Месец юли в Куба е горещ, задушен, с леки превалявания. Влагата добавя към задуха. Приемуществото е, че няма туристи.  Полетът до Сантияго не е пълен и минава неусетно.

Летището – мизерно. Прилича на Софийското по време на строежа на комунизма.

Спя в стара колониална къща, собственост на местен жител. Хотелите са държавни, безбожно скъпи, понякога екзотични, с интересна колониална архитектура, но повечето лошо поддържани. Домакинът ми е с възможности отпреди революцията, успял да скрие в Маями ценности от миналото на семейството си.  След смъртта на Фидел Кастро,  с разведряване на обстановката – само разведряване, защото „строежът на комунизма“ не е приключил до днес  –  той успял да върне  имуществото си обратно в страната. В този богат, обширен, чудесно подреден колониален дом с таван висок десет метра има вътрешен двор и вместо покрив богато озеленена тераса.

Старата част на града е пленителна. Улиците са тесни, къщите боядисани с ярки цветове, някои добре поддържани,  други полуразрушени, а жегата по това време е отчайваща.

В Куба циркулират две разменни монети. Разлика между тях е двадесет и пет пъти, същата между платежоспособността на чуждите туристи и местните жители със заплати на повечето пенсионери в България (150 евро).

По лицата на хората е изписана тъга, която преминава много бързо в радост. Народът живее бедно, примитивно, но повечето хора са гостоприемни, с отворени сърца, както в България преди години (това е, че забравяме лошите моменти и често идеализираме). Човек, когато няма какво да губи,  сърцето му се отваря по-широко, особено с малко повечко ром, хубава пура, жива музика и любов. Тъгата се превръща във весела, заразителна  емоция.

Морето е топло, малко мътно и без туристи.

Вратите на домовете са широко отворени, контактът с улицата е директен. Като българин ме приемат добре навсякъде, при това в страна рай за фотографа. На тромав испански разправям как при посещението на Фидел Кастро в София, бяха затворили планината Витоша, другарят да направи необезпокояван своя крос. Боди гардовете го намерили с млада булка в село Чуйпетлево от другата страна на планината. По-възрастните кубинци помнят тези времена и ме канят братски да споделим по чаша ром. Помагам им с няколко евро, доларът тук не е обичан. Жената под фотографията, снимана като млада, ме спасява от внезапния пороен дъжд навън. Подарявам й мускалче с българска роза и се оказва, че Розовата долина й е позната.

Пресичам Куба – 1500 километра от Сантиаго  до Хавана и  виждам как, въпреки беднотията, повечето кубинци обичат Фидел Кастро, подобно на руснаците, които продължават да тачат Ленин и Сталин, а китайците Мао. Това са народи, нуждаещи се от силен водач, често патологично обременен диктатор, който да ги обединява, води и смазва (каквато изглежда е цената).

Кубинците не само са свикнали с нямане, ами се хвалят, че това ги прави сърдечни и сплотени заедно, с безплатно образование и осигурено здравеопазването. В последното не ме убеждават, защото  уморен от няколко часова езда в красивия Виналес,  настъпвам ръждиво желязо на покрива на къщата, от която  снимам. Местната аптеката не разполага с превръзки, а в болницата за чужди граждани мацват набързо раната ми с памук, напоен в йод. „Стерилната“ превръзка е парче марля, увита в стар вестник с цена общо пет евро.

Природата на Виналис е чудесна за езда. Има интересни  скали за катерене, но поради обилния туризъм и бързото забогатяване на местните, отношенията са вече комерсиални.

В Куба богатите цветове, музиката, танците, ромът, пурите и хубавите кубинки раздвижват кръвта на кубинците  и създава настроение.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове и коне теглят каруци, Такситата се заместват с рикшо.

След Сантяго  през Камагуей продължавам към Тринидад – „перлата на Куба“. Калдъръмени улици, стари, многоцветни сгради, каруци и шевролети, малки бистра с чудесна кухня и хубави усмивки.

Сиенфуегос е известен с лабиринт от тесни улички, екзотични и чудесни за човек да се загуби. Жителите са гостоприемни и разговорливи.

По рафтовете на магазините, всичките държавни, има наредени по няколко продукта, най-често ориз, олио, захар и сол. Сапуните липсват и при случай се оказват ценен подарък, за което не бях помислил. Но това не означава, че кубинците са мръсни. Странно, самият аз непрекъснато обилно изпотен, не усещах миризма по себе си, нито в околните.

Портретите на Ке Гевара и Фидел са навсякъде и не ви изпускат от очи.

Хората танцуват при всяка възможност и на всяка възраст. На бара ви предлагат чаша с листа от мента и захар, добре разбити с малко ром и много лед. Пие се често, на малки глътки. Вероятно хората правят любов по същия начин.

Сградата на операта в Хавана със забележителна архитектура, стил необарок от 19-ти век, носи името на Алисия Алонсо. Помня чудесните моменти, когато тази фантастична балерина, вече сляпа, игра в Софийската опера заедно с Мая Плисецкая, двете най-големи звезди в световния балет.

Централният площад на революцията в Хавана и стария град, дори за тях само заслужава едно отиване до Куба. Почти половината от фотографиите, които направих са в Хавана.

В този сезон „извън сезона“ две седмици за  Куба са достатъчни. Оставате с чудесен спомен и урок за човечност. На моменти сърцето ви се свива от беднотията, в която кубинците живеят. Който помни миналото в България,  разбира за какво става дума. За сметка на това испанците са оставили завидно за съжаление нестопанисвано наследство.

Единствено многобройните американски коли са изрядно реставрирани. Моторите им са заменени с дизелови на мерцедес или тойота, а колите вечни и гордост на кубинците.

Хазяйката ми в Хавана рано сутрин старателно ми приготвяше чудесна закуска, след което  прекарваше деня си на голям дървен, люлеещ се стол с вентилатори от двете страни. Дори в най-бедните домове в страната, столовете се люлеят и вентилаторите въртят в пълен оборот.