/ Мачу Пикчу, обърнат в профил /

“ Голямата разлика между мен и другите фотографи е, че с фотографиите си интерпретирам, тълкувам, но никога не правя документация. Показвам това, което усещам в даден момент, не каквото виждам, а каквото усещам. Оставам винаги начинаещ, който открива света отново и отново. “ – Андре Кертез

Без претенции бих казал нещо подобно за себе си. Бих добавил и думите на Бейкън:

„Всяка фотография, всяка картина, всичко, което виждаме, променя погледа ни към другите неща.“- Францис Бейкън

Всеобща Истина няма. Накъсана на фрагменти от мислите, тя е различна, според начина на мислене на всеки.

Изкуството също не претендира за Истина. То помага да се протегнем отвъд привидния свят и извадим нещо от себе си. Когато съдържанието му въздейства винаги извън потока на времето то е безвременно и  голямо. Независимо от епохата то променя винаги нещо в нас.

Добрият фотограф превръща зрителя в творец, както това става в литературата, музиката и всички изкуства. Фотографията събужда творчески усет, особено в хора, търсещи кислород извън конформизма на ежедневието.

Когато снимам не търся истина, а автентичност. Нямам определена мисъл или цел, не сравнявам, не осмислям случилото се в момента. Играя със светлината, геометрията и вътрешното си усещане в съгласие с външния свят.  Пред визьора на фотоапарата ми за части от секундата  преминава едновременно интуитивен въпрос и отговор.

Такъв е моят случай, но се възхищавам от фотографите творци, които умеят да създават сполучливи сценични обстановки. Изискванията за това са големи. Добри фотографи, особено напоследък като Ник Брант и Ервин Олаф, са единици. Фотографът има възможност да снима директно живота или да създаде постановка, която фотографира.

А красотата? Тя е недвусмислена, неопределима и различна за всеки. Тя отваря духа, обогатява и променя, помага да дишаме различно и да обичаме. Въздишката след болка разведрява, но от красивото губим дъх. „Красотата ще спаси света“, се провиква Достоевски с надежда красивото, различно за всеки, да се превърне недвусмислено красиво за всички.  

Площада Тиан Ен Мен, Пекин.

За да уловим мига, забравяме диктаторът в нас, който налага „истини“. Излизаме от клишето на за-ученото, циментирано в закони и претенции, уповаваме се на вътрешния си усет, обърнат към външния свят. Свят винаги нов и различен.

Добрият портретист лови момента, когато лицето излъчва скритата истина, присъща и различна за всеки.

Най-лесни за фотографиране са децата, хората свързани с Природата и възрастните, когато са доволни от живота. Да добавим и добрите артисти, еднакво истински на сцената и в живота.

Пример за изкуство в невероятно трудни условия: През февруари – март тази година, Европейската Къща за Фотография в Париж отдели цял етаж на Henry Huet с негови фотографии от войната във Виетнам. Пред лицето на смъртта погледът на фотографа впечатлява без да товари, подобно на иконите на Капа. Във фотографиите на двамата смъртта изглежда привидна.

Фотожурналистът има деликатната позиция да представя обективност в събитията, които заснем. Това е нож с две остриета, защото изображението действа по-силно от думите. « Една картина струва хиляда думи » казва Сун Кси в Китай преди две хиляди и петстотин години. Силата на изображението има субективен и политически характер. Когато представяме или говорим за заобикаляща реалност, даваме най-вече свои концепции. Имам в предвид демократично общество, в което фотографът журналист е свободен да представи събитието със собствен поглед.

Съвсем не е лесно да отразим обективно събитие с платен за това поглед. Естетизмът и качествата на окото, ако ни водят в света на фотографа, това би било само донякъде в реалната обстановка на събитието. Един и същ обект, заснет от различни фотографи е различен, а изборът на журналиста, който публикува събитието, зависи от политизирания му поглед. Самото събитие следва ред други, незаснети преди това и в никакъв случай обективно изяснени за зрителя или читателя.

Добрият фотожурналист е в сърцето на действието, където изискванията за представяне на добър материал са  големи, особено във военно време. Това изисква изключителни качества.

Пространство и време са взаимно свързани, но те са толкова реални, колкото виолетовия цвят на минзухара, отговарящ на определена дължина на вълната, е  характеристика на цветето, наречено минзухар. В този смисъл фотографията, взета като изображение на реалността, не показва повече реалност, отколкото всички други опити да я представим. Някои фотографи дори с по-обективно вътрешно проникновение, са също функция на външния свят, от който произлизат.  Ние отразяваме света с детерминизма на характеристиките, които субективно му даваме.

Субективната визуална идея на човека зад обектива не е единствения недостатък (или привилегия) на фотографията. При всички случаи представения от нас свят е интерпретация и когато е сполучлива, тя се превръща в изкуство.  За Тициано „живописта започва, когато това, което гледаме вече няма общо с това, което виждаме“. Големите учени също правят изкуство. Физиката за Айнщайн е вид метафизика, защото няма допир до реалността.

Забелязвате ли принца, стаен в скалата от горната фотография в Тасманово море? Аз го видях след като  бях направил снимката. „Май не си я направил нарочно“ ми казва близък приятел, който я забеляза.

Голяма част от големите фотографи са били фотожурналисти. Фотожурналистите не са второ качество фотографи, но ограничението за работата по поръчка с възнаграждение е пречка за свободния поглед. Добре нахранени фотографи, които свободно измислят и следват проектите си, се броят на пръсти.

Да, това е Етиен Дюмон, журналист от Ла Трибюн в Женева, който срещам за втора година в Лувър в салона на Парифото. Прилича на избягал от някое племе в Африка. Любопитно, нали?

Парифото тази година е 14-то по ред и съвпада с 30 годишнина на месеца на фотографията в Париж. Сред всички 57 официални изложби в града ето какво не трябва да се изпуска в града: Harry Callahan във Фондацията Cartier Bresson, André Kertezs в Jeu de Pomme, Larry Clark в Musée d’Art moderne, Robert Frank и Karl Lagerfeld в Monnaie de Paris, “Autour de l’extrême” в Maison Européene de la Photographiе и Heinrich Khün в Musée de l’Orangerie. Повече информация ще намерите в: /mois de la photo paris 2010/.

След Япония преди две години, арабския свят и Иран миналата година, Парифото днес се обръща към Източна Европа. За съжаление в нашата България липсва галерия с фотографски традиции, която да представи професионално талантливи фотографи. Прага, Будапеща, Братислава, Варшава и Любляна се явяват като център на внимание на световното фотографско общество. Освен стари майстори, галериите показват нови погледи в съвременната фотография.

Източна Европа се представя с над 90 фотографи, почти една трета от изложението. Фотографията не би се изградила по същия начин без именитите унгарци Роберт Капа, Андре Кертез, Ласло Мохоли Наги, Ласло Елкан (Люсиен Ерве) и Брасаи. Поляците показват седем фотографа, еманцепирни от налаганите норми на комунистическия режим. Клавдиж Слубан от Словения, отдавна известен в Париж, с растяща кота – между 2000-8000 евро на винтидж* –  представен от няколко световни галерии, раздава автографи на последните издания на свои книги.

Рекордна е цената на фотографията „При Мондриан“ от 1927 година на Андре Кертез, малко по-голяма от пощенска картичка, изложена от известната нюйоркска галерия Гринберг за 700 000 евро.

Чехите са известни с Франтишек Дритко. Сега даровития Станко Абадзик, заедно с група фотографи е представен с „Хроники от Източна Европа“ в изложбата „East Side Story“ в HSBC, 103, av. des Champs-Elysées.

Колкото до Жозеф Куделка, немската галерия, заедно с фотографиите му, продава първото издание на книгата „Цигани“ само за 900 евро. Имам радостното усещане, че кризата в изкуствата помага на фотографията като по-късно, по-крехко и сравнително по-лесно за интерпретиране изкуство, да получи по-голяма тежест в обществото. Парифото е между влиятелните фактори за това.

Залата за прожекции прави диапорами и представяния на галериите от Източна Европа.

Изложението завършва с отдаване почит на починалия тази година Бахман Джалали, създател на съвременната Иранска Школа за фотография. Кратък филм показва огромните шествия в Техеран, съпровождащи големия ирански майстор и учител. Мир на праха му!

Има нови фотографи с не малък успех, но водещо е това, което остава извън модата и времето.

*Винтидж – оригинален тираж в ограничен брой, реализиран и подписан от автора.

Любителите на фотография могат да видят повече от Парифото в галерия 70 в сайта ми.