Такако
2015
Времето минава незабелязано във влака между Осака и Матсуе. Скоростта на влака превръща кадрите зад прозореца в цветна импресия.
В пролуката между предните седалки се показва женски профил . Надигам се и питам: “Извинете, дали следващата гара е Матсуе?”
“Матсуе, да…, аз слизам на това място, ще ви дам сигнал.” Благодаря и не се въздържам да снимам изразителното лице – японките, когато са красиви са много красиви. Японците обичат фотографията, а когато са против, прикриват презрението си, сякаш не ви забелязват. Случаят не беше такъв, девойката дори се изправя на седалката и се поинтересува защо снимам.
Обяснявам колко много ми харесва Япония и че обичам да снимам. Тя се засмива и се намества по-удобно, за да продължим разговора: “Какво снимате? Какво ви интересува в Матсуе?”
“Хората, атмосферата… Япония е чудесна! В Матсуе има замък от седемнадесети век, искам се да свържа средновековието с контрастите на свръхмодерния свят, два полюса много характерни за Япония.“ – отвръщам. Девойката е с традиционно възпитание, носи в себе си духа и финеса на прадедите. Освен това говори добър английски, рядко срещан в страната.
Влакът спира на очакваната гара. Подавам визитната си картичка, както се прави тук, с две ръце и леко кимване на глава. “Казвам се Такако”, кимва ми с по-дълбок поклон лъчезарно усмихната девойката. Поклоните в Япония са кодирани и изразяват отношенията между хората.“ Такоко какво означава?” – опитвам да завържа разговор. “Обръщане специално внимание към родителите.”
Движим се сами по празен перон в малка, провинциална, чиста като аптека гара. След кратко мълчание поемам риска за по-сериозен разговор или да загубя връзката – японците допускат трудно до себе си. “Името ви е интересно, тежи от смисъл. Знаете ли какво означава според Десетте Божи заповеди в Библията да обърнете внимание на родителите си, текст написан преди 2500 години ?” – подхвърлям.
В погледът на Такако проблесва въпросителен пламък. Емоционалното състояние на тези хора за нас е винаги загадка. “Една добре изразена благодарност към родителите, ви освобождава от тяхната зависимост, с възможност да поемете своя път и един ден да станете също родител.” Такако кима замислено с глава, докато аз снимам задрямалата възрастна госпожа в чакалнята на гарата.
Хотелът ми се оказва близо до гарата при живописна криволичеща рекичка.
“Колата ми се намира в паркинга отсреща. Мога ли да ви бъда с нещо в помощ?” – казва усмихната Такако. Междувременно разбирам, през тридневния си отпуск тя е гостувала на приятеля си в Осака и на следващата сутрин ще се върне на работното си място в банката, където работи по 12 до 15 часа на ден, включително през съботите. След месец ще получи друг тридневен отпуск и отново ще пътува. Мечтата й е един ден да има достатъчно отпуск, за да дойде до Париж.
Приятно изненадан от предложението й изявявам желание да видя замъка в града и след това да взема автобус до малко пристанище на петдесет километра от Матсуе, или евентуално да посетя някое друго градче с известен манастир.
“Ако искате, нека първо да видим замъка заедно. Около него има голям парк и река.” – предлага Такако. “След това искам да ви поканя на чай в някоя позната вам традиционна чайна.” – добавям от своя страна.
Трудно ще ви се случи по-приятно нещо от това за вас да се грижи красива японка с подобна загадъчна усмивка.
Замъкът с изящтно подредена градина ни грабва вниманието, а времето е кратко, за да разберем малко повече за културата на всеки.
„Стаята за чай, Суки-ия, отговаря на смисъла на идеограмата си: „Жилище за Фантазия“, която с годините допълва значението с „Жилище за Празнота“ или „Жилище за Асиметрия“ – тоест място за осъществяване на поетичен порив. В несъвършенството на заобикалящия ни свят, на такова място въображението може да изрази своята безграничност.“ – прошушва Такако.
По време на разходката продължавам да се учудвам от контрастите, с които всъщност цялата страна е изпълнена.
„Има неща в Япония, които предполагам ви задушават или по-скоро блокират по-свободните духом. Ние чужденците, оставаме с впечатление, че в страната ви сякаш няма среден път. А може би Шинто и Зен бундизма изравняват крайностите?“ – питам.
„Тао, наследство от Китай, ни дава идеал към естетиката, а Зен го прилага на практика.“ – споделя кратко Такако и добавя – „Истината не може да бъде достигната, освен с опит за разбиране на противоположностите.“
Възторгът ми не спира към финеса и хармонията в блестящо подредената, изрядно пазена Природа навсякъде.
„Красотата е отговор за търсената истина.“ – споделя внезапно Такако.
Чистотата, обществения ред, респекта към околната среда, която е принадлежност на всички, подчертаната грижа и отдаденост към обществото, всичко това прави от Япония различна планета. Но въпреки постиженията в страната, хората нямат вид на особено щастливи. Човек не може да скрива щастието си. Възможно ли е да го имате без да го излъчвате?
„Така сме възпитани, то е отвътре.“ отговаря кратко Такако.
Ех това “отвътре” – “отвън”, тема вълнуваща всеки чувствителен човек навсякъде по света, включително Такако, която търси себе си, живее искрено настоящето с радостта от това, което й предлага момента.
След чая Такако спонтанно решава да ми покаже родния си град, който имах намерение да посетя с автобус.
„Тогава няма да ми откажете да вечеряме суши в някой традиционен ресторант по ваш избор.“ – добавям.
В колата говорим отново за Япония, за Китай, за любовта, за чистотата, за красотата, за напреженията в света, за азбуки и култури…
“Колко на брой са буквите в модерната ви азбука? В коя епоха са създадени съвременните канджи? Оказва се, че Кан означава Китай, а джи – буква. Канджите са въведени в Япония през IV век. Днес има 1945 официални канджи от близо 3000 възможни.
„Четете ли китайските идеограми?“ – питам впечатлен от хилядолетните надписи върху стоте хиляди гроба в митичната гора при Mt. Koya, която неотдавна посетих.
Такако шофира и брои на пръсти. Стига до трийсет идеограми, обърква се засмяна и започва отново. В страната никой не шофира бързо и напрегнато. Спираме, за да броим идеограмите.
Манастирът се оказва огромен и безлюден, а градчето много симпатично.
Този следобед в Япония за мен се нарича Такако.
Красотата на градините, които пресичаме са в унисон с излъчването на Такако. „Настоящето е място на относителните неща и е форма на движение на Безкрайното“, четем думи на известен източен мъдрец
Есенните дни са все още дълги и в Матсуе се прибираме по здрач. Такако ме води в симпатичен традиционен ресторант с пресни суши и сушими, по вкус и начин на сервиране съвсем различен от Европа.
Хората в Япония са отдадени на това, което правят. Лишенията са компенсирани със задоволство от постигнатото качество, сякаш всички японци са в състезание за обмен на качества с поглед обърнат навън в служба на обществото или навътре – в бетонирана затвореност.
Както във всяка хубавата приказка, накрая идва момент да се разделим. Такако ме изпраща с поклон по протокол, малко по-дълбок от моя, а аз не се въздържам и я целувам по бузата по френски или по-скоро здраво, по български. Тя се изчервява и се покланя отново.
На следващия ден получавам мейл: “Следобедът с вас запълни нещо търсено и обогати незавършени неща в мен, за което съм ви благодарна.”
Отговарям: “Следобедът за мен беше от най-красивите във вашата страна, за което ви благодаря.”
След три седмици получавам втори мейл: “Иван, благодаря за хубавите думи. Простете за забавения отговор. Къде се намирате сега? В Матсуе вали сняг! Имам да ви съобща нещо важно. Напролет ще се омъжа за приятеля ми от Осака. Започвам нов живот с думите за родителите, които ми подарихте в разказа си. Един ден ще дойда в Париж. Вие също сте добре дошъл в Япония. Животът ви да се съпровожда от светлина. Вярвам във вашето здраве и щастие. Такако”.
Хубавите думи, поднесени сърдечно, за мен бяха най-ценния подарък в изпълнената с контрасти Япония.
Коментар