Минавам покрай Гръцката църква в София и продължавам към Руската. След това влизам в Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три през нощта със свещица в ръцете уморен заобикалям Свети Седмочисленици се прибирам в къщи.

Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто си създават приятна атмосфера заедно. Циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Макар рядко срещат се и други млади с блясък в очите, търсещи спасение отвъд трудният свят, в който живеят.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви, особено за млади хора, ученици и студенти, беше забранено. Правех всичко, за да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата и да вдъхна от забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танците на отблясъците по фрески и икони развинтваше въображението ми. Не мислех за риска да бъда санкциониран. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше от звучното църковно пеене с гласовете на хора и чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с ръка в пазвата. Вятърът я гасеше и взимах огънче от закъснели възрастни минувачи. Те също го криеха, а после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчетата създаваха помежду ни някаква духовна връзка. Късметът ми работеше и не ме изключваха от училище.

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, оставаше до края на службата. Развълнуван продължавах с нова свещица през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски, а в къщи оставях свещицата да догори на масичка до леглото ми.  Пламъчето играеше по стените, превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно,  спасително, с надеждата, че има други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота сърцето ми туптеше силно и горящият въпрос „защо всичко това?“ чезнеше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът ни да минава в празни задължения? Не знаех да определя какво  търся. Думите свобода, дух, обич, докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, всичко това оставаше увиснало във въздуха.

Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на горящи въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която започвах да имам спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, ме караше да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което по-късно се разви като стил и цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.

П.С.

Написаното по-горе преспа една нощ. Тази сутрин, в книжарницата срещу дома ми в Париж, попадам на последния екземпляр на изчерпаната фотографска книга на Йозеф Куделка “Инвазия в Прага 1968”, издателство Тана. За мен Куделка е между най-добрите съвременни френски фотографи. Книгата му ме върна към изплувалите Великденски спомени. Спомням си как по същото време през 1968 година Руснаците нахлуха с танкове в Прага и българите рамо до рамо с руските братя „спасяваха“ Чехословакия от  „провал“. Пред очите ми са 296 страници в голям формат с фотоси от обектива на Куделка. Духът на свободолюбивите нация е разтърсващ. “Истината е по-силна от диктатурата”, „Ние не искаме руска свобода“, „До вчера наши съюзници – днес наши убийци“, „Пролетарии от всички страни – отивайте си!“ – тези лозунги с много други, изразени със силата на чернобялата фотография на Куделка, ви карат да потръпнете, освен от изкуството на автора и от духа на протагонистите. Значи е било възможно! Чувствам се неудобно, дори  срамен пред гордо изправения лъв на българското знаме. Оставам си с малката свещица в ръката и живото, горящо пламъче.

Инженер по аеронавтика, малко преди събитията Куделка се отдава изцяло на фотография. В интервю го молят да разправи за свои преживявания, свързани с известните му фотографии. Куделка отговаря просто: “Снимам, за да не  говоря”. Очевидно думите са излишни. Фотография, която не говори сама, която не отваря планове за нови мисли и усещания, не влиза в сферата на изкуството. Представям си младия трийсет годишен Куделка, снимал цигани в Румъния – днес ги имаме като шедьоври – как изведнъж попада сред агресивните “съюзнически” танкове, премазващи тълпи от сънародниците му. Той се влял с тръгналите да защищават свободния Чехословашки и изобщо човешкия дух. Виждаме го не като наблюдател фотограф, отбелязващ журналистически факт, а като участник в събитията. Пред нас стои не формална журналистическа фотография, а паметни снимки, приличащи на тези на Капа, изпълнени със силата на борческия дух на автора. По-късно тези фотографии били скрити, прибрани от Агенция Магнум и изнесени в Ню Йорк. През 1970 година Куделка намира политическо убежище във Франция и става член на Магнум в Париж.

Фотографии от Великденската нощ в София можете да видите в сайта – галерия 27.