Тибет ме е привличал и привлича от малък. През седемдесетте години, за кратко време в София се говореше за Николай Рьорих, част картините на който бяха подслонени в архивите на Художествената академия. Идеите му за духовен свят, който пази света от разруха, скрит на тайно място в покрива на света (Тибет) ми развинти фантазията.

Неотдавна Тибетската книга за Живота и Смъртта  (Бардо Тодол) на Согиал Римпоче  ме грабна и Дори исках да я преведа на български, за да задълбоча познанията си и да приложа на практика това, което намирах за най-интересно – да управляваме енергиите в тялото си, за да се доближим до енигмата с прехода между живота и смъртта. Вместо това Интегралната Йога на Шри Оробиндо ме грабна и отнесе в друга посока, въпреки че в живота всичко е Едно.
Днес Ладак, наречен още малкият, автентичен Тибет, с многобройните му активни будистки манастири, запазили столетни традиции, е много по- интересен и обогатяващ от разрушената от китайците тибетска култура в Тибет.  Хора, изминали част от пътя към вечното, се броят на пръсти и не стават за общо ползване, но тук могат да живеят необезпокоявани в мир.

Животът в тези манастири е извън времето. В общия случай монасите трупат добра карма за следващия живот. По-малдите следват волята на семействата си и обществения ред.  Традицията изисква, част за всяко семейство да даде поне едно дете в манастир. Това лишава хората от работна ръка, но облекчава грижата им спрямо отвъдния свят, с възможност да наберат точки и заслуги пред божествата за този, и за следващия живот. Едно осем годишно дете, без да е специално надарено, няма поглед към пътя, който ще поеме, но за по-ниските класи в обществото, „лама“ означава социално издигане.

Животът на монасите протича в добре осмислено ежедневие. Неминуемо сме пленени от простотата на действията . Те са засмени и радостни, без изисквания към материалния живот.

След първите интересни впечатления в мен се събуди обичайната амбиция на градския човек. Поисках да усетя излъчването на някой духовно напреднал лама.  Да усетя по-осезаемо света без напрежения. Дали нирваната е бяла безжизнена пустота или наистина има друго, модифицирано ниво на съзнание ? В излъчването на обикновените монаси усещах мотивацията и хармония в ритъма на живота, който водят, но в условията на средата наоколо това беше съвсем естествено.
Не спирах да се взирам в лица на водещите лами (във всеки манастир има Head Lama, нормално назначен за три години ). В погледите, лицата и изобщо във фигурите им търсех да усетя духовност, за каквато бях ненаситен. За съжаление от близо двайсет манастири, които посетих, нямах случай да срещна погледа на някой тулку (съзнателно прероден лама).

Но ето, че в долината Нубра, гранична зона между Индия и Пакистан, в малка, скътана къща до Сумор Гомпа, манастир на няколко стотин години, чух дебелите гласове на група възрастни лами, изпълняващи сутришната пуджа (служба). Атмосферата тук беше различна, с енергия, която грабва и… Въздухът имаше различна плътност… (В повечето манастири голяма част от ламите са млади.) Заслушан в звучните мантри, срещнах погледа на едно три-четири годишно дете – концентриран, почти делови. Махна ми с ръчица и със сериозно изражение на лицето ми посочи къщата срещу манастира, към която се упъти заедно с усмихнат лама, който също потвърди с жест, че мога да вляза. За този скътан далеч в планината кът на земята, вероятно имах вид на рядък гост. Поднесоха ми чай, а детето със същият сериозен израз извади блокче и цветни моливи. С няколко свободни движения върху белия лист то нарисува сполучлива скица на гомпата (манастира), наоколо с дървета в двора. Детето ми подаде рисунката с погледа на възрастен човек, който съзнава действието си, после извади от джобчето си бомбон и ми го подаде с лека усмивка. Ламата не ми разреши да снимам.

Оказа се, че съм споделил компанията на Туптан Наванг Норбу, инкарнация на Бакула Римпоче от Ладак. Далай ламата присъствал при разпознаването на детето (смесване на различни предмети, между които тези на починалия лама, които детето трябва да разпознае).

Не разбрах за кое по ред прераждане става дума, но погледът и изражението на детето бяха впечатляващи. Снимах го скришом едва в двора, с прокашляне, за да заглуши кликването на фотоапарата.

В Хималаите за първи път ми се случва да не дам, а да получа бомбон от дете.

На израсналите сред хората първият задължителен жест е да дадат.

Всичко не дадено вживота е загубено!

В това пътуване по места, където мислех да левитирам с местни лами, божества и енергии, останах разочарован от липсата на духовни величия, но накрая бях възнаграден с вкусния бомбон от най-малкия-голям сред ламите.