Заедно
2015
Дълбоко в нас страхът от самотата ни събира (така правят и животните, от които произлизаме), кара ни да преодоляваме различията си – няма еднакъв човек на земята – и ако не ги преодолеем, се мразим, ставаме расисти, правим войни и убиваме.
Чувстваме се най-добре заедно, когато това, което ни събира, ни надвишава – то е зрънцето в нас, на което дължим второто Sapiens на Homo Sapiens. Търсенето и възможността да надминем себе си ни позволява да ставаме хора.
/ празник Inti Raymi, Sacsayhuman, Cusco, Peru /
Подобно на животните в Природата, най-добра сигурност намираме, когато сме в група.
/ Paris /
С огромния си арсенал от мисли, въображение, емоции и интуиция, измисляме системи, които ни събират. Семейство и училище, професия, квартал, село, град, държава, политическа група, религия, секта, мафия, фейсбук, футболен екип, марка обувки, жсм… – те правят да живеем във въображаемото ни заедно. Индивидуалистите, в защитната си елитарност, също се наместват под чадъра на някаква общност.
Ако не сме заедно, не е възможно да съществуваме. Технологиите, на които все повече робуваме ускоряват времето и уж ни помагат, но за сметка на отношенията между хората . Искаме да разберем мистерията на живота, но все по-системното отрязване на връзките ни с Природата, унищожава това, от което произлизаме, включително и себе си.
Без да се оглеждаме в другите хора, не е възможно да реализираме своята уникалност. Контактите ни заставят да се променяме и да утвърждаваме разликите помежду ни. Те ни обогатяват, а когато не ги приемаме, ни товарят и понякога водят до невероятни ужасии.
Във фотографиите на обществени места хората са заедно и същевременно най-често всеки със себе си.
Софиянци, изпълнени с надежда за промени, посрещнат цар Симеон на Цариградско шосе. Доволни и заедно.
декември 8, 2015 час 7:49
Никога не мога да разбера напълно ‘маршрутите’ на собствените си асоциации, но това есе за секунда ме върна в този стих на Виолета Христова:
ГЛАВА XII: СТИХ 7
Блажен е, който не очаква,
защото всичко ще се сбъдне…
Върви по пътя си нататък –
от изгрева и чак до тъмно…
Мълчи и никъде не стига,
защото всъщност си е там.
Не бърза да догони другите,
и винаги се случва сам.
Изпраща погледа си в тебе,
но погледът не става мост.
Ръцете му не търсят близост,
очите му не са въпрос.
И той не е разочарован,
не е дори разколебан…. и т.н.
Заради погледа като обект на размисъл ще да е.
Хубав вторник!