Какво ли няма писано за приятелството.  Като млади сме искрени и идеалисти, връзките, в които откриваме себе си и другите, остават в паметта ни за цял живот. После заемаме роли, свързани с изискванията на обществото, животът става по-изкуствен, несигурен, пълен със съмнения. В добрия случай, разбираме, че без взаимно разбиране и респект към различията във всеки, без безусловност в отношенията, животът се превръща в обикновена замяна на интереси.

След едно чудесно пътуване между Таджикистан и Киргизия, българи и руснаци направихме свой базов лагер под връх Ленин в Памир. Алпинистите се готвят да атакуват върха, а за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер на 5100 м., от където ще снимам пурпурния залез зад хоризонта с планината Тян Шан и великаните Мустаг Ата и Хан Тенгри. Едно изкачване на върха би отнело възможността да снимам фолклорния свят в долината.

Една слънчева сутрин тръгнах да се разтъпча отново нагоре по дължината на шумящия до базовия лагер поток. Набрах височина почти до ледника под върха.  Потокът се превърна в трудна за пресичане река, между охрени хребети от другата й страна с няколко димящи юрти. Наместих се удобно между два камъка и заслушан в кънтящата симфония на реката, започнах да следя кръженето на местните орли в небето.

Заспал съм приятно унесен с мисли за юрти, топъл качамак, кучета, коне, които се бяха импрегнирали в съзнанието ми напоследък. Наблизо се чу изтракване на камъни и все едно сънят ми продължи, защото от другата страна на реката беше застанал разкошен, катранено чер кон с изправен като статуя ездач с пушка.

Махнах за поздрав. Статуята ми кимна и се раздвижи. Махнах възбудено напред назад да покажа желанието си да пресека реката.  Човекът кимна отново с леко загатната усмивка и пред очите ми се разигра сцена, която в изненадата си дори не снимах. Конят с  разкошно „па де дьо“ запресича реката, ездачът слят с животното, нарисуван от неизвестен живописец.  Казакът без да произнесе дума ме приближи, коженият му ботуш се изтегли от стремето, знак да си пъхна крака и да се кача зад него. В танца към отсрещния бряг станахме двама. Скочих на земята, потърсих с бедния си руски думи за благодарност. В същия момент слънцето ме заслепи и разбрах, че очилата ми са останали на камък от другата страна на реката. Показах си очите и направих знак към скалите отвъд реката. Последва трето действие в сценария със своеобразения балет. На казакът явно му беше приятно да сподели изкуството, което носеше в кръвта си. С два-три къси диагонала, без да слезе от коня, приведен до земята, той улови с два пръста очилата ми и усмихнат ги размахва във въздуха.

Представлението завърши, а аз обърнах очилата си към лицето на ездача и усмивките ни се сляха. Неговата се разшири в едно ясно “спасибо”.  Последва колебание с въпросителен поглед към наострените високо зъбери. Поклатих позитивно глава, кракът на ездача излезе отново от стремето, покана да споделя компанията му в нещо за мен неочаквано хубаво.

Ловецът казак не беше словоохотлив, моят руски съвсем слаб, но това не попречи да се разбираме с поглед и да прекараме чудесни моменти заедно. Обядвахме пред пещера на около 5000 метра, където ловецът понякога оставал да преспи. Пушката му беше стара, красиво изписана, наследство от дедите. Ловецът разстла стара, везана бохча, на която споделихме домашната си питка със сол и сметана.  Останахме дълго време удобно излегнали в съзерцание на Планината. Дивеч не се появи.

Времето напредна, ловецът беше усетил възторга ми към черния жребец и неочаквано ми предложи да го опитам. На колебанието ми докъде, той ме съпроводи, за да се увери, че се справям, после посочи базовия лагер ниско в долината и махна с ръка да не се тревожа, той щял да си прибере коня.

По пътя от изневиделица ме наскачаха големи овчарски кучета, полу вълци, ако не бяха съвсем такива. Вдигнах краката си над стремената, а конят леко изцвили и невъзмутим продължи своя тръст към лагера. Няколко часа по късно, осветен от луната, ловецът се появи със същата загадъчна усмивка на лицето.  Умората от  деня и слизането до лагера не му личаха. Беше разбрал, че обичам коне и доволен, че ми е доставил удоволствие.

Приятелството му кратко и искрено остана завинаги в сърцето ми.

Животът ни е изтъкан от срещи и моменти, особено когато са истински.