Светът се променя бързо. 21-ият век плаши, въодушевлява и изисква много.

Истински интересни места за снимане, свързани с пътешествия няма вече много. Най-привлекателни са недостъпните гранични зони, особено между Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия, също в Африка. В проекта “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си позволи лукса да снима последните места на планетата, недокоснати от човешки крак. Те също се броят на пръсти.

На границата между Намибия и Ангола стигам до една от единайсетте етнически групи в Намибия, част от които са все още номади. Намибия има площ три пъти колкото Франция, с 2 милиона и стотина хиляди жители  и е от най-рядко населените страни в света.

Химба са братовчеди на масаите. Преди около двеста години те се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – “водите, които падат” на езика Хереро. Наемам магарета с местен водач и без предначертан път целта ми е да снимам овчарите Химба.

Мулетарите ми са химба и от тях уча жестовете на племето. С примитивни хора нещата стават директно, излъчването говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора от векове живеят с добитъка си и водени от усета си имат спонтанни реакци. Имах подобно усещане с див кон в Аржентина, който неочаквано ме приближи, за да ме подуши и разбере какво представлявам. Не мога да забравя чувствителния поглед на коня, в известен смисъл, без това да е обидно, с погледите на някои Химба, които на момента различават добро от лошо.

В селото сближаването се получи неочаквано лесно. Кобра се била изплюла в лицето на една жена от племето, очите й бяха възпалени със силно главоболие. Колиура (капки за очи) от аптечката ми се оказа добър за случая, няколко парацетамола и жената се почувства по-добре. Племето ме прие различно.

Незасегнати от мисионери и  похристиянчване, племената химба живеят с прародителски традиции, събрани около вечния свещен огън. Дървото Мопане, също свещено, им служи за палене, подръжка на огъня, но също за леч, за битови строежи, включително за правене на ковчези или чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от екранчето на фотоапарата ми възбуждат възторжени викове. Свиквам с миризмата на Химба, които не се мият, а налагат червена глина, напоена с масла върху кожите си. Те добиват копринен отенък и предполагам са приятни за милувка. ,Снимаме се с взаимна симпатия с някои девойки. Чувствата ни се засилват, дори ми предлагат на шега (а може би на сериозно) да се свържа със селото. Колкото повече жени ще имам, повече деца ще се родят и ще се грижат за стадото ми. Всяка жена ще ми коства само 8 крави или ако предпочитам, четиридесет кози. Бащата на девойките ме одобрява и предпочита да му купя крави. Пресмятам, на първо време, не мога да си позволя повече от две жени. Забелязвам също, че някои от тях не знаят броя на децата си.  В племето всеки знае възможностите си, мястото и ролята, която заема. Природата налага ясни закони.

Прохладните вечери до огъня ни свързват още повече. Обменяме песни. Пригласям им тромаво на местния диалект. Българският фолклор ги впечатлява, постепенно заразява всички, пляскаме с ръце и пеем заедно „льох льох лилильох, за целувка и любов, винаги готов“.  Рискувам да отпия глътка от силно киселеещия айран в общото глинено гърне. Мигам с очи, ммм, вкусно!, но отказвам втори път. Нощта напредва, закъснели за сън всички потъваме в многозвезната нощ.

В пет сутрин е светло, хора и добитък се раздвижват. Вълшебна светлина за фотография. Жизнените деца Химба помагат без да спират да играят. Животът се слива с ритъма на Природата, която дава стойност на времето. Привързвам се все повече към тези примитивни, съвсем нормални, изпълнени с топлина и внимание хора, които не се очудват от нищо, не ме разглеждат, не проявяват материален интерес. Благодарни за всеки жест, отвръщат с подобен. На внимание отговарят с искрено внимание. Без да променят Природата, те се нагаждат към нея. Самите те са Природа с човешка чувствителност.

Прибирам се  в Европа зареден с чудесна енергия, тялото регулирано към ритъма и изискванията на Природата. Освободен от екзистенциални въпроси и материални грижи, трябва да заживея отново в средата, която ми принадлежи. Знам, няма да е задълго, но опитвам максимално да задържа преживяното в тялото си, без да бягам от големия град. Да свържа истинското от Природа с културата и цивилизацията, които живеем. Уловените фотографски мигове показват, че преживяването не е било сън. Въображението, смесва реалността в сънища. Има ли по-голям сън и подарък от живота? Вижда се в очите на децата.

Повече фотографии ще намерите в сайта в галерии 91 и 92.