В периода на пандемията завърших  първия си роман Извън Рамките, издателство Рива. На представянето в зала Перото на НДК показах също първата си  фотографска изложба, направена преди трийсет години в летището Орли, във Франция. Фотографиите са направени в Хималаите, място за което говоря в книгата. Сърдечната атмосфера в залата ми стопли сърцето.

Романът е посветен на главния герой Върбан, най-близък сред приятелите ми в миналото, който загина в планината. Двамата обичахме живота, живеехме интензивно настоящето и крояхме смели планове за полети „извън Рамките, които ни пречеха да живеем пълноценно“. Обичахме да цитираме думите на дон Кихот: „Свободата Санчо, е от най-ценните блага!“, както и на Виктор Юго: „Да спасим свободата, свободата ще спаси останалото.“ Става дума за свобода, отговаряща на вътрешното състояние на всеки.

Романът дава живот на приятеля ми, а перипетиите през които той преминава го учат как да живее с единия крак извън Рамките на всичко, което го задушава и пречи да изрази себе си. Той разбира и как неприемливите Рамки същевременно ни карат да търсим изход за проблемите, било в тоталитарна система или все едно във кое общество в света.

Искаше ми се да вая до безкрай това първо свое „бебе“, ако през април тази година не попаднах на  симпатичните млади издатели от Издателство Рива на две крачки от дома ми. Те побързаха да ме убедят, че една книга не се пише до безкрай. Хванах се на въдицата и дадох ръкописа за печат.

Опитвам да не тъгувам за  първото си отроче, с което продължавам да живея.  Големият мъдрец от Тибет Миларепа казал: „Моята религия е да не съжалявам за нищо от миналото, от настоящето или от бъдещето.“ – звучи чудесно. Фотографията ме научи да няма нищо излишно, което да не говори в кадъра. Дали ще издам втори път „Извън Рамките“, идва ми на ум със заглавие „Рамките“? Възможен ли е живот без Рамки? – изглежда не.

( Южни Алпи, Нова Зеландия )

Фотографията може да бъде огледало, прозорец, регистриране, интерпретация, документ или произведение на изкуството. Към какво тя клони пред очите ни, е на всеки да определи.

( Булонски лес, Париж )

Живеем в една вечно променяща се реалност и два свята – видим и невидим, който гадаем с въображението си и правим изкуство.

                                                                                       ( Mt. Koya, Japan )

                                                                           ( Ладак, Индия )

Няма медитация без мъдрост, нито мъдрост без концентрация. – Гаутама Буда

Две говорещи очи. Вглеждаме се в тях и колкото по-дълбоко навлизаме, повече съкровища разкриваме

Дали учен, влюбен, поет, възрастен или дете, пресичаме воали, търсим скритото, различно във всеки.

„Очите, огледало на Душата“, казват. Звучи чудесно, ала Душата остава недостижима за обикновените очи. Изпълва ни живецът, зад който тя остава скрита, защитена от узурпатори.

И това, докато заживеем със Съзнание за взаимно разбиране, без страх, без агресии.

След добре запълнен живот погледът на човек е спокоен, дълбок, тежи с това, което ще отнесе в незнайното Отвъд. Такива хора са постигнали дистанция спрямо себе си и дават значимост на другите.  Ясен, говорещ поглед имат и  някои деца, преди да ги похлупят възпитания и драми.

Две говорещи очи: какво по-добро за фотограф, който не приема изкуствени постановки.

Лицата от портретите в блога са на непознати хора от случайни срещи по света. Снимал съм ги спонтанно, без обяснения и приказки, съпроводени от взаимно излъчване и благодарност за обмяната.