„От Париж до Ашрама“ – Иван Пастухов откри рая в Индия, но продължава да пътешества на лов за фотомигове.“ С това заглавие списание Тема от 18-24 януари реши да покаже как живея.

 Към списанието нямам критика, защото виждам, че това е стил в цялата българската преса – с подчертана освободеност, гръмки изречения, показност, далеч от литературния български и желание за сензация, която да привлече публика. Разбираемо е, да се установи културен, елегантен стил в езика след 45 години строго детерминирано съдържание с натрапени лозунги в медиите, е много трудно да не се залита в друга крайност.

Промени разбира се има, но жаргонът все още ива нотка на детерминизъм, същевременно с необуздана свобода на израза, който на всяка цена трябва да впечатли публиката. Това ме кара да реагирам, вероятно защото във Фрнация всичко това е съвсем различно.

На срещи и интервюта опитвам да покажа, че гръмки, затварящи в рамки изрази не са необходими. Освен това рай на земята не съм открил никъде и съм убеден, че такъв не съществува. Вкус към лов, все едно от какъв характер, нямам. Пътувам в различни страни с желание да откривам и фиксирам с обектива вълнуващи моменти. Проект ,свързан с „Земята и Хората“, който не е достатъчен за един живот.

Кариера не правя. Привилегировам свободното нреме, за да търся отговори на въпросите, които ме вълнуват. Фотографията е чудесен  инструмент за търсене, което  постепенно се превръща във вътрешна необходимост. Качеството на всяко действие и най-вече свободата, изисква непрекъснато усилие. Животът ми върви без Академии и Ашрами, без стремеж към богатства, реклами, титли и рамки. Крача с  миши крачки напред, както в играта от детските ни години: „Царю честити имен ден, колко е часа?“ . Нещата се случват в мишите крачки. В живота малката крачка често е по-ценна от многото други гигантски. Фотографията изисква професионализъм, но не може да бъде професия, защото не търпи ограничения, афиши и лозунги. Родченко е имал гения да се нагоди към Сталин без да загуби свободния си поглед.

Преди година Асоциацията Картие Бресон направи изложба на Соул Лайдър, между най-добрите фотографи-колористи на века. Осемдесет годишен той най-после се появи в Париж. На входа на изложбата му с големи букви беше написано: „Творих и бях щастлив, животът ми да премине в сянка“. В индийската епопея Багават Гита се казва: „нещата започват да стават, когато не търсиш плода на усилията си“. За изложбата ми „Тук-Там“ може да влезете в: http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 или в  http://credo-gallery.bg/bg/archive от 2010 година

Идва ред да покажа мои фотографии в София. Това ще стане в изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове, зад гърба на Народния театър в София между 14 януари и 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията ще покаже фотографии, които до голяма степен са хаотично събрани от различни места в света, от където названието “Тук – Там”. С фотографиите си искам да покажа, разнообразието и красотата на един свят, в който събирането на хората без национализъм,  диктатури и затворени граници, е единствения път за оцеляване на човечеството.

Външният свят е по-малко интересен от каквото носим в себе си.

                                                                             / Шринагар, Кашмир /

Скритото привлича, в случая лицето с погледа на дамата зад бурката. Представям си ги в чудесен портрет зад воала на жената.

Вдигам фотоапарата, тя не помръдва. Приемаме се. Снимам.

Намираме се в задния двор на джамията, сами, „очи в очи“, без да продумаме. Когато вдигам апарата, дамата не променя позата си, имам чуството че ми се усмихва. Усмихвам се и аз. Става ни приятно.

Мерси мадам!

В големия, добре изваден тираж, погледът на жената се усеща по-ясно.

“Модата e във въздуха, вятърът я носи, усещаме я, дишаме я, тя е в ефира и по всекидневните павета, съдържа идеи, обичаи и събития.” Така говори за модата, госпожа Габриел Шанел.

Модата е винаги в тон с времето в което живеем. Карл Лагерфелд с оригиналният си вкус продължава линията Шанел, но освен Хермес, всички големи модни къщи в Париж вече принадлежат на групировки с повече или по-малко интересни модисти. Господин Юбер де Живанши, надхвърлил осемдесет, напуска света на модата и се радва на красотите в живота в живописния си замък. Всичко това, за да кажа, че сме излезли от епохата на големите Couturiers (моделиери, шивачи), които са знаели да правят всичко – и това от зашиване на копче до най-изтънчени гънки, линии и форми на дрехата. Днес модерното изкуство и не само то, търпи осезателни промени.

Претрупаният Шанз-Елизе, булевард, превърнат в туристически търговски маршрут е загубил парижкия си облик. Но нека да пресечем улица Фобур Сен Оноре, да завием по авеню Монтен и да завършим обиколката ни през Жорж Сенк . Снимам в ролята на папарак, защото Високата мода е строго пазена от копиране. Когато ми правят забележка, спасявам се с извинение и любезна усмивка. “Виждам, не сте с дръпнати очи” – подхвърля портиера на Кристиан Диор с упрек в гласа, начин да ми каже, че не съм китайски шпионин, но не е желателно да снимам.  Пред Ланвен, продавач от магазина се обръща с по-рязък тон: “Знаете какво правите, нали? Не е желателно!”. Не го показват, но им е приятно, че излъчвам възторг към красивото. Радостното чувство е между най-добрите невинни ключове за много врати.

Японците са най-силни в крадене на идеи, но не си позволяват да снимат  открито.

Любителите на фотография могат да видят повече кадри в 72-ра  галерия от сайта.