Овчари
2013
/ Раджастан, Индия /
/ В планината Атлас, Мароко /
Съгласен съм с идеята на Съмърсет Моам, че компанията на овчар понякога понякога може да се окаже по-интересна от тази на някой първи министър. Нямам предвид овчари, които псуват животните, а обитаваните от жив дух, напомнящи първите пастири – духовни бащи на човечеството.
/ Раджастан, Индия /
/ Планината Атлас, Мароко /
Историята, която искам да ви разправя, е свързана с български овчар от времето, когато окривах Планината. Понякога се губех и заедно с Природата откривах себе си. Случваше се вечер да избутам жарта от огъня и да преспя на топлата земя. Рано сутрин, опушен и подмокрен от росата, продължавах щастлив да гоня лъчите на слънцето. По това време се хвалехме, че в стрната ни има близо 300 слънчеви дни в годината.
/ Каракорум, Пакистан /
/ Гужарат, Индия /
Бях се загубил и прегладнял в една приказна, вероятно най-дива част на Пирин. В такъв момент няма по-хубаво от това да чуете звуците на хлопатари на овце и вика на овчар. По тези места кучетата са половин вълци, но стопанинът им се появи навреме. Беше едър, възрастен, със засукан мустак, сякаш излязъл от вековете. Разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка с пресен сминдух, увита във вестник. Приседнахме до пеещия наблизо поток. Топях залъци от питката в пресния сминдух, овчарят мълчаливо ме следеше с одобрителен поглед и по едно време му стана любопитно накъде съм „ръгнал из пущинаците наоколо“. Мястото беше наистина диво, без пътеки, рядко посещавано от туристи. Разправих как ме тегли зад всяко бърдо и чукар, колко обичам да катеря нагоре към върховете, да следя слънцето как чезне зад хоризонта.
– Долу се чувствам натясно. Високо горе няма Рамки, няма лошотии. – така му казах и се приготвих да си тръгвам, а той занарежда:
– Синко, синко, обичаш го ти, животот!… – Гласът му се смеси с подрънкването на хлопатарите и песента на потока. – Фащаш го ти как си мош, пустио му живот!… – замълча и заклати глава.
Погледнах учудено, но така си беше. Дори да не знаех за какво живея, понякога имах чудесни преживявания. Сега разсъждавам различно, но тогава не ми беше до това кой какво „фаща“ от „пустио му живот“.
След кратка пауза овчарят провлачи с мекия си глас:
– Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и Нея… тая, дека не се е отървал никой. Oни си одят все заедно – и с очи зареяни в потока продължи. – Па и Светлио! Сè и него си подгонùл нагоре. От чернилката си побегна-ал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… – и след кратка пауза отново – А вълчулята, они са сè насекаде… Бегаш, не бегаш, не мож им убега! – замълча и повтори. – … Ама Светлио, он си те пази тебе. Па ти…, ти требе да си… – и ме погледна втренчено. – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! – повтори, като провлачваше думите. За кои пазачи говореше, така и не разбрах. Изпроводи ме с „Дал ти Бог добро“ – най-хубавите български думи.
По онова време такива срещи бяха естествени. Езичеството, дори забранено, пулсираше скрито във вените на народа ни. Вертикала на Планината отговаряше на духовното в мен. Без да знам свързвах това с хоризонтала на живота в града. Долу имаше Рамки, задух. Горе – Природа, светлина. Колкото по-високо, по-чиста. Но хлябът в раницата ми и въпросите, които си задавах, въпреки всичко идваха от града. Горе-долу. Така си бях изградил живота. Имаше и други като мен, но както каза овчарят, много от тях влизаха в устата на вълка. А на какво бях пазител, тогава не можех да определя. Днес защитавам идеята, че човешкото лутане, колкото и да изглежда непродуктивно, не е напразно. Ако можех да бъда пазител на нещо, стига да имах повече качества, бих желал да пазя всичко, което не ни принадлежи.
/ Кашмир, Индия /
/ Кашмир, Индия /
/Гужарат, Индия /
/ Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /
В сайтовете ми ще намерите други пресни фотографии от Гужарат и Раджастан.
/ Непал /
Имате три месеца и искате да вървите по дължина на Хималаите. Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните. Пресичате Асам и Бутан, продължавате в Непал по от връх Канченджонга и изминавате 2400 километра до връх Нанга Парбат в Пакистан. По пътя си ви правят чест десет осемхилядника.
Сега съвсем конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата за автобуси в посока Пакистани Хайуей няма нищо интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам в посока на масивите на Каракорум.
След добрия прием Гес Хауз в градчето Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите (в Пакистан), с близък приятел пресичаме реката Индус и отново по Пакистани Хайуей се връщаме към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите, ниско долу в градовете, ние сме “нечисти, недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, гостът е свещен.
Накратко, щом е граница, трябва да я пресека!
Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан навява рисунки на Рьорих. Готов съм да остана тук и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман, тези фантастични пътешественици, без да познават Азия, без да мислят за лошо време и опасности, не се спирали пред нищо, за да открият тези невероятни, съвсем девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години английски фотожурналист е бил заловен и затворен. Приютени под голяма скала, пламъчетата на огъня възбуждат още по-силно развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Стив Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна още преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.
На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.
Коментар