/ Le Touquets-Paris-Plage /

Птиците очертават пътя си на момента със знаци и звуци на техни езици. В Природата те отговарят на предназначението си.  Езикът им е базиран на фонетичен асонанс, без тежестта на граматичните правила.

Когато човек намери своето призвание, той не страда от гравитацията било на колебания или категорични мисли. Воден от вътрешния си усет той лети като птица.

                                                                  / Tasman Sea /

Човекът-птица е бил винаги човешка мечта.

Птиците знаят ли, че са щастливи или това е израз на двойствената натура на човешките състояния?

We are playing with things that disappear. – Henri Cartier-Bresson

Nous jouons avec des choses qui disparaissent. – HCB

Ние си играем с неща, които изчезват. – Анри Картие-Бресон

                                                  /Тцо Морири, Ладак, Индия /

Животът във всеки момент е нов и различен, стимул за фотографа да търси привлекателни моменти, които няма да се повторят. Ето дивите магарета сред вълшебната Природа до езерото Тцо Морари в Ладак. Няколко секунди и ги няма. Дали са били реални или сън във вечността, разбуждащ желанието да снимам.

Живеем със сънищата и поезията, които носим в себе си. Качествата, с които се раждаме, задължават да ги развиваме. И вероятно това е единственото задължение в живота. Школите се забравят и преоткриваме отново света какъвто е – винаги различен. Чувствителност не се учи. Когато я има, тя се развива с търсещия поглед. Гледам се превръща във виждам, пространство и време се свързват в геометрични форми.

Снимането не е за мекошави хора, нито за диктатори или егонцентрици, които не забравят себе си.  Фотографът живее без претенции. Той няма какво да показва или доказва, нещата се представят или не. Фотоапаратът е писалка, молив, четка за рисуване. За разлика от художниците, фотографите коват мига, участват в момента и без да размътват терена безмълвно визират. „Рибарят не плаши рибата, не хвърля камъни във водата.“, казва Картие Бресон, а Куделка би добавил, че са необходими крака и здрави обувки.

Снимаме с почерк, с който се написва идея, разказ или поезия и пътят ни се превръща в роман, който щракаме с усещането си към живота. Не е необходимо да измисляме нещо, животът сам по себе си е фантастичен! Красотата  помага да обичаме, а обичта дава вкус към красивото.

Едни фотографи бродят в групата на пламенно търсещите. Други измислят живота консептуално, актуално, модерно, постмодерно, съвременно или студийно.  Първите се ровят, търсят истории в променящото се битие,  вторите ги измислят, за да ги представят различно, но всички фотографи се движим върху една и съща, вечно променяща се сцена.

                                              / Куско, Перу /

Имам чувството, че ако успея да копирам едно око – поне да се приближа до това, което то изразява – бих могъл да имам цялата глава. – Алберто Джакомети

                                               / Раджастан, Индия /

                                         / В планината Атлас, Мароко /

Съгласен съм с идеята на Съмърсет Моам, че компанията на овчар понякога понякога може да се окаже по-интересна от тази на някой първи министър. Нямам предвид овчари, които  псуват животните, а обитаваните от жив дух, напомнящи първите пастири – духовни бащи на човечеството.

                                                         / Раджастан, Индия /

                                                       / Планината Атлас, Мароко /

Историята, която искам да ви разправя, е свързана с български овчар от времето, когато окривах Планината.  Понякога се губех и заедно с Природата откривах себе си. Случваше  се вечер да избутам жарта от огъня и да преспя на топлата земя. Рано сутрин, опушен и подмокрен от росата, продължавах щастлив да гоня лъчите на слънцето. По това време  се хвалехме, че в стрната ни има близо 300 слънчеви дни в годината.

                                                               / Каракорум, Пакистан /

                                                              / Гужарат, Индия /

Бях се загубил и прегладнял в една приказна, вероятно най-дива част на Пирин. В такъв момент няма по-хубаво от това да чуете звуците на хлопатари на овце и вика на овчар. По тези места кучетата са половин вълци, но стопанинът им се появи навреме. Беше едър, възрастен, със засукан мустак, сякаш излязъл от вековете. Разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка с пресен сминдух, увита във вестник. Приседнахме до пеещия наблизо поток. Топях залъци от питката в пресния сминдух, овчарят мълчаливо ме следеше с одобрителен поглед и по едно време му стана любопитно накъде съм „ръгнал из пущинаците наоколо“. Мястото беше наистина диво, без пътеки, рядко посещавано от туристи. Разправих как ме тегли зад всяко бърдо и чукар, колко обичам да катеря нагоре към върховете, да следя слънцето как чезне зад хоризонта.

         – Долу се чувствам натясно. Високо горе няма Рамки, няма лошотии. – така му казах и се приготвих  да си тръгвам, а той занарежда:

         – Синко, синко, обичаш го ти, животот!… – Гласът му се смеси с подрънкването на хлопатарите и песента на потока. – Фащаш го ти как си мош, пустио му живот!… – замълча и заклати глава.

         Погледнах учудено, но така си беше. Дори да не знаех за какво живея, понякога имах чудесни преживявания. Сега разсъждавам различно, но тогава не ми беше до това кой какво „фаща“ от „пустио му живот“.

         След кратка пауза овчарят провлачи с мекия си глас:

         – Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и Нея… тая, дека не се е отървал никой. Oни си одят все заедно – и с очи зареяни в потока продължи. – Па и Светлио! Сè и него си подгонùл нагоре. От чернилката си побегна-ал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… – и след кратка пауза отново – А вълчулята, они са сè насекаде… Бегаш, не бегаш, не мож им убега! – замълча и повтори. – … Ама Светлио, он си те пази тебе. Па ти…, ти требе да си… – и ме погледна втренчено. – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! – повтори, като провлачваше думите. За кои пазачи говореше, така и не разбрах. Изпроводи ме с „Дал ти Бог добро“ – най-хубавите български думи.

         По онова време такива срещи бяха естествени. Езичеството, дори забранено, пулсираше скрито във вените на народа ни. Вертикала на Планината отговаряше на духовното в мен. Без да знам свързвах това с хоризонтала на живота в града. Долу имаше Рамки, задух. Горе – Природа, светлина. Колкото по-високо, по-чиста. Но хлябът в раницата ми и въпросите, които си задавах, въпреки всичко идваха от града. Горе-долу. Така си бях изградил живота. Имаше и други като мен, но както каза овчарят, много от тях влизаха в устата на вълка.  А на какво бях пазител, тогава не можех да определя. Днес защитавам идеята, че човешкото лутане, колкото и да изглежда непродуктивно, не е напразно. Ако можех да бъда пазител на нещо, стига да имах повече качества, бих желал да пазя всичко, което не ни принадлежи.

                                                         / Кашмир, Индия /

                                                                         / Кашмир, Индия /

                                                                  /Гужарат, Индия /

                                                            / Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /

В сайтовете ми ще намерите други пресни фотографии от Гужарат и Раджастан. 

                                                                                   / Непал /