Какво ли няма писано за приятелството.  Като млади сме искрени и идеалисти, връзките, в които откриваме себе си и в другите, остават в паметта ни за цял живот. След това заемаме роли, свързани с изискванията на обществото, животът става по-изкуствен, несигурен, пълен със съмнения. В добрия случай, разбираме, че без взаимно разбиране и респект към различията във всеки, без безусловност в отношенията, животът се превръща в обикновена замяна на интереси.

След едно чудесно пътуване между Таджикистан и Киргизия, българи и руснаци правим свой базов лагер под връх Ленин в Памир. Алпинистите се готвят да атакуват върха, за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер на 5100 м., от където мога снимам пурпурния залез зад хоризонта с планината Тян Шан и великаните Мустаг Ата и Хан Тенгри. Изкачването на върха би ми отнело възможността да снимам фолклорния свят в долината.

Една ранна слънчева сутрин тръгвам да се разтъпча нагоре по дължината на шумящ близо до лагера ни поток. Набирам постепенно височина недалеч от ледника под върха.  Потокът се превръща в трудна за пресичане река. На отсрещния бряг между красиви охрени хребети се очертават няколко димящи юрти. Разбирам, че с помощта на щеките си няма да мога да пресека реката  и се отпускам, наместен удобно между два камъка. Заслушан в кънтящата симфония на реката, зарейвам поглед в небето, където кръжат няколко местни орли.

Заспал съм приятно унесен с мисли за орли, юрти, топъл качамак, кучета, коне, импрегнирани напоследък в съзнанието ми. Наблизо изтракват камъни, притварям очи без да знам дали сънят ми продължава. От другата страна на реката е застанал разкошен, катранено чер жребец, на него изправен като статуя ездач с пушка на рамото.

Махам за поздрав. Статуята кимва. Правя възбудено движения напред назад с ръка, показвам невъзможността си да пресека реката.  Човекът кимва с леко загатната усмивка и пред очите ми се разиграва сцена, която в изненадата си дори не снимам. Конят с  разкошно „па де дьо“ пресича реката, ездачът слят с животното, сякаш рисуван от неизвестен живописец.  Казакът безмълвно ме приближава, коженият му ботуш се изтегля от стремето, знак да си пъхна крака и да седна зад него. В танца към отсрещния бряг сега сме двама. Скочам на земята, поглеждам нагоре и търся с бедния си руски думи за благодарност. Слънцето ме заслепява и реализирам, че очилата ми са останали от другата страна на реката. Правя знак към очите си и скалите отвъд реката. Следва трето действие в сценария със своеобразения балет. На казакът му е приятно да сподели изкуството, което носи в кръвта си. С няколко къси диагонала, без да слиза от коня, привежда се до земята и с два пръста лови очилата ми, после усмихнат ги размахва във въздуха.

Представлението завършва с кратък жест, с който обръщам очилата към очите на ездача и две широки усмивки. Неговата с произнасяне на едно ясно “спасибо”.  (Киргизите, узбеците и казаците говорят руски по принуждение.) Следва колебание и въпросителен поглед към наострените високо горе зъбери. Клатя позитивно с глава. Кракът на ездача излиза отново от стремето – покана да споделя седлото му в нещо за мен неочаквано хубаво.

Ловецът казак не е словоохотлив, моят руски е слаб, но погледи и жестове са достатъчни, за да имаме чудесни моменти заедно. Спираме да обядваме пред входа на пещера на около 5000 метра, място където ловецът понякога остава да преспи. Пушката му е стара, красиво изписана, наследство от дедите. Ловецът разстила стара, везана бохча, на която споделяме домашна пита със сол и сметана.  Съзерцаваме Планината удобно излегнати предполагам в очакване на дивеч.

Времето напредва, ловецът забравя лова и усетил възторга ми към черния жребец, неочаквано ми предлага да го опитам. На колебанието ми, той ме съпровожда стонина метра, за да се увери, че се справям. После сочи към базовия лагер ниско в долината и махва с ръка да не се тревожа –  щял да дойде да си прибере коня.

По склона надолу от изневиделица ни заобикалят големи овчарски кучета, половин вълци, ако не са и такива. Вдигам високо крака над стремената, конят се разигра наляво, надясно, изцвили и невъзмутим продължи в тръст към лагера. Няколко часа по късно, осветен от луната, ловецът се появява със същата загадъчна усмивка на лицето.  Умората от  деня и слизането до лагера не му личат. Разбрал колко много обичам коне, беше доволен да ми достави удоволствие.

Приятелството му кратко и искрено остава завинаги в сърцето ми. Животът ни е изтъкан от срещи и моменти, особено когато са истински.