона жители.

Девойката, захласната в разговора, дори не ме поглежда как снимам в магазина.

Кораби щукат във всички посоки, на където погледне човек, тепета и минарета са се забили в небето и добавят към чара на града. Свръх модерни сгради, магазини и хотели контрастират кварталите със стари къщи и калдъръмени улици, където тук-там все още минават напевно провикващи се амбулантни търговци.

Спирам до количка с голяма тепсия пилаф – подобен съм вкусвал само в Хива и Самарканд. Казвам, че от Булгаристан. Подчертавам – комшуна! и получавам една лъжица в повече. Надвечер, по време на рамадан, хората постилат бохчи върху тревата, за да се хранят на въздух с домашното сготвено. Бабите ме гледат малко скептично, но забулените млади булки са доволни и ме канят да хапна с тях. Става ми странно, а те обясняват как се правят на религиозни – кариерата в живота им изисква воал в тон с политиката на Ердоган.

В квартала Балат пред входа на стар хамам чета: „за мъже“. Заради рамадана хамамът е празен. Влизам да открадна някой кадър. Закръглен мъж с красив мустак изниква от отвътре и ме приканва да вляза. Оказва се българин, избягал по времето на комунистическа България. Говорим за какво ли не и ми дава сапун, чаршаф, и налъми. Изтегвам се на топло, сам в средата на просторен многовековен хамам. След това пием заедно турско кафе и си гледаме в чашите. Ако някой от читателите на блога се интересува, пазя адреса.

Освежен,  продължавам към съседния квартал Фенер, най-интересен за това, за което съм дошъл, да снимам.

                                                                  / На летището Ататюрк… /